Storytel Book Club с Петър Вълчев

В рубриката ни Storytel Book Club се срещаме с различни артисти, обединени от една обща страст - изживяването на добри истории. Днес се срещаме с фотографа и режисьор Петър Вълчев. Той е автор на филмите "Шшшт... Попей ми!“, "Монолог в антракта“ за примабалерината Веса Тонова, който последно спечели награда за най-добър филм от най-големия филмов фестивал на открито в Европа, "Лека нощ, Лили" - последният филм с участието на Виолета Гиндева, част от In The Palace и Sofia Film Fest, режисьор на поредицата #НавънКъмСебеСи.

Целия разговор може да чуете тук

Петър, здравей! Много съм щастлива, че се съгласи да бъдеш част от Storytel Book Club и да си поговорим за изживяването, което ни се случва, когато слушаме литературата. Нямам търпение да ни разкажеш малко повече за това как пътешестваш, докато слушаш книги, как те пътешестват в теб, кога сте се срещнали, кои са заглавията, които те вълнуват и би слушал отново и отново. От предварителния ни разговор знам, че си почитател на аудио формата. Нека те върна към първата ти среща с аудио книгите. Дали си я спомняш? Разкажи ни. 

Спомням си много ясно тази първа среща. Знаеш ли? Преоткрих четенето на книги със слушането им, защото много обичам да чета. Повече чета документална или психологическа литература или пък такава, която е свързана с антропологични теми. Харесвам и книги, които са свързани с работа с нас самите и ни учат как да станем по-добри - за себе си и след това за другите. Най-вече това чета, но обичам и художествена литература. Макар че си признавам, че повече си оставям време за гледане на художествени филми, отколкото за четене на художествени книги. Преоткрих четенето на книги наистина благодарение на Storytel. Помня, че беше 2019 година. Може би началото на лятото. Минавах през някакъв сложен емоционален момент в живота си и съвсем случайно ми попадна реклама във фейсбук (или пък на мейла, не помня) на една от книгите на Луиз Хей. Казва се “Излекувай сърцето си” - прекрасна книга, която е написана заедно с Дейвид Кеслър. Много харесвам Луиз и съм чел почти всички нейни книги, преведени на български език. Тя работи още от началото на 80-те години на миналия век и се занимава със здраве, психология, изчистване на стреса. Освен всичко това успява да се пребори с рака, благодарение на ума и “позитивните” си мисли, защото знаем, че невинаги можем да сме позитивни. Така лекува себе си, което е достойно за възхищение. Когато разбрах какъв тип автор е и какъв тип литература създава, бях малко скептичен, но впоследствие, прочитайки първата й книга, нещата се промениха. Когато имам нужда, я ползвам като справочник и чета (смее се). Ако не се чувствам добре, веднага намирам нещо. Като всичко друго, било то религия или наука, не може това да ти бъде целият източник на знание и мъдрост, но може да ти покаже хубава гледна точка и да ти даде повод да помислиш. Неусетно се сещам и за Георги Господинов…

Преди да се отправим към Георги Господинов, ще те прекъсна. Искам да те попитам къде и как слуша книгата в онзи тежък момент, в който си се срещнал с Луиз Хей? С какви дейности комбинира “Излекувай сърцето си”, кое ти се стори по-различно и по-специално от това да отделиш време и да се усамотиш с хартиената книга?

Това е последната книга, която Луиз Хей е написала преди да почине. Много исках да я прочета. Веднага ме грабна. Когато видях рекламата “Излекувай сърцето си” си казах “Това е знак”. Влизам в сайта, регистрирам се и слушам! Много е странно, защото работя като режисьор и фотограф и понякога, когато ми се налага да стоя пред компютъра и да обработвам кадрите си, дори и да преглеждам или пиша текст за сценарий, искам паралелно да правя и нещо друго, но няма как да гледам филм или да чета книга, защото очите ми са заинтригувани с визуалното съдържание, което постоянно върви пред мен. Казах си, че ще бъде идеално, ако слушам книга. Случи се много естествено. Знаеш, нещата в живота не са случайни. Пожелах си го и седмица по-късно видях рекламата на книгата. Беше все едно някой ми я подари. Беше “Давай, слушай”.

Дошло е в правилния момент.  

Да. Не помня върху каква серия от кадри работех тогава, но помня емоциите, които се появяваха пред мен. Смях се, после плаках, след което пак се смях, пак плаках. И всичко това, слушайки една аудио книга. Подчертавах си и си записвах разни неща докато слушам. Обикновено си водя дневник, когато чета и си записвам важните неща. Беше прекрасно преживяване. С един куршум два заека. Хем си работиш твоите неща, хем слушаш книга. Който не се е докосвал до слушането на книги, много е загубил, защото едновременно с това може да прави и нещо друго.

И аз така мисля, пък и е много вълшебно някой да говори в ухото ни и да влиза в съзнанието ни почти буквално, докато вършим нещо друго, каквото и да е то. Или просто докато съзерцаваме някой залез или чайки.

Хубаво е много. Има нещо детсков цялото нещо.

Да, има. И точно това детско нещо прави изживяването сякаш дори по-магично от четенето на хартиени книги. Това не съм вярвала, че ще го кажа, но ей на, казах го. (смее се) Хайде сега да ни разкажеш коя беше крачката от “Излекувай сърцето си” към “Физика на тъгата”? Знам, че ти е любима книга, впрочем на мен също. Обожавам я. 

“Физика на тъгата” ми е една от любимите книги. Много специална книга. Специална е, защото е написана от един много смел и автентичен артист. Такъв е Георги Господинов. Смело борави с автентичната магия, която носи в себе си. Това го прави толкова популярен и толкова докосващ сърцата на хората. Когато си себе си, можеш да направиш истинските неща и истинското изкуство. Георги Господинов го познавам от няколко години, защото имах възможността да работя с него за телевизията. Признавам си, срещата ми с него беше още по-емоционална и вълнуваща, когато слушах книгата “Физика на тъгата”. Пуснах си я не много по-късно след Луиз Хей. Може би седмица. Слушах я във влака. Много обичам да пътувам с влак. Когато имам време винаги се прибирам до Пирдоп - родното ми място, за да видя семейството си. Винаги чета или снимам. Този път не ми беше интересна нито една от тези дейности, но определено ми се правеше нещо. Отворих си телефона, посегнах към приложението, разгледах книгите и видях Георги Господинов. Учудването ми беше още по-голямо, че самият той чете.

Тъкмо това исках да те попитам. Мисля, че не ми се е случвало книгите, които слушам, да са прочетени от самия автор. Със сигурност има разлика между това актьор да чете текста, опитвайки се да се докосне до него и писателят лично да разказва. Представям си, че е било интимно и лично.

Много интимно и лично е. Отново плаках и се смях. И после пак се смях и плаках, когато го слушах във влака. Помня, че изслушах почти цялата книга по време на пътуването си. Интересно беше, защото паралелно тихичко чуваш как влака преминава през линиите, как спира на гарите… слушаш и книгата на Георги Господинов, пътувайки отново към детството си. Защото той в книгата много се връща към спомените от детството си. Аз също пътувах към мястото, на което съм израснал. Завръщах се в онова малко красиво и провинциално градче със своята собствена религия, тази дума ми идва, която носи топлотата на малкия град и е много автентична. Георги Господинов я е описал прекрасно и толкова живо, че с лекота свързваш с твои картини от твоето детство. Беше много емоционално, наистина много емоционално. Слушаш самия автор и дори забравяш, че това е той. Гледаш пейзажите, които са ти познати и чуваш гласа на автора в главата си, което е много въздействащо. Всичко това взаимодейства с вътрешния ти глас и заедно с писателя си правите диалог, дори и той да не чува. Ти разговаряш със себе си. Много силно се заредих от слушането на тази книга. Беше вълнуващо и поради друга причина. Една година по-късно, мисля, или дори няколко месеца по-късно Тео Ушев направи прожекция на “Физика на тъгата” в зала 1 на НДК. Беше много странно, защото филмът донякъде е адаптация на книгата , Тео Ушев много позлваше личната си физика на тъгата, която комбинира с тази на Георги Господинов. В почти целия филм имаше пътуване с влак. Пътуване с влак към родното място. Бях шокиран, защото преживях почти същото нещо сам със себе си във влака с червените плюшени седалки и сменящи се пейзажи от Предбалкана. 

И малко по-късно видя, това, което си преживял, на голям екран в зала 1 на НДК...

Да. Беше много неслучайно. През цялото време говоря за неслучайностите, но наистина животът е неслучаен. Помня, че след като като Георги Господинов и Тео Ушев  приключиха с автографите, отидох и споделих на Георги за моето преживяване и той си каза “УАУ”. Е, не каза буквално “УАУ” (смее се). 

Но си е помислил “УАУ” (смее се). 

Засмя се скромно и пусна хубавата си топла усмивка, след което си поговорихме. 

Честно казано не мога да си представя по-подходящо място и по-интимен и “правилен” начин да бъде прочетена тази книга. Връща ме към едни позабравени картини от детството, които почти не си припомням в ежедневието си и не се връщам към тях.  Но когато чета “Физика на тъгата” винаги чувам как скърца къщата на село, какво се случва там, как светят светулките и е много интимно, но не съм се сетила да я чета във влак. 

Пътуването с влак действа много медитативно и разширява по много хубав начин вътрешните хоризонти и пространства. 

Съгласна съм. Поетично е. Пътуването с влак е една такава мъничка поезия, която трябва да си позволяваме да откраднем и да изживеем. Искам да си говорим още много дълго. Да те взема и кача на някой влак, където да слушаме Георги Господинов, но тъй като сме ограничени с времето, кажи ни за какви книги и истории си мечтаеш това лято?  Какво ще слушаш на местата, на които ще отидеш и кои са авторите и заглавията, които ще ти правят компания с морето и залезите, защото знаем, че около теб ще има море и залези. 

Аз съм вече на моята ваканция...

Да, за което много завиждам и няма нужда да го напомняме. (смее се) 

В Созопол съм. Може би ще остана месец, така съм го планирал. Много съм щастлив. Преди това имах време да ида и до Гърция за около седмица. Бях си взел един куп книги, но трябва да призная, че не прочетох нищо от помъкнатото. Сега с този разговор ми припомняш, че не е нужно да влача книги със себе си, а мога да си взема само слушалките и телефона и много по-комфортно да се настаня на плажа, слънцето да ме гали и да си слушам в ушите книгите, които така или иначе съм планирал за лято. Съвсем скоро, отново неслучайно, пак пътувах към родния си град с влак. Влизайки в детската си стая намерих книга, която съм чел във важни моменти. Това е “Малкият принц”. Втората ми подарена и първата прочетена. Помня, че беше в края на първи или втори клас. Голямо преживяване беше. Разбира се, тогава съм я възприемал с по-детско съзнание. Препрочетох я, когато бях на 20 по съвсем различен начин я видях и преживяването беше много красиво. Това е една книга, която просто е трябвало да бъде написана. Отново е за детството и отново говори за скритите неща, за красивото и необятно подсъзнание и космоса, който може да откриеш във всеки един човек и в себе си първо. 

“Малкият принц” е от онези книги, към които винаги е добре да се връщаме, защото ги усещаме като дом и някак все намираме по нещо ново в тях. Знаеш ли, понякога, когато вечер не мога да заспя, упорито си представям две неща, с които да заглуша излишните си мисли, а те наистина понякога са излишни (смее се)... едното нещо е море, второто е не точно самия принц, а по-скоро усещането, което ми носи идеята да си почти сам на своя собствена планета, на която да се опитваш да се грижиш за единствената си роза и единствената си лисица и да се опитваш да проумяваш случващото се по твоя начин. В това има една много приятна, спокойна и щастлива самота, която не е самотна, а е уютна и се усеща като дом. Докато е жив човек може да препрочита “Малкият принц” и да намира нови неща вътре.

Една такава пълноценна самота.

Да.  

Която хем е пълноценна, хем е ценна. (смее се)

И е много красива в тази си пълноценност и ценност. (смее се) 

Много е хубава. Книжката от детската ми стая беше малко захабена с годините и вътре дори намерих някакви лепенки и ваденки. Казах си, че няма да я мъкна по моретата, защото не знам на какво ще заприлича. Искам да си я запазя като автентичендокумент (смее се), затова си казах, че ще я слушам. Другото заглавие, което искам да чуя, е “Лолита” (смее се)

Това със сигурност ще е вълнуващо, аз също съм я планирала за слушане, защото ми се струва, че Стоян Алексиев е може би най-съвършения избор за нея.

Много искам да я чуя. 

Не споменахме нещо много ценно и то касае хората, страдащи от дислексия. Аз като един човек с дислексия мога да кажа, че слушането на аудио книги е много ценно. Като едно дете, което е израснало в соца след цялата бъркотия на 90-те и 2000 години, когато не се говореше за дислексията, както се говори сега, мога да кажа, че съм срещал огромни трудности, когато започвах да се уча да чета и пиша. Ако тогава имаше аудио книги и учебници, щеше да ми е много по-лесно в началото на пътя ми. Разбира се, намерих начин как да се сприятеля с тази дислексия, сега се справям добре, но мога да призная, че сушането на аудио книги, ми помогна много. И това е едно от основните предимства на аудио книгите. Освен това има и много незрящи хора, за които това е единствения начин да се докоснат до литературата.

Благодаря ти, Петър!