Storytel Book Club с Ясен Атанасов

Да изживееш добрите истории.

В рубриката ни Storytel Book Club се срещаме с различни артисти, обединени от една обща страст - изживяването на добри истории. Днес се срещаме с Ясен Атанасов. Той е от новото поколение актьори, които тепърва ще се радват на заслужени аплодисменти из театралните и кино салони. Познаваме го от сцената на Театър "Българска армия“, театър НАТФИЗ (завършва в класа на проф. Ивайло Христов), негов е подкастът "Ти да видиш“, а заедно с Крис Захариев и Анастас Шипков създадоха филма "Да се изгубиш нарочно".

Ясен, здравей!

Много се радваме, че се съгласи да си приказваме за добрите истории, особено тези, които можем да чуем благодарение на Storytel. Много бих искала да те попитам спомняш ли си кой беше първият момент, в който реши да чуеш аудио книга?

Обичам да пътувам с колата си и в последно време ми се наложи доста да се движа из България по различни проекти. Беше много удобно, защото в забързаното ми ежедневие напоследък си давам сметка, че да намериш време да четеш, особено пък да изчетеш всичко на един автор, е супер трудно. Реших, че това да си инсталирам Storytel и да слушам книгите е много добро решение. В началото бях такъв… “Чакай сега, то зачита ли се, ако ти слушаш книга, а не я четеш? Чел ли си книгата, ако я чуеш?”. Пробвах, пуснах си, започнах да слушам и си казах: “Да… зачита се, всъщност”

Всъщност броим го. 

Все пак съм си отделил времето да го изслушам (смее се). Та беше много удобно, особено когато човек е на път е много хубаво. 

Самата история допълва пътешествието.

Абсолютно. Гледаш си пейзажи и слушаш. 

На теб като изживяване слушането на аудио книги как ти действа по-различно от четенето? Освен това, че ти е компания по време на пътуване…

Kогато слушам, мога повече да си представям картини. Не знам защо. Примерно, ако седна да чета книгата и по някое време се забатачвам, но като я слушам не ми хрумва да го спра или да връщам. Мисля, че чрез слушането осмислям по-добре и ми изскачат картини пред очите. Често хората казват, че това им се случва докато четат, но на мен ми се случва обратното.

И си представяш. Текстът оживява пред теб.

Ами да. Е, все пак може би не трябва да си представям толкова много докато карам, защото може да стане някой проблем, но го правя в рамките на позволеното. Опитвам се да го контролирам.

Това е важно. От предварителния ни разговор знаем, че много харесваш Кафка и Чехов. Това са автори, чиито произведения сме чели многократно, гледали сме на филмови адаптации и като театрални пиеси. Кое те накара да посегнеш отново към тях, но този път в аудио формат?

Може би носталгията. Във втори курс в моя клас с професор Ивайло Христов много време отделихме на Чехов. Няма как да не отделиш на Чехов някакво внимание, ако учиш актьорско майсторство. Там обсъждахме много, избирахме от цялото му творчество драматургия, мъчихме се... Той  е истински човек. Освен гениален драматург е бил и лекар. Като лекар имаш друг поглед над нещата и това много често се усеща в неговите творби. Самите ние с работата покрай неговите произведения пораснахме. Започнахме да разбираме защо човек върши някои неща в своя живот, които се струват на някого може би странни, може би нелогични, но всеки има своето оправдание и не можеш да го съдиш. Много се зарадвах, когато в Storytel видях, че има и автор като Чехов. И то неговите разкази, които също са прекрасни. Всички съм ги чел, но този път реших да ги слушам и се спрях отново на “Човекът в калъф”. Мисля, че това е абсолютната метафора за конете с капаци, каквито всички ние сме понякога. Хората какво ли ще си помислят… Нашата народопсихология на българите е такава. Все се питаме какво ще каже еди кой си,  всички тези скрупули, това да не се изложим, какво ли ще кажат... Аудио книгата е изключително хубаво изчетена, наистина. Много е сложно понякога да възприемеш някой да ти чете. Трудно е, но са намерили изключителни хора, които да четат и е много приятно за слушане. В аудио варианта на разказа много често се чува “ау и какво ще си помислят сега, о, да не би сега нещо да стане”. Този живот, в който нищо не рискуваш, не желаеш да пробваш… всичко това, което се случва отвътре го показваш навън чрез някакъв песимизъм. Седим си в една черупчица просто. Най-смешното и хубаво е това, че когато главният герой накрая умира (той умира от срам почти буквално, защото някой си помислил нещо за него) и е щастлив и спокоен в своя ковчег, в своята черупка, в своя калъф. Не може да избяга от това и се чувства спокоен в най-силната, здрава и вечна черупка. 

Относно Кафка… не четох книгата (“Метаморфозата”), а я изслушах за пръв път. И като цяло често обичам малко по-абсурдни неща и ситуации. Мисля, че не можем да избягаме от абсурда в живота и да се правим, че го няма. Той е част от нас и има нелепи неща, които се случват постоянно и е важно да ги отчитаме. Самата идея човек да се събуди и да е насекомо ме грабна още от самото начало. Исках да видя: “Защо бе? Как така? Как е възможно това изобщо да се случи?” Текстът е трогателен и накрая малко те хваща за гърлото, защото виждаме човек, който е като всички нас. Отдал се е на дълг, но не е щастлив от този дълг. Има да довършва неща, които баща му е започнал. Трябва да се освободи от работата си от 9:00 до 17:00, за да може да бъде щастлив, но не успява. Накрая влиза в рамката на човек, който просто не може да се спаси от това да бъде в един коловоз, в една матрица. И се превръща в абсолютно нищо. На насекомото животът е леко… там някак не можем да търсим смисъл. Те съществуват, но като че ли това е метафора някаква, че просто съществуваш в битието, но нищо не правиш и не действаш за себе си. Пък този човек отвътре е чувствителен. Дори като открият, че е насекомо, той се опитва да ги разбере и се крие, не иска да ги уплаши. Виждаме една душа, която не е създадена за това. Тя е направена да бъде свободна, да не се съобразява и да не влиза тъкмо в тази матрица на работа, работа, работа. Човек в нашето ежедневие много рядко обръща внимание на себе си и на близките си, те са като непознати в това семейство. А хората в историята на Кафка стават щастливи и единни, когато той умира, което е толкова тъжно и абсурдно, но хубавото е, че той намира свободата в това да умре. И за него е по-добре, отколкото да живее такъв живот. Такива автори и истории няма как да не те грабнат. Вечни са, защото независимо от времето, в което живеем, проблемите, които имаме, са актуални. Не можем да избягаме и винаги се срещаме с тях. Животът е кръговрат и всичко продължава до следващия автор, който го е написал по още по-хубав начин и го е казал още по-красиво, предлага различна гледна точка и си казваш: “Ето, още една гледна точка, много правилно” и след това повтаряме същата грешка. 

Умеем да повтаряме грешките си. 

Абсолютно. Но да, беше ми интересно да я слушам, защото е много любопитно как актьорът ще изкара тези неща, самата абсурдна ситуация. Беше ми много по-интересно, отколкото да я чета. Защото така би било лично мой прочит. 

Пък и както говорихме за представянето на сюжета така много по-лесно можеш да си представиш всяко изживяване на този човек.

Да, да, да, може би от гледната точка на този, който чете, но няма лошо.

Той просто те води. Хваща те за ръката и те води. Знаем, че едно от любимите ти произведения и за четене, и за слушане, е “Тютюн”. Невероятно заглавие, която, вярвам, е любимо на всички нас, но и което често на ранна ученическа възраст ни мъчи в училище, но се случва да  преоткрием по-късно. Знаем, че ти имаш подобна история.

Да, да, да. Аз си признавам, че не прочетох книгата по време на гимназията. Надявах се силно да не се падне на матурата, не ми достигна време, не можех да ходя на уроци и да правя анализи и т.н. и си казах: “Ами нищо, сега ако се падне, това ще ми е урокът за цял живот.” Преди 1-2 години си казах, че това трябва да го изчета. Не мога да се правя, че тази книга не съществува. Моята приятелка ми даде двата тома, които аз изчетох, но се оказа, че са старите издания на книгата. “Как така?” казах й, при все че бях толкова впечатлен. Тя ми обясни, че има ново издание, което се оказа налично в Storytel. Реших, че искам новото издание да го слушам. След тези 32 часа, мисля, че са толкова, бях зашеметен от цялата история. Без значение дали в старото или новото, бях силно впечатлен от историята. Самият Димитър Димов е създал изключително сложни и силни характери. Много въздействащо е описал човешките склонности към тъмните страни. Най-странното е, че избира лекарка, която иска да помага на хората, но накрая не успява да помогне на себе си и влиза в капана на това да се принизи до това, което винаги е отричала и се е опитвала да избяга от него. Виждаме хора, които тотално биват изпити от своите амбиции и желания. Накрая се стига до един крах на ценности, на морал… Борис безскрупулно е следвал своите цели и успява, но това го съсипва. Докато при Ирина имаме човек, който притежава друг възглед върху живота, иска да следва него, но изведнъж това се пречупва и си казва: “Не, този свят ме дърпа и не мога да му се противопоставя”. От начало виждаме двама млади човека, които искат да са модерни, да опитат нови неща, но след това сякаш представите се объркват, завърта те някакъв друг живот, но самата идея “Искам да изляза и да видя новото” невинаги е това, което си очаквал. 

Много често има разминаване...

Много често.

… между очакванията ни и реалността.

Да.

Мислиш ли, че аудио форматите биха могли да накарат учениците, които се стресират от дебелите, големи, прашни томове на книгите, да влязат по-лесно в историята? Ти самият имаш видео подкаст, на който ние самите сме страшни фенове и следим с нетърпение всеки следващ епизод, та дали аудио и видео форматите на историите са бъдещето? По-лесно ли достигат специално до младите?

Мисля, че да. Младите сме във връзка със света чрез нашите устройства и телефони, което прави този тип на разказване много по-разбираем и достъпен. Дори и знаем как майките се оплакват от тежките книги в чантата и раничките на децата си… Като малко дете да видиш три огромни тома за лятната ваканция е малко… започва се бягане на отговорност и така нататък. Мисля, че това е една ниша, която е в крак с времето, в което живеем и която тепърва би ни помогнала по-лесно да стигаме до книгите и нещата, които искаме да слушаме. Може би трябва да се отдадеш изцяло на това, което слушаш, но понякога нямаш цялото време и дори то да е малко, дори да не внимаваш толкова в това, което слушаш, то влиза в подсъзнанието ти и в начина ти на мислене. Творбата влиза в теб. За времето, в което живеем, това е супер. Особено покрай тези пандемии и работи хората си останаха в домовете, имат достъп до книгите, но да вземеш слушалки и да изслушаш една книга, без някой да те притеснява, е много хубаво. 

Ти самият като актьор, който работи и с гласа си и определено знае как да го използва и да го представя пред публика, би ли се съгласил да прочетеш някоя книга за Storytel и по този начин ти да бъдеш разказвачът, който да поведе читателите към историята?

Абсолютно бих. (произнася с драматичен глас и се смее) 

Какъв тип книга си представяш, че би прочел? Може би нещо абсурдно или?

Да. Няма да откажа Кафка. Много е странно. Аз примерно не мога да си възприема гласа и ако аз нещо запиша хората може би ще си кажат: “Ухаа” и ще се откажат от абонамента си. Което не бих искал да се случи (смее се). Мисля, че всеки, който се гледа или слуша, не се харесва.

Да, при всички е. Не си сам.

Но с удоволствие бих. Със сигурност е предизвикателство. Аз обичам да се предизвиквам и ако ми дадеш примерно да чета “Тютюн” на глас… това са 30 часа, изключително предизвикателство е да следиш историята, да водиш хората, които те слушат… не е лесна работа. Бих, бих. Най-малкото се доближава до дублажа - нещо, което актьорите трябва да могат и знаят. Тоест би било абсолютно пълноценна тренировка на гласовия апарат и художественото слово.

Значи се надяваме, че скоро ще може да чуем някоя любима наша книга с твоя невероятен глас. 

Нека се надяваме, да. (произнася с театрален глас и се смее)

Предстои много дългоочакван сезон, особено след всички карантини и локдауни. Приготвил ли си си книги, които ще слушаш докато пътуваш и такива, с които ще се предизвикаш да скочиш в нови сюжети?

Ами аз хванах по време на пандемията Луиз Хей и мисля, че видях нейното име в Storytel с някоя от книгите й. Това са книги за самоопознаване, което не можеш да направиш на 25... 

Но можеш да се опиташ.

Разбира се, по време на една почивка и лятна ваканция би ми помогнало да открия път към себе си и да разбера на кое трябва да наблегна. По време на пандемията бях болен и единственото, което ми казваше: “Хайде, давай, давай, споко, споко, още 10 дена, още 14 дена” беше четенето ми на една нейна книга. Запалих се. Бих се стремял към такъв тип литература. Мисля, че ваканциите са подходящи за подобни книги.

Определено е от заглавията, които колкото и пъти да четем, все намираме по нещо ново и си струва да бъдат отново и отново четени, слушани, гледани на кино, на театър…

Мисля, че още не съм се престрашил да посегна към фантастиката и не знам… не си обещавам, че ще се случи тази година, защото просто не е моят тип.

Но всъщност може да опознаеш и откриеш себе си и след което да четеш фантастика, така есента ще имаме съвсем нов ъгрейднат Ясен.

Да, да, да, абсолютно. Фантастичен.

Фантастичен Ясен, да. Благодарим ти много. Пожелаваме ти фантастично лято!

Дано! И аз ви пожелавам едно фантастично лято без ограничения и в компанията на близките си хора.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция