Режисьорът Веселка Кунчева за най-новия си спектакъл „Преображението“

Веселка Кунчева е родена в Плевен. Завършва режисура за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Тя е един от най-успешените и награждавани режисьори в България. Името ѝ стои зад знакови театрални спектакли в естетиката на кукления театър за възрастни. Съчетава елементи от различни сценични изкуства с авторски и актуален прочит на проблемите в текста.

Сред най-известните ѝ спектакли са: „Голямото кихотене“ на Столичен куклен театър, „Дама Пика“ на Държавен куклен театър – Пловдив, „Момо“ на Младежки театър „Николай Бинев“, „Последно изкушение“ на Народен театър „Иван Вазов“ и др.

Близо 20 години вече работиш в сферата на професионалния куклен/драматичен театър. Какво се промени в отношението ти към него от твоята първа постановка „Малкият Цахес“ до днес?

Да, наистина „Малкият Цахес“ е първата ми постановка заедно с Мариета Голомехова и откривам огромна разлика в работата си през тези години. Въпреки това има нещо, което продължава да ни вълнува и до днес – темата за посредствеността. Изпитвам страх от посредствеността; страх да не го допуснем вътре в нас. Всъщност трябва да се опитваме да се борим с посредствеността, да бъдем срещу нея, защото за мен тя е една от най-опасните метаморфози на човека. Мисля, че посредствеността дори може да убие човека. За жалост, това е заплаха, с която често се сблъскваме днес. Посредствеността е вътре в нас, тя не е нещо външно, от което можем да избягаме. Човек трябва непрекъснато да се самопредизвиква и самоанализира дали не е допуснал частица от тази зараза в себе си, която го изяжда и поглъща. Иначе усещането ми за театър не се е променило за тези години. Театърът е едно велико преживяване. Вярвам, че театърът е едно магично пространство. Това изкуство създава нови светове и нови правила за живеене. Събужда най-доброто, но и най-злото у човека. Творците носим отговорност за това, когато си боравим с театралните средства.

Как избираш текста върху, който ще работиш? Носиш ли определени текстове в себе си или по-скоро е идея, която търси превъплъщение през текста?

Не мисля, че следвам някое строго правило в това отношение. Отново ще спомена името на Мариета, защото в творческия ми път съм силно обвързана с нея, както и с екипа, който сме сформирали, и ще говоря от името на ние, не аз. Разбира се, темата за нас е най-важна. Понякога се случва текстът да ни провокира и да извадим тема от него, а друг път темата, която ни вълнува да провокира търсене на текст, отговарящ на нея.

В момента заедно с екипа ти работите по новелата „Метаморфозата“/„Преображението“ на Кафка. Каква е основната тема, която се опитвате да изведете и как тя би се вписала в контекста на живота днес?

Темата, с която се занимаваме, и която продължаваме да дълбаем, но не знам дали ще стигнем, е като огромна бездна. Както казва Кафка „истината е една огромна бездна“. Фокусираме се върху липсата на истинското общуване между хората и лъжата в човешките взаимоотношения. И когато говоря за лъжата, имам предвид лъжата, която всички ние крием в себе си. И сега се сещам за нещо ключово за главния персонаж Грегор – той опитва да се самоизлъже, опитва се да избяга от себе си, за да се впише в света по комфортен за него начин. Именно това го довежда до метаморфоза. По време на този процес се случват и други страшни неща с човека вътре в него, в мислите и чувствата му, и това веднага рефлектира на хората около него. Това е темата, която се опитваме да изследваме през различни аспекти в човешкото съществуване и продължаваме да видим докъде ще ни отведе.