Лив Улман без грим

Георги Тошев с ексклузивна среща с една от най-вдъхновяващите актриси на нашето време.

Очите ѝ, в които потъваш. Осанката. Гласът. 

“Персона”, “Лице срещу лице”, “Змийско яйце”. 

Актрисата, която вдъхнови режисьора Ингмар Бергман да направи някои от най- въздействащите си филми като “Викове и шепот” и “Есенна соната” Лив Улман ще отбележи през декември своя 80-ти рожден ден.

Кани ме на среща в лятна си къща в норвежката провинция. Купува я, когато дъщеря ѝ Лин става на 6 години. С хонорара от биографичната си книга “Промяна” я разширява, но запазва облика на много лично пространство, в което днес обича да прекарва лятото. Лив, такава, каквато е. Пълна със спомени. И любов. И благодарност. Като героиня на един от любимите си драматурзи Ибсен – хранеща птиците край вода и дървета. 

Навремето къщата се състоеше само от тази стая, нямаше дори вода. Не струваше абсолютно нищо, но написах първата си книга тук и част от втората. С парите, които печелех от всяка книга, строях по една стая. По-късно се ожених за американец и той отказваше да ходи в банята навън. "Ние не правим така!”Тогава прекарахме вода и направихме баня вътре. Сега е много модерно. Голямо място, но се строеше от година на година.”

Когато дъщеря й Лин живеела тук, често в къщата гостуват приятелите ѝ. По-късно Улман се омъжва за американеца Доналд и той споделя това пространство повече от 35 години. Харесва му. Приема го като свое.

Когато Игмар започна да снима "Есенна соната” в Осло, заедно с тогавашната си съпруга Ингрид решиха да дойдат за да видят къщата. Странното беше, че когато влезе, той легна на леглото ето там, погледна през прозореца и каза "Това е Форьо.”  Разчувства ме, тъй като беше усетил, че Форьо е много важно място в моя живот. Съпругата му стоеше на мястото, на което ти стоиш в момента и се смееше. В това време сякаш той мислеше "Имаш нов живот тук, и също си построила част от Форьо”. 

Лив Улман се ражда в Токио, но голяма част от младостта й преминава в Норвегия. Природата, северната красота остават важни за нея и до днес. 

“Чела съм, че дърветата, земята, гъбите и всичко в природата работи заедно и живее в някакъв вид хармония. Едното не може да съществува без другото. Дърветата се местят от тук до сърцето на Испания, защото знаят как да се движат. И ние – които като човешки същества се очаква да имаме съзнание, не можем да живеем в хармония. Често не се интересуваме за останалите. Не можем да разберем колко важен е всеки индивид за останалите – дърветата го разбират, земята го разбира, гъбите го разбират. Но ние някак си смятаме, че земята е тук само за нас”

Природата я свързва с Бергман и неговия отшелнически начин на живот на шведския остров Форьо. Влюбват се, когато Бергман снима "Персона”. 

В края на снимките с него стояхме на един куп с камъни, точно като тези отвън. Тогава той каза: "Вярвам, че ти и аз – ние сме болезнено свързани” и това беше истинската любов. Тогава решихме, че искаме да сме заедно. Той е отшелник, човек който може да бъде отшелник. Повечето хора не бива да бъдат такива, защото трябва да знаеш, че има и други хора. Игмар използваше това, че е отшелник и описваше трудностите във връзките с останалите и го правеше в страхотни филми. Аз не бих могла, ако бях продължила да живея на този остров, самата аз щях да се превърна в остров – отчуждена. По тази причина след пет години напуснах острова.

Лив говори спокойно за една от големите си срещи и любови.

Мисля, че вече би трябвало да мога да говоря за него без емоции, но понякога не успявам, зависи от това кой стои пред мен. Но много често се появяват нови емоции и спомени и дори когато не говоря за тях, все пак са си там. Може би, защото това, което ни се случи, когато сме млади, остава с нас, като голяма част от това кои сме всъщност, поне при мен е така. Все пак, да, разчувствам се, не знам защо, не съм емоционален човек. О боже, въобще не съм! Това е също като филмите – моят живот. Да съм в театъра, да съм на сцена, пред публика – това е моят живот. Ако съм близо до този живот съм емоционална. Ако кинематографът на Ингмар беше тук, щях да съм емоционална заради него.

Дъщеря им Лин е успешен писател. Тя гради своята кариера извън сянката на прочутите си родители. 

Когато написа първата си книга направих грешката на живота си. Тогава тя ми даде ръкописа и каза: "Мамо, прочети го и ми кажи какво мислиш”. Аз седнах, направих малки бележки с корекции, звъннах ѝ и казах: "Добре Лин, прочетох го” и започнах с бележките. Тя ме слуша около 5 минути и каза: "Благодаря ти, мамо, но нямам нужда от това”. Разбира се, повече никога не ми изпрати ръкопис отново. Но й казвам какво мисля,  след като книгата е публикувана и я прочета. Мисля, че е прекрасна, много забавна. Тя е страхотен писател. Последната книга, която написа - за Ингмар, за баща си и за мен много ме нарани. По-късно тя ми обясни, че е написана най-вече от нейното 13, 14-годишно аз, когато в живота й се появи и Ингмар. Тогава започнах да разбирам книгата, а тя е написаха невероятно. Получи страхотни отзиви  и награди. Тогава и осъзнах, че спомените са нещо много индивидуално. Това, което мога да разкажа за детството си ще е много по-различно от това, което майка ми би разказала. Това, което си спомням за Ингмар е много различно от това, което друг ще си спомни. Всеки е свободен да разказва своите спомени, дори ако в това ще нарани някого с различни спомени и аз съм щастлива от този факт”. 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция