Семейната гравитация на Петър Вълчев

Нова фотографска изложба в галерия DOZA ни връща към най-ценните моменти от детството.

Петър Вълчев е роден в София през 1988 година, но родният му град е подбалканският Пирдоп. Завършва НАТФИЗ с две специалности кино и фотография. През 2012 г. снима дебютния си филм като режисьор "Шшшт... Попей ми!“ заедно с Андрей Волкашин. През 2018 г. излиза документалният му филм “Монолог в антракта”. Филмът има повече от 40 световни премиери на едни от най-големите кинофестивали, 6 награди, между които за най-добър документален филм и 2 за най-добър монтаж.  През 2018 г. Петър Вълчев представя изложбата си “Семейна гравитация” в Южна Корея. Изложбата е част от най-големият фотографски форум в западна Азия и е представена в Националния фотографски музей на Корея “Донг Ганг” за период от една година. През 2021 г. излиза новият му игрален късометражен филм “Лека нощ, Лили”. Петър е отново сценарист, режисьор на филма. Филмът “Лека нощ, Лили” печели награда за най-добър български късометражен филм на фестивала “In the Palace”. Петър Вълчев е режисьор и оператор на поредицата #НавънКъмСебеСи на АртАкция, в която български актьори представиха някои от най-добрите монолози в световната драматургия.

 
 
Фотограф: Васил Германов

По какъв начин Ви вдъхнови романът на Георги Господинов “Физика на тъгата”?

Георги Господинов “Физика на тъгата” ми дадоха искрата от вдъхновение и смелостта да покажа моя личен фотографски роман “Семейна гравитация”. Това е фотографски цикъл, по който работя вече 9 години, който е толкова личен, че дори се страхувах да го покажа. "Физика на тъгата” ми даде увереността, от която имах нужда тогава. Благодаря на Георги Господинов за това, че споделя думите, които чува, и света, който вижда. Ако не сте чели все още “Физика на тъгата”, направете го! Това е един от най-хубавите подаръци, които съм получавал! 

Защо “Семейна гравитация”? В какъв свят ще попаднат зрителите?

Надявам се в света на детството! И спомените, миризмите и тогавашното усещане. А гравитация... Нека всеки сам намери своята лична семейна гравитация.

Семейството ли е Вашият храм?

Един от начините ми за зареждане са срещите с моето семейство и ваканциите до родния ми град Пирдоп. Винаги, когато имам нужда от почивка, от място, където да пиша или просто от пространство, където да си изсипя всички идеи, това винаги става в къщата на баба в Пирдоп. Там времето сякаш е спряло. Всичко е същото. Така много по-бързо се свързвам с детето в мен, което ми помага по-лесно да избера новите теми, по които да работя и в същото време си почивам и се виждам със смейството ми. 

И винаги снимам, когато съм там. Камерата винаги е с мен.

Има ли кадър, който бихте искали да носите цял живот със себе си?

Има кадри, които искам да нося цял живот със себе си и това са фотографиите от цикъла ми “Семейна гравитация”. И една снимка на брат ми като дете, това е един от най-хубавите портрети, които съм виждал. Снимката е правена от баща ми.

Кой момент от детството Ви бихте сложили на пауза?

В момента работя по два кино сценария, които разказват за моето детство. Единият е документален филм, а другият игрален. Игралният филм разказва за времето, когато бях на 10 години. Тогава се случи един от най-сложните моменти в моето семейство, но и един от най-хубавите спомени от детството ми.

Мислите ли, че тази изложба е като кутийка за спомени?

Много ми е трудно все още да погледна изложбата ми отстрани и да помисля върху нея - не знам дали е и нужно, но това, което забелязах, е че всеки, който разгледа снимките, след това ми разказа своята история от детството и спомена му за бабите и дядовците в семейството.

Как реагира семейството Ви, бидейки обект на фотографиите Ви?

Семейството ми вече е щастливо, че е обект на творчеството ми! (смее се) И сега виждам, че все повече започват да разбират целия този процес, в който всички ние участваме в построяването на “Семейна гравитация”.

Страх ли Ви е от старостта?

Страх ме е от старостта или по-скоро от смъртта. Мисля, че вече съм укротил страха до някаква степен и се надявам с течение на годините да се сприятелим. Да започнем хубава приятелска връзка! А със страха от старостта и смъртта сме започнали първите крачки в етапа опознаване. (смее се).

Искам да призная нещо. За първи път силно се обади този страх, когато бях на 26. Спомням си тогава, че всяка сутрин този страх ме будеше със силни барабани и крещеше в ухото ми: “Ще умреш! Няма време! Какво правиш?!” Сега вече не ми крещи, но често си повдигаме тон един на друг. Може би е малко по-доволен от мен! (смее се).

Какво рисувате със светлината?

Аз харесвам лицата на хората, харесвам телата им. Аз харесвам човека в центъра на заобикалящата го среда. Това ме вдъхновява. Това значи и рисувам.

Мислите ли, че семейството е отправна точка и пристанище, към което се завръщаме?

Мисля и по-скоро чувствам, че извора на една голяма част от вътрешната ни енергия е там, където са семейството и родното място. Това са дълбоките корени, в които можеш да откриеш много ценни неща.

Koи са Вашите учители във фотографията?

Моите учители са първо учителите ми по фотография от НАТФИЗ. Това са проф. Атанас Кънчев, доц. Иглена Русева и Красимир Андонов. Те за мен са еднакво важни и ценни учители.

Другите ми учители и вдъхновители са Ричард Аведон, Ани Лейбовиц, Питър Линдберг, Даян Арбъс, Доротея Ланг и много други. Това са едни от най-силно повлиялите ми фотографи до сега.

За какво мечтаете?

Мечтая и планирам следващия ми игрален филм. И за ваканция в Италия.

Изложбата може да бъде разгледана в галерия DOZA до 17 ноември.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция