Татяна Цъбуляк: Някои хора могат да бъдат щастливи по тих начин

Разговор на Симона Илиева с авторката на „Стъклената градина“

Симона Илиева


Романът Стъклената градина от Татяна Цъбуляк излезе на български в превод на Василка Алексова (изд. „Колибри“, 2021). Цъбуляк, която живее в Париж, посети София през ноември миналата година, за да участва в разговор на живо с преводачките Лора Ненковска и Василка Алексова, който се проведе в Литературен клуб „Перото“, НДК. Събитието съпроводи седмото издание на Международния кино-литературен фестивал „Синелибри“, състоял се през октомври 2021 г.

Симона Илиева разговаря с Татяна Цъбуляк за втория роман на авторката, удостоен с Награда за литература на Европейския съюз за 2019 г. Съкратен вариант на интервюто излезе на английски език в зимния брой на B O D Y, достъпен за прочит тук.

 

Орлин Огнянов, НДК

Изглежда, че за главната героиня във Вашия роман, Ласточка, езикът е важен белег за идентичност. В нейния живот тя си служи с молдовски, руски, румънски. Чешкият режисьор Ян Сверак има филм, в който малко руско момче, Коля, се превръща в част от сватбена сделка и се сдобива с баща, чех, челист. Животът ги събира, въпреки че и двамата не владеят езика на другия. Много хора от Балканите и Централна Европа, представители на различни нации и малцинства, в различни контексти, по време на перестройката и в посткомунистическия период, се сблъскват с въпроса за идентичността. Как човек създава кохерентна и устойчива идентичност по време на променливи живот и времена, подобни на описаните във Вашия роман? 

Във време на комуникация сме свикнали с факта, че повечето хора използват езиците като прост инструмент. Вследствие на миграция, децата израстват, като владеят 3-4 езика. Всеки може да преведе текст за секунди с помощта на интернет. Английският, например, се чува толкова често, че човек има чувството, че го владее без дори някога да го е учил. Затова изглежда странно, че е имало времена и места (и все още има), където езикът е означавал повече. За някои от нас езикът е битка, част от съпротивата, издигане на флаг, война, понякога дори стълб на идентичност. Ласточка не е просто двуезично дете и времето, в което живее не е космополитно. Това е важно разграничение, което е необходимо да бъде направено. Тя не е просто задължена да научи чужд език, а трябва и да го избере срещу нейния майчин език, в собствената й държава. Този избор идва с убеждението, че новият език има превъзходство и представлява паспорт за по-добър живот. От това произхожда нейната двузначна връзка с руския език – болезненото люшкане между възхита и омраза, амбиция и разочарование. Много от нас – хора, родени през 70-те в Съветския съюз, – са го преживели. Смея да твърдя, че още го носим в себе си, като това противопоставяне се е превърнало в част от нашия код.

Как е било преди, във времето на развитие на сюжета, и как е днес, след периода на преход? Смятате ли, че чупливите идентичности от миналото, дори преоформени, са по-консолидирани днес? 

Ще Ви дам пример – молдовските деца, родени след 1990 г., на практика не говорят руски. Това частично представлява идеологическо отмъщение на техните родители, които не желаят децата им да изучават този език в училище. Но на първо място и преди всичко стои липсата на интерес. Руският вече не е доминантен език, неговата значимост е отслабнала. Децата избират френски, английски, немски, защото за тях е по-важно да учат в чужбина или да имат международна работа вкъщи. Но нека се върнем към книгата и периода, описан в нея – моето поколение винаги ще живее между два езика и две култури. В книгата го назовавам междинно поколение, защото най-добре представлява прехода и всичко, което той означава.

Много изтъкнати писатели се обръщат към въпроса за подобни сложни идентичности, като описаните от Вас, в техни творби – всеки по собствени начин и контекст, – например, Александър Хемон, Дубравка Угрешич, Горан Войнович, Йосип Новакович, Капка Касабова, Саша Станишич, сред други. Какво бихте казали по въпроса за езика, произхода и идентичността?

Трудно се забравя език, който си научил като дете, дори ако си го научил насила. Език, на който знаеш всички игри, приказки и песни. Език, на който си създал първите си приятелства и имаш топли спомени. Възможно е, но е трудно. Защото в даден момент не знаеш къде да теглиш линията, къде да спреш да мразиш и да започнеш да признаваш, че той се е превърнал в част от теб.

Вашият роман адресира важен проблем – насилието над жени. Това е тема, устойчива към обществена дискусия, стигма за жените, причина за срам, поради което често остава скрита за дълго време преди евентуално разобличаване. Наследството на травмата може да се предава в хода на поколения. Вашата героиня, Ласточка, преживява инцидент от недоброволен характер, който запазва в тайна. Как се справя с травмата? Какво трябва да предприемат жените, за да разбият подобни пагубни цикли? 

Бих искала да кажа, че нещата са напълно различни сега, почти 40 години по-късно от периода, описан в книгата. Но не мога. Все още има насилие срещу жени, злоупотреба, несправедливост. Въпреки това, едно нещо се е променило и мисля, че трябва да се придържаме към него като спасително въже – сега жените могат да говорят открито. По мое време една жена трябваше да бъде тиха, независимо какво й се случва, защото срамът и вината винаги бяха нейни – днес обществата са по-отворени. А жените имат нужда да говорят. Трагедия, която споделиш с някого, може да бъде също толкова трудна, но ще те освободи от зловредни чувства като омраза, желание за отмъщение, самонаказание. Може би в романите една тайна, скрита в продължение на години, носи нещо тайнствено, но в истинския живот тя винаги е основа за саморазрушение.

 

Орлин Огнянов, НДК

Житейската траектория на Ласточка изглежда навигирана от материални координати – тя мечтае за сватбена рокля, черна Волга като на Катя, златни обеци, пръстен с топаз. Момиче без майка – купено, осиновено и получило живот от чужда жена, рускиня, – заобиколено и израснало сред куп ексцентрични приятели, самата Ласточка в крайна сметка става майка. Въпреки че е самотен родител, не изоставя детето си. Копнее за любов. Открила ли е щастие и придобила ли е надежда за по-добър живот в края на историята? 

Наистина, не като в холивудски филм, но Ласточка успява да бъде щастлива по свой собствен начин. Това е единственият начин, който тя е научила. Щастието може да бъде от различни видове, не само светло, грандиозно, такова, което се харесва на другите. Някои хора могат да бъдат щастливи по тих начин.

Тъжна ли е Вашата книга или е книга с мисия да отвори очите на читателя за определени ценности, обикновено недооценени и пренебрегнати от хората в тяхното преследване на щастието? Ако е така, какви са истински важните неща в живота? 

Tова е чудесен реторичен въпрос. Искам да кажа да по всички точки. Въпреки това бих искала да вярвам, че читателите ще открият собствени читателски ключове. Те винаги го правят. Никога не тръгвам да пиша историческа книга или документ. Сюжетът е субективен, въпреки че постановката е истинска и хронологията е спазена. Така че, за да обобщя, това е тъжен роман с мисия да бъде разкрит.

Възможно ли е да оставиш всичко зад гърба си и да започнеш нов живот? Какво усилие би струвало да не се придържаш към миналото, а да продължиш? 

Не мисля, че хората могат да оставят всичко зад себе си. Дори когато кажем, че прощаваме, не забравяме. Изучавала съм доста този аспект в последните години. Действително колко искаме да оставим зад себе си и колко желаем да носим със себе си. Има много начини да се помирим с миналото: приeмане, забрава, отчуждение. Според мен прошката е най-висшето чувство сред тях. Само посредством прошка можем да се освободим от дадена тегоба – всички останали възможности ни карат да се чувстваме добре за кратко, но тежестта се връща. Намирам прошката за трудна, затова пиша.

Как личност със сложна идентичност като тази на Вашата героиня се превръща в гражданин на света?

Кой казва, че всички трябва да се превърнем в такива? Някои хора напускат дадено място, за да го носят навсякъде.

Наскоро посетихте София, столицата на България. Хареса ли Ви времето, прекарано там? Как Ви се стори днес столицата на бивша социалистическа държава, 32 години след падането на комунизма? Какво бихте казали за лицата, които видяхте, и за хората, които срещнахте? Какво би било Вашето послание към българите и всички бъдещи читатели на книгата Ви по целия свят? 

Имам красиви, носталгични спомени от България. София е моето първо излизане в големия свят. Работех като журналистка в Молдова и имах пътуване, случи се преди 20 години или повече. София много прилича на Кишинев – града, в който съм родена и израснала. Ако трябва да бъда честна, за мен беше огромно удоволствие отново да се разхождам по улиците. Някои квартали приличат на квартали от детството ми, също описани в книгата. Разбира се, влиянието на Европа също се чувства, особено в центъра, но идвайки от Париж това ме интересуваше по-малко. Много се впечатлих от качеството на дискусиите на срещата с читателите, опитните журналисти, интереса на хората към книги и история. Беше чудесно посещение.

бюлетин

още интеракция