Кирил Кадийски за поезията

Всяка сряда от 1 февруари до 5 април в Casa Libri ще се проведе лекционен курс на изтъкнатия поет и преводач Кирил Кадийски. Лекциите ще са своеобразен римейк на прочетения от него курс в Софийски университет, плод на който е и книгата му „За поезията“.

В края на всяка лекция ще има време за въпроси, събеседвания и дискусии. Два пъти по време на лекционния курс Кирил Кадийски ще покани изтъкнати поети и преводачи, с които под формата на дискусия ще бъдат поставени разглежданите проблеми, както и възникнали въпроси.

Какво се случва с поетическия език? Как се е изменил той през годините? 

Поетическият език, както и самият български език, а и животът ни като цяло е в упадък. В известен смисъл това са глобални тенденции, а при едно по-внимателно взиране не може да не забележим, че тези неща не са и от вчера. Изчезвали са цели езици, при това езици, на които са били създадени безсмъртни произведения – латинският например. И благодарение и на тях този език все още „съществува”. Медици, фармацевти, юристи все още си „служат” с него, останали са и някои крилати фрази, с които можем по-скоро да погъделичкаме своето интелектуално его, отколкото да смаем или убедим нашия опонент. Освен това езиците и остаряват – кой днес разбира напълно „пряжде убо славняне не имяахон кънигъ нъ чртами и рязами писаахон и гатаахон погани сонще”. Французите четат Вийон адаптиран. Така че да оставим езика да остарява, но не и да го състаряваме. Мисля, че днешните ни писатели малко правят за езика, някои нищо, а има и такива които работят против него. И в нашата, а и в световната литература има поети и белетристи, които не са оставили шедьоври, но са дали своята лепта за съхраняването и обогатяването на езика, на който пишат, а това не е малко.

Питате ме за поетическия език. И той – като всичко останало. Променял се е и се променя. Някои „поети” и „белетристи” бъркат навлизането на ежедневния език в литературата с неговото опростачаване. Че да не би Данте да не е написал своята „Божествена комедия” на говоримия по негово време език? Нещо повече – от един говор той е създал италианския език. А Дядо Вазов на какъв език пише? Тук неразборията идва от другаде – някои наши „творци” – по-правило те са и най-активни и дори агресивни – не могат да проумеят, че навлизането на ежедневната лексика в поезията, а също и жаргонът, и цинизмите е едно, а това, че стихотворната творба има свои структурни особености, свой синтаксис, ако щете, е съвсем друго нещо. Думите са едната страна на творбата, а нейната конструкция – другата. Или както е казал Маларме стихотворението – това са най-подходящите думи, съчетани по най-подходящия начин. И не става въпрос само за римуваната, ритмизираната, строфичната поезия, а за поезията като цяло, понякога написана дори като проза. Ще ми се да цитирам Владо Трендафилов (по памет), че всеки сульо и пульо – негов израз – си въобразява, че като накъса едно изречение на кратки редове от по две-три думи и е произвел поезия...

Слава богу, у нас има все още поети, които мислят не толкова за своето натрапване на читателската публика, колкото за натрупването на опит, който да им помогне да сътворят нещо по-значимо и който опит да предадат на тия, които осъзнават нуждата от (и значението на) една приемственост.

Как развива четенето на поезия вашите собствени стихове? Каква поезия четете? 

Казват, че най-доброто четене било превеждането. Като виждате колко и какви стихове съм превел, става ясно, че съм прочел в пъти повече поезия от някои „колеги”. Но само с четене на поезия поет не се става. Въпросът Ви обаче е насочен към по-съществената страна на проблема. Чуждата поезия – все едно дали четена, или превеждана – и собственото творчество. Обикновено някои поети изграждат своята поетика въз основа на други поети. Това може да мине и незабелязано от широката публика, ако въпросните „вдъхновители” са четени в оригинал, но може и да породи въпроси, когато поетът е чел преводи. Веднъж, преди години, като член на жури на анонимен конкурс попаднах на стихове, за които нямаше как да не възкликна: Сесар Валиехо... или Борис Христов. Когато отворихме пликовете, се оказах прав, някакъв случаен автор, но много добра имитация. Още по-деликатен е въпросът, когато ти превеждаш – приликите са неминуеми. Но важното е преводите ти да издават твоя стил, а не обратното – твоите стихове да приличат на превежданите. На няколко пъти съм се чувствал поласкан. Знаете, че обичам мистификациите. Пратих на Марин Георгиев, който – убедил съм се нееднократно – не може да бъде излъган, един мой сонет, като му сложих испаноезично име и му писах: „Маринчо-о-о-о, виж как пишат латиноамериканците, а ние къде тъпчем”. Кратък отговор: „Не ме баламосвай, това е твое!” И друг път – когато прочетох за себе си още преди двайсетина години: Je ne connais pas d’écriture poétique comparable dans la production actuelle, en France ou ailleurs. Това го казва Жан Оризе, поет, автор на поредица от тематични антологии със стихове на поети от цял свят, владеещ перфектно и английски, и испански и вече няма никакво значение какво бил казал бай ви Радой в началото на моя път: „Той Къдийски привьежда от фриенски и вироятну съ влияй”. Да, влияя се съвсем съзнателно, за да може един Пиер Брюнел от Френската академия да каже: Kiril Kadiiski: un humaniste dans la culture classique.

По-конкретно: чета и класическа поезия, и модерна. И български, и чуждестранни автори. Не чета единствено бездарно написана и лошо преведена поезия. 

Какви са аргументите в полза на римата? Каква рима трябва да избягваме?

Нито наличието на рими е залог за качество, нито липсата на рими е недостатък. Всичко е въпрос на личен избор, който пък е продиктуван от натюрела на поета. Разбира се, римата позволява спекулации, може да подведе читателя, има много поети, на които, като им махнеш римите, се вижда, че това са текстове, които имат много малка степен нещо общо с истинската поезия. На някои „модерни поети” обаче и рими да им сложиш, т.е. да използваш опусите им като подстрочници, и да ги направиш „поезия”, това пак няма да е поезия.

По време на моите младини сред колегите начеващи поети съществуваше едно негласно правило, че трябва да се избягват еднотипните рими: не бива да се римуват само прилагателни, само съществителни и най-вече глагол с глагол; не знам защо глаголната рима беше най-низвергната. А като си помислим, Манделщам много често римува именно глаголи и това не пречи много от стихотворенията му да бъдат шедьоври. За нас по-важното е, че много от нашите поети, които пишат не лоши римувани стихотворения, не правят нищо за разнообразяването на римите. Като изключим Валери Петров, Никола Инджов, може би и Иван Николов и Калин Донков, колко поети могат да се похвалят, че в стиховете им се срещат само техни рими, които ги няма никъде другаде? Повечето поети римуват как да е. Тук не става дума за поети като Александър Геров, който най-често римува небрежно – приблизителни, неточни рими – но това, което пише е чиста проба поезия и поради това може да се възприеме и без рими дори. Като бели стихове. Правил съм експерименти – чрез синонимна замяна на един от компонентите съм премахвал римата, стихотворението не губи. И обратното – да не споменавам имена – като му махнеш римите, остава само ритмизиран текст, наруши ритъма чрез някоя и друга инверсия – остава един банален словоред, който няма нищо общо с поезията.

Какво Ви подтикна да проведете лекциите „За поезията“? 

Книгата ми „За поезията” претърпя две издания, търси се – и от колеги, и от любители на поезията. Това са хора, които могат и сами да се ориентират в материята. Но има млади начеващи поети, или такива, които още не са се решили да пристъпят към това – често оказващо се излишно – занимание. Добре е те да бъдат въведени в „занаята” – едни могат да бъдат окуражени да продължат, други – сами да стигнат до извода, че никога не е късно човек да намери своето истинско поприще. И трети – читатели – ще могат да се научат как да изпитват естетическа наслада от поезията. Коняк не се пие във водна чаша, още по-малко с лед.

Една от лекциите Ви се казва „Поезията - насилие над словото?“. Разкажете ни за това „насилие“. 

Въпросителният знак ясно показва, че при формулирането на лекцията съм имал предвид поезията в кавички. Стихотворната реч – ще повторя, не само римите, ритъмът – има свои особености, които я отличават от разговорната, още повече от бъбренето. Помните как обясняват на буржоата благородник в Молиеровата пиеса що е то поезия, при което той възкликва: „Значи аз цял живот съм говорил... в проза.“ Не, не е говорил в проза, прозата също има своите особености и в областта на езика.

Така че, „поетите” и „поетесите“, чиито върховни усилия се увенчават само с това да натъкмят ямба или хорея и – о, връх на умението да сложат римата „небето-което”! – извършват наистина насилие над словото. И все едно дали това насилие е в оригинално „творчество”, или в превод. Дори при превода е още по-осъдително: имаме вече насилие и над авторовата мисъл. Бодлер е казал: „Който не може да римува всички налични думи в речника, по-добре да не се захваща с поезията.“

Дали стиховете са се излели на прима виста, или са писани след дълго обмисляне и изнурителни понякога търсения, това за читателя няма значение. Важното е, когато той чете тия стихове, словото да звучи така, че да не те кара да се връщаш, за да разбереш за какво става дума. Освен ако не искаш да се насладиш отново.

Повече от ясно е, че поетът не трябва да пише, а само да записва това, което му диктува Бог.