JEREMY? и изкуството да ходиш по въже
Ерсин и Таш от JEREMY? седмица след представянето на новия им албум.
Те са създателите на най-добрата българска група в момента. Те са Ерсин и Таш от JEREMY? Хващам ги в крачка седмица след представянето на новия им албум, което се състоя във Военния клуб. Предлагам им да изпием по бира в парка и да си поговорим за музика, а те не могат да ми откажат, защото сме приятели. И така. Прочетете и си пуснете новата им тава. Бас ловя, че след последното парче ще искате още...
Р.К.: Момчета, съвсем логично първия въпрос е – как се чувствате след този мега гига прекрасен концерт?
Ерсин: Приятно уморени. Почиваме си с удоволствие. Поне според мен е трудно човек да си почива, ако не си е свършил работата както трябва.
Таш: Чувството наистина е мега гига ултра яко, както се изрази ти. Мащабно чувство – какъвто беше и самия концерт. Така че с една дума наистина е нещо страхотно.
Р.К.: Какво е усещането да знаете, че толкова много хора ви обичат и слушат вашата музика?
Ерсин: Аз винаги съм си мечтал ако имаме фенове, които харесват музиката ни, независимо колко са те, дали са малко или много да ги чувствам близки, да не са ми чужди. Мисля си, че точно тази публика, която ни подкрепя са супер интелигентни и красиви хора. Още повече – нашите фенове не са пасивни и демонстрират фенщината си по всевъзможни начини. От една страна, докато сме на сцената реагират на всяка песен, ако знаят текста винаги пеят с нас, на последния гиг дори си позволих да ги помоля да си извадят телефоните и да си включат фенерите, за да имаме един такъв готин, запомнящ се момент, какъвто сме виждали и при любимите ни световни банди. Най-големият подарък, който ни направиха всъщност беше преди две години, когато гласуваха за нас на международния конкурс за композиране International Songwriting Competition и така спечелихме наградата на публиката с парчето "Fake fruits“.
Р.К.: Как започна всичко? Разкажете ми за самото начало. Как решихте да създадете JEREMY?
Таш: Ние с Ерсин родом сме от едно малко крайморско градче – Каварна. Докато израствахме там, имаше среда и условия да се развиваме, независимо, че беше толкова малък града. Стояхме по улиците и по пейките, дрънкахме си на китарите и мечтаехме точно за това, което ни се случва сега – да свирим по концерти, по сцени, да имаме своите почитатели и т.н. Преследвали сме цял живот тая цел и може би има магия. Ето, че всичко това към днешна дата стана реалност.
Р.К.: Звучиш ми много скромно. Вие сте участвали на европейски фестивали и сте подгрявали Queen. Я кажи, кажи...
Таш: Има го и този момент, да. Имахме щастието да свирим на няколко европейски фестивала. Не знам откъде да започна. Може би от участието ни на фестивала Rock for people в Чехия – един доста сериозен, стар фестивал, който се прави доста отдавна. След него последва нашата одисея с групата Queen. Бяхме в три държави и наистина беше невероятно изживяване. Това е най-голямото нещо, което ни се е случвало досега – да стъпим на най-голямата сцена, с най-голямото шоу, което можеш да си представиш, като организация и въобще като цяло. За нас това е "major“, както си говорим помежду си. Ако искаш да бъдеш “major” – това е нивото, което трябва да постигнеш и да го задържиш, защото не е толкова лесно да си там, на тази сцена. Отговорността е много голяма.
Р.К: Имало ли е моменти, в които ви е идвало се откажете?
Ерсин: Трудности има всякакви, особено ако се занимаваш с някаква форма на изкуство. Въпросите са десетки – как да успееш да се лансираш, как да успееш да се наложиш и да се докажеш и това нещо да се превърне в нещо, което те удовлетворява и благодарение на него ти и близките ти да могат да водят нормален живот. Но независимо дали се занимаваш с изкуство, или си строител, или както често обичам да казвам – садиш домати – лесно няма. Всеки човек минава през такива моменти. При нас те за радост отминават бързо, преодоляваме ги и продължаваме да преследваме целите си. Струва ми се всъщност, че това е най-важното – когато имаш дългосрочна, по-голяма цел и гледаш към нея, без значение колко далече е тя, това е нещото, което не те оставя просто да витаеш в пространството и да се носиш по течението, а напротив – по този начин се осмисля това да си срещу течението дори.
Р.К.: Повдигнете леко завесата около процеса на създаването на песните ви?
Ерсин: Ние имаме съвсем ясен процес на работа. Тъй като технологиите много напреднаха, с един комшютър и една звукова карта, човек може съвсем лесно да запише идеите си многоканално и да отдели достатъчно време да ги разработи и така да получи по-конкретна представа накъде може да се развие дадена композиция. Това което правим ние – сядаме и работим заедно, обикновено първо с Ташо върху някаква идея, която се е появила и да определим нейния потенциал още във зародиш, дали сме единодушни, че ни харесва и т.н. След това започват едни дълги процеси на запис: първо записваме идеята на телефон да речем и я преслушваме отстрани и това ни дава първата информация. След това я записваме на компютър и започваме да наслагваме някакви части – рифове, бас, барабани и всякакви инструменти, които считаме за подходящи за изграждането на песента. Накрая идва най-важния етап, когато започваме да работим с цялата банда и всеки дава нещо от себе си. Напоследък чета "Чукът на боговете“ – биографичната книга за Led Zeppelin и в общи линии процесът при тях не се различава много с нашия. Основната разлика е, че на нас не ни се налага да ходим в най-скъпите студия, за да записваме идеите си и да ги коментираме.
Р.К.: Вашите албуми са смесвани в Ирландия, ако не се лъжа?
Ерсин: Всичките ни песни, с изключение на “Runaway” и “The Winehouse” са смесвани в Ирландия от Янко Генов, който е познат в България от група "Лора“. Те се преместиха в Ирландия от 15 години, а самия Янко специализира миксинг там. С него имаме доста сходни музикални вкусове и спойката помежду ни се получава прекрасно. Мастерирали сме също и в Холандия, а последния албум решихме да изпратим на миксинг инжинер в Щатите, който работи с Arctic monkeys, The black keys и други банди, които харесваме.
Р.К.: Еееееее, гъзария! А текстовете ги пишете ти и Гергана Нойкова, нали така?
Ерсин: В последния албум всички текстове са написани от Гергана Нойкова. Запознахме се с нея, точно защото искахме някой да ни помогне с текстовете – как да звучат сдържано на английски. Все пак не ни е майчин език, а и не сме се постарали да го научим толкова добре. В последствие, тя стана мой партньор, моята дама, вече повече от шест години.
Р.К.: И музиката стана любов...
Ерсин: Да.
Р.К.: Един важен въпрос – кои са най-важните хора, които стоят зад JEREMY?
Ерсин: Екипът ни е малък, но качествен. Най-важните хора в него са Мартин Михайлов и Гергана Нойкова. Те двамата стоят стабилно зад нас и вършат всичко останало, с което една група не трябва да се занимава, за да успее да се концентрира върху творческата си работа, да си завърши песните, да си изгради шоуто на живо и така нататък. Писането на музика е интимен процес. Той няма общо с представянето на живо. С пърформънса. Ние никак не сме интровертни, когато сме на сцена. Всичката енергия, която даваме се връща към нас и това е същественото.В противен случай бихме се изтощили бързо. Обменът, енергийният взрив, който се получава от само себе си, спомага също така за възприемането на самата музика.
Р.К.: Какво е да си фронтмен на такава група, Ерсинка?
Ерсин: Не съм се замислял, честно казано. Аз не мисля за това как да съм по-добър фронтмен. По-скоро ме вълнува как изглежда и звучи цялата банда. Точно затова не свиря сам, а с група. Не съм цял иначе. На сцената се държа както ми идва. Не репетирам стойките си пред огледало. (смее се)
Р.К.: Знам, че имате лейбъл – продуцирате млади банди. Разкажете повече.
Ерсин: Така е, да. Занимаваме се с това. Искахме да създадем среда, в която има повече групи, които успяват да изкарат продукцията си на нивото на което успяхме ние. Странно е – стартирайки идеята ние да положим тези усилия, музикантите, които идват при нас малко или много очакват всичко наготово и това пречи. Много съществено е човек да се научи, че ако човек иска да постигне нещо, трябва сам да си го изстрада и да се пребори за него. В момента работим с една нова млада банда – Bears and hunters.
Р.К.: Те ви подгряваха на последния лайф...
Ерсин: Да. Ние много им се кефим и им благодарим. Освен това наистина искахме да им дадем възможността нашата публика да ги види и да ги чуе. Не съм ревнив в това отношение. Обратно – призовавам публиката да обърне внимание и на другите добри български групи. Те далеч не са малко и не са само от София. Хубаво е да им се дава път.
Р.К.: Изниква ми едно питане – двата албума носят едно и също заглавие. В тази връзка – като един ли трябва да се възприемат?
Ерсин: Горе-долу е точно така. Вторият албум е продължение на първия. Все пак трябва да се възприемат като два различни албума, които са част от един период. Както Пикасо, например има син период и прочее. Така бих го обяснил.
Таш: Нещо като разказ в две части.
Р.К.: За финал – въпросът, който от половин час искам да ви задам: защо избрахте картини на баща ми, Кольо Карамфилов, за обложките и на двата албума?
Ерсин: Няма логично обяснение. Решението беше емоционално. Ние нямахме късмета да го познаваме, но от Стенли, Остава и други групи, които познават личността му, чухме най-яките истории. За миг не сме имали колебания за това дали да изберем него за художник. Единствената питанка беше – коя точно картина? (смеем се).
Р.К.: Човекът, който ходеше по въжето, се изкачи на второто стъпало. Какво следва нататък?
Ерсин: Третият ни албум.
Таш: Смятаме да не го бавим много.
Р.К.: Много сте бързи!
Ерсин: До края на годината, живот и здраве, мислим да го завършим и ще решим кога да го пуснем.
Ставаме от масата. Меломанът в мен ликува. В главата му звучи: “I was all alone being strong fearless like a king…”
интервю Джеръми музика
бюлетин
още интеракция
-
Вила Велис: Когато виното и изкуството вървят ръка за ръка
-
Даниеле Лукети: Филмът се ражда от срещата с добрия разказ, той може да е в книга или в живия живот
Даниеле Лукети беше специален гост на кино-литературния фестивал Синелибри и с филма му „Д...
-
„Кралската игра“ напомня за унгарската съпротива през 1956-а
Интервю с унгарския режисьор Барнабаш Тот