На по Сливовиц с неочакваните ангели на Катерина Хапсали
Съвсем скоро на пазара ще излезе Сливовиц - вторият роман на Катерина Хапсали. Срещаме се в уюта на една красива сладкарница и говорим за нуждата от утеха, топлина и принадлежност в един все по-изтръпнал от отчуждение свят. Диагностицираме болести на обществото, обгрижваме внимателно хорските тъги и си приказваме за една книга, която носи усещане за катарзис, човещина и прегръдка.
Кате, новият ти роман Сливовиц ще излезе съвсем скоро. Книгата бърка с пръст в едни от най-болезнените рани на социума и съвремието ни. Има домашно насилие, тежка самота, алкохол, превръщане на мечтите в прозаични цели…
... разбиване на витрина.
Да, разбиване на витрина! Знаеш ли, че тези неща всички ги преживяваме, но никой не говори за тях. Особено темата за алкохола ми е много любопитна. Той често изпълнява функцията на емоционална патерица – и в живота, и в романа ти. Но когато жена си налее едно голямо, често се чува изречението “Момиче си все пак”...
О, “Момиче си все пак” е много балканско изказване. Истината е, че полът няма никакво значение, когато избираме моментните си емоционални патерици. Друго е важното – да са наистина моментни. И да правим ясна разлика между съвсем човешкото забавление и мига, в който то се превръща в нещо насъщно. Разликата е деликатна, тук вървим по много тънък лед. А в крайна сметка моята героиня Александра, основният персонаж в новия ми роман, се справя блестящо. И неслучайно говоря за моята героиня. Защото в главите на много читатели се отглежда определен тип наивно отношение към литературата – и едва ли не се смята, че всичко, през което минава главният герой, е едно към едно вярно и за живота на автора. Което, разбира се, не е така. Животът е извор на безброй сюжети и вдъхновение, но литературата не е някаква снимка на реалността. А и фикцията не е журналистика, нали.
Но често читателите чистосърдечно вярват, че всичко, написано от един автор, е преживяно лично. Да, това създава определена близост, но нека мислим и абстрактно, все пак. В случая не говорим за документалистика. Дали до самата ми кончина ще ме разпитват дали всичко написано в романите ми е лично преживяно? Вчера например имах интересна среща с млад, болен човек, който обаче притежава страхотен хъс за живот. Пожела да ми разкаже нещо за мой бъдещ роман. Разбира се, това ме заинтригува. Човекът ми подари историята си. Разказа ми, че е болен от множествена склероза, което не го спира да живее с бясна скорост, и беше готов да мине през всички подробности за болестта. Замислих се дали ако наистина напиша такава книга – с подобен герой, всички няма да решат, че съм болна самата аз...
Та затова може би е нужно да кажа, че Алекс от Сливовиц не съм аз. Разбира се, в нея има много от мен, както и в мен има много от нея. Толкова жени всъщност биха могли да се идентифицират с Алекс! Каква е тя? Едно преработено момиче, което избива ужаса си от живота с крайно неподходящи връзки и с екстремен лайфстайл. И тук слагаме пръст в раната на екзистенциалната самота - една от най-тежките диагнози на нашето време. Която Алекс се пробва да преодолее или просто да избута в ъгъла, залагайки на ненужен, истеричен работохолизъм, на алкохол и на бурни връзки, които няма как да се окажат стабилни и автентични – просто защото за да си в смислена връзка, първо трябва да си намерил центъра вътре в себе си, а не да го търсиш навън, нарушавайки вихрено баланса си по този начин.
Алекс много напомня за хамстера, който тича в несвяст във въртележката, но така и не стига никъде. Освен това героинята ми има страшно много призраци от детството си. И дълго време не успява да се справи адекватно с тях. Но поне в един момент започва да си задава правилните въпроси! А конкретно алкохолът е важна и болезнена тема, която присъства в обществото ни, но или я замитаме под килима, или пишем за нея по панаирджийски начин, който няма нищо общо с литературата. За никого не е тайна, че в България някои автори превърнаха алкохола в литературен коз. Това е толкова шейсетарско като подход обаче! Днес живеем в съвсем различен век и подобни детайли биха могли да бъдат част от повествованието, дори сред неговите стълбове, но да смяташ, че си велик писател, само защото пишеш за алкохол, е инфантилно… Александра е много повече от бърбъна и ракията, които изпива вихрено в Сливовиц. Впрочем вероятно ще разочаровам някои читатели, но аз не разбирам нищо от ракия... Въпреки, че единият ми дядо имаше казан на село.
А в същото време ракията е един от главните персонажи в романа. Как стигна до запомнящото се заглавие Сливовиц?
Книгата си дойде с името. Зад Боб (бел. ред. - главният мъжки персонаж в романа) стои реален човек, от когото съм се вдъхновила. Живееше в Щатите, но е със смесен произход от нашите земи и едно от първите неща, които ми каза, беше: “Вие нищо не разбирате, моето момиче. Защо се правите на американци, като сте много повече дори в храната и питиетата?”. Е, така и не го научих да казва “сливова ракия”. Държеше си на "сливовиц“. Универсалната международна дума за това питие. Тъй че заглавието беше неизбежно. Аз обичам неизбежните заглавия. Така се случи и с Гръцко кафе.
Можем ли да кажем, че и Александра е неизбежен персонаж? Знаеш ли, напоследък я чувствам като най-близката ми приятелка. Все си мисля, че е жертва на собствения си ум. И именно това е една от най-красивите теми в романа. Цял живот градиш идеали, а накрая следва гръмко разочарование. Как се оцелява така?
Александра е любимото ми женско име, а и смятам, че е готина и силна мацка,макар и тя невинаги да го осъзнава. Всъщност, в Алекс има едно особено, трагично величие... Оцеляването на такива хора е невротично. Да не кажа, че е и почти невъзможно… Трудно е, но пък ако беше лесно, всеки щеше да го прави, нали. Някои хора просто се отказват, и то съвсем доброволно, от собствената си различност, дори от своята начетеност. Заради това има толкова Българии, толкова чалга и простотия. Познавам жени, които бяха страхотни интелектуалки, но съвсем съзнателно избягаха от себе си, за да се впишат в една реалност, която тайничко презират. Това е един вид бягство от свободата... Фром много преди мен е писал по темата. А героинята ми Алекс си признава в книгата, че все се опитва да избяга от тая пуста свобода и все не може. Капанът на собствения интелект е често прокоба, но и благословия. Разбира се, винаги можеш да се скриеш в някоя библиотека, но да желаеш да си част от социума, е истинско предизвикателство.
Знаеш, че хората на думите сме професионални воайори. Скоро вечерях с приятел в един от най-реномираните ресторанти в София и за минути успях да сканирам обстановката с поглед. Не мога да ти опиша колко много жени седяха сами. Все интересни дами с излъчване, които могат, разбира се, да си позволят тази вечеря без да се облягат на някой компромисен "благодетел“. Нищо общо с клонингите, които са по-скоро пародия на жени. Та някои от тези дами откровено си пиеха… И неминуемо се сетих за Алекс.
Също така се замислих пак за тази екзистенциална самота. За жалост на всички нас, независимо от пола ни, мъже като от романите на Джейн Остин вече няма.Калъпът е безвъзвратно изгубен. Говоря за мъже, не за обикновени "спонсори“. А щеше да е хубаво още да го има онова ненатрапчиво кавалерство, съчетано с присъствие на духа и широта на погледа. Това са далеч по-важни неща от чифт мъжки, изскубани вежди.
Няма ли ги наистина тези мъже? На мен още не ми се иска да го повярвам.
Мисля си, че ги няма или поне не се срещат под път и над път... Едно време аз се омъжих изключително бързо след запознанството ми с Полихронис, лека му пръст. Приех предложението му още на една от първите ни срещи, защото долових в него именно онова старовремско, уважително кавалерство, съчетано със символично потупване по рамото, което сякаш казва: “Моето момиче, не си сама, ще го борим заедно този свят.” Знаеш ли, пред закона сме равни, но мъжете и жените сме много различни всъщност. Това, че сме равни, не ни прави еднакви.
Безспорно. И в крайна сметка е по-добре сама жена в ресторанта, отколкото с неподходящ мъж. Особено ако има намесено и насилие. И тази тема присъства в Сливовиц. Все се питам защо жертвите търпят?
Има статистика, според която всяка четвърта жена е жертва на насилие. Как всяка четвърта? По мои наблюдения често си мисля, че е всяка втора. Просто жените си мълчат, защото и тук дебне балканското с въпроса “Какво ще кажат съседите”. Е, ако съседите не бяха чули, Алекс щеше да умре още на първа или втора глава. И в какво щеше да се превърне? В поредната жена, на която се посвещават 3 споменавания в новините.
Истината е, че страшно много жени стоят в токсични връзки, само и само да не са сами. Но испанците правилно казват: “По-добре сама, отколкото в лоша компания.” Аз например съм намерила своя център вътре в себе си и нямам нужда да правя компромиси. Но е факт, че у нас самият социум ти налага виждането, че ако не си в двойка, не ставаш. Затова се изисква особена смелост да си осъзнато сам.
Но защо мълчат жените в неподходящите връзки?
Една причина, както ти казах, е страхът от самотата. Друга е финансовата зависимост. Трета е ужасът от обществено мнение. Особено ужасяващо пък е да се търпи в името на децата. Защото така превръщаме и хлапетата в жертви, а някои от тях - и в бъдещи насилници, защото моделът се възпроизвежда, кармата гони опашката си… Знаеш ли, навремето, докато все още съществуваше страхотното списание “Тема”, аз няколко пъти ходих да правя репортажи от центрове за жени - жертви на домашно насилие. Имаха специални защитени жилища, но голяма част от тях се връщаха при насилниците. Със сигурност тук има и стокхолмски синдром, комбиниран и с балканския: че “на мъжа му се полага”.
Не е ли цялата концепция за това кое прави мъжа – мъж, сбъркана?
Да, това също играе роля. В романа ми има момент, в който Алекс лежи в болница и попада на старица, чийто син я е пребил. В главата й това е знак, че лошата карма спира тук!
В битието ми на журналист аз съм разговаряла със специалисти, които са ми казвали, че има ли веднъж проява на агресия, тя ще се повтори. Винаги. Затова съветът ми към всяка жена в подобна връзка е: “Бягай!”
Отделна тема е, че в обществото ни, или поне това, което е останало от него, не бива да се крием от проблемите си. Те няма да се изпарят магично, ако ги игнорираме.
Факт, избягваме теми като насилието и алкохола. Лошото е, че се крием и от самотата си. Затова ми харесва, че Александра комуникира с демоните си. Чувствах се спокойна, докато четях за нея. Да, натъжи ме, но…
...но знаеше, че ще овладее ситуацията, нали! Понякога трябва да паднеш, за да се изправиш, да се поизтупаш и да застанеш стабилно на двата си крака.
Не е срамно да падаш.
Никак. Дори е терапевтично. Кара те да премислиш живота си и този на околните, докато се изправяш, плюейки кръв. И затова в романа Александра чупи онази витрина на заведение. Да, понякога трябва да вземеш една тухла и да я запратиш в лицето на битието. Лицето на едно чалга общество с изкривени ценности. Забеляза ли, че в този епизод от историята никой не тръгна да гони Алекс? Защото всички имат грехове, няма невинни! И всички гузни хорица в този момент замръзват по местата си.
Но редом с цялата тази пошлост, в книгата има и неочаквани ангели. Като Боб Спанич. Двамата с Алекс се спасяват взаимно.
Александра е силна и в това, че е мъдра. Успява да вземе уроците си от всички онези хора, които са пресекли живота й. Как можем да се научим на това? Не да игнорираме вредните хора, а да приемем, че са се случили и да вземем уроците си от тях.
Не можем като децата да скрием лицата си, мислейки, че сме невидими. Само смелост е нужна. Трябва да си гледаш чудовищата в очите. Като Александра. Поглеждаш и казваш: “Само толкова ли можеш?.” Понякога всичко се свежда до характер. А целият живот на моята героиня всъщност предполага тя да бъде изцяло смазана емоционално. Дори семейството й поставя успехът пред щастието, което е….
… абсурдно. И тя го казва. Колко е страшно мечтата да се превърне в цел. А лошото е, че така се възпитават и деца.
Да, превръщаме полета в обикновена траектория... Но надеждата не е изгубена. Синът ми например учи в прекрасно училище, в което родителският пример при някои деца личи. Първолашката любов на Ахилеас например е едно прекрасно украинско дете, което, когато чу името на сина ми, възкликна колко обича да чете гръцка митология! Е, други деца не отварят книга, разбира се, това е въпрос и на домашно възпитание…
Ти си дългогодишен журналист. Какви са допълнителните рискове при писането на романи?
При писането на романи има риск, само ако смъртно се притесняваш какво ще кажат хората. Когато обаче си минал през твърде много сътресения, дори трагедии, някак спира да те вълнува какво ще кажат хора, за които омразата е спорт. Мен огромната, аморфна масовка не ме интересува. Вълнуват ме читателите ми, с които изградихме емоционален мост още с "Гръцко кафе“, добило в един момент популярност просто като Кафето. И ми е важно книгите ми да дават на тези читатели усещането за топлина, прегръдка и катарзис. Още Аристотел е стигнал до извода, че истинското изкуство трябва да води до катарзис.
Сигурна съм, че Сливовиц ще има този ефект. Впрочем колко време ти отне написването на романа?
Бях написала Сливовиц преди две години. Беше съвършено различен роман обаче. След Гръцко кафе хората полудяха и искаха още, при това - бързо. Е, произведох Сливовиц. Беше сръчно написана книга, но лишена от онова особено метафизично качество, което не идва по поръчка и е необяснимо, но превръща обикновеното повествование в нещо…различно.
Помня как един ден гледах тази първоначална версия на романа и просто натиснах “Изтрий”. Тогава доста хора бяха "в траур“. Сигурна съм, че почти всеки друг български автор щеше да издаде ръкописа, просто за да има нова книга, да върви манифактурата. Но съм напълно убедена, че няма нищо по-важно от вътрешния критерий. И че понякога трябва да можеш да убиваш собствените си произведения. Иначе ставаш графоман, един от многото.
Дадох си време да преосмисля какъв роман точно искам да напиша и как той наистина да бъде безкомпромисен, подкожен и пристрастяващ.
Тогава започнах от самото начало. Този път не заметох нищо под килима и написах книгата за няколко месеца. Всъщност, романът е сътворен в откраднати моменти. С навиване на алармата в 04:00 и писане. Преди денят да ме завърти. Но нали обичаме живота си в неговата цялост? А моята цялост е свързана с детето ми. Никога няма да имам втори шанс отново да изживея с него детството му, а романи се пишат цял живот…
Истеричното желание "да вадиш книга“ всяка година е нещо, което е убило доста автори. Писането не е състезание, макар че за някои хора у нас то е предимно това – крайно неразбираемо за мен схващане!
Следващата ми книга е отново една универсална човешка история. Но не мога да обещая на читателите кога ще излезе.
Но докато чакат ще се наслаждават на Сливовиц. Знаеш ли, много е страшно, когато в един момент Алекс казва, че си липсва самата тя. В книгата обръщаш внимание на носталгията към себе си…
Тази носталгия трябва да я хванеш навреме! Иначе идва момент, в който самият ти си неразпознаваем пред себе си. Аз много обичам да си припомням моментите, в които съм мислела, че няма таван за мечтите. Никога няма да забравя например онази сутрин, в която с приятели от Охайо се вдигнахме рано и отидохме до Ню Йорк. Отседнахме в хостел в самото сърце на Манхатан. На другия ден гледах как утрото порозовява в прозореца, усещах мегаполиса с всяка своя клетка и си казах: “Боже, колко много е възможно!”.
Понякога трябва да си припомняме кои сме, да се търсим отново и отново. Иначе хората умират приживе. По улиците е пълно с ходещи покойници...
Знаеш ли, сега си давам сметка, че докато четях Сливовиц на моменти се сещах за "Стъкленият похлупак" на Силвия Плат.
И други хора ми го казаха... Но спокойно, прекалено много обичам смеха на сина ми и живота в неговата трагикомичност, че да си посегна (бел. ред. - писателката Силвия Плат се самоубива трагично). А и Сливовиц в крайна сметка се оказва химн на оцеляването, на всепобеждаващия хъс за бъдеще.
Знам, че е трудно, но в крайна сметка ако трябва да опишеш романа с едно изречение...?
Това е роман за надеждата и срещите с неочаквани ангели.
бюлетин
още интеракция
-
Вила Велис: Когато виното и изкуството вървят ръка за ръка
-
Даниеле Лукети: Филмът се ражда от срещата с добрия разказ, той може да е в книга или в живия живот
Даниеле Лукети беше специален гост на кино-литературния фестивал Синелибри и с филма му „Д...
-
„Кралската игра“ напомня за унгарската съпротива през 1956-а
Интервю с унгарския режисьор Барнабаш Тот