Ерве льо Телие, носител на „Гонкур“: Aз не съм морален

Очакваме романа „Аномалията“ съвсем скоро.

Номиниран за няколко литературни награди, сред които неизменните Гонкур, Рьонодо и Медиси, романът "Аномалията“ на Ерве Льо Телие изследва с неумолима виртуозност непосредственото ни бъдеще, тръгвайки от немислимо събитие, което обърква живота на стотици пътници на самолета от полет Париж Ню Йорк. Алиенор Деброк се среща с с автора, неуловимия Улипиец със странното чувство за хумор…

Няма да разкриваме невероятното приключение, което изживяват вашите герои в самолета на Ер Франс, радикално променил живота им, ще кажем само, че в романа ви има нещо от "Черното огледало“, "Декстър“, "Интерстелар“ и "Останалите“ – всичко това едновременно!

Беше нещо като мисловен експеримент. Съществуват няколко тълкувания на ситуацията, през която преминават моите герои. Главното е, че ние всички сме обекти на симулация. Когато пишеш толкова странен роман, трябва да съумееш да изненадаш читателя! За мен беше важно да има научно обяснение, колкото и да е шеметно, което впрочем намерих в процеса на писането. Сам себе си изненадах, а това беше истинско удоволствие.

Това е роман-свят, който обединява крайно противоречиви и невероятно убедителни гласове с различни препратки към киното и популярната литература…

Исках да напиша голяма фикционална творба, история, от която читателят да излезе главозамаян. Но за се зароди емоцията, човек трябва да повярва в нея. А за тази цел са нужни малко литературно майсторство и добро документиране, за да се овладеят кодовете на всеки от героите. Всичко, което цитирам, е истинско, включително диалозите между командира Маркъл и контролната кула. Слимбой е най-отдалечен от моята реалност – нигерийска хомосексуална попзвезда, в когото се влюбих заради чудесната му дарба на лъжец, решен да оцелее. А и намирам за особено важно съществуването на няколко нива на прочит – както в романите, така и във филмите. Харесва ми идеята, че интертекстуалността може да забавлява читателите, точно както автореференцията, благодарение на Виктор Мисел, писателя.

Тази леко иронично дистанциране от героите, което присъства в цялата книга, има ли нещо общо с УЛИПО*?

*Oulipo, Ouvroir de littérature potentielle, букв. Цех за потенциална литература – движение за литературни експерименти чрез създаване на изкуствени ограничения, например отказ от някои букви.

УЛИПО е забележителна преграда, която ни предпазва от изкушението да вземаме живота на сериозно. Движението обединява много различни индивиди с несериозно отношение към всякакви залози, с връзка с творчеството, отдалечена от социалното. Наистина суперстранна група… И това е по-скоро здравословно. Каквото и да се случи, поне ще са се забавлявали!

Романът си играе с жанровете по подобие на Итало Кавино в "Ако пътник в зимна нощ“, така ли е?

Да, но аз исках да спестя на читателя фрустрацията, причинявана от книгата на Калвино – чиято естетика е великолепна – и да го придружа до края, като постепенно съединя жанровете, запазвайки дистанцирания тон, чрез който си играя с литературните методи, например романи в романа, с телевизионните похвати… Необходимо беше, за да не изгубя читателя, да намеря могъщ повествователен мост и много добре дефинирани герои.

Ситуирате действието на романа в 2021 г., но не давате никакъв морален урок за съвременния ни свят…

В продължение на 15 години съм писал за "Монд“, където си давах мнението за какво ли не. Всички знаят, че съм "ляв тъпанар“! Изобщо не съм морален човек, но лицемерието ме отвращава. Нямам желание да давам уроци, свързани с драматичната ситуация, наследена от Макрон, но той трябва да спре да се отнася с хората като с деца и да лъже за полицейското насилие, за климата и за системното унищожаване на общественото здравеопазване. Всички плащаме цената: когато се разрази санитарната криза, се оказахме без болнична инфраструктура, без възможности за тестуване, и правителството компенсира чрез мерки, ограничаващи свободата, които доказват неспособността му да предвижда – а да управляваш, значи да предвиждаш.

Нужна ни е силна и донякъде колективистична държава, в която хората да имат фундаментални права. Мисля всичко това, но не смятам да го включвам в книгите си! Съществува наистина колективен гняв, но във Франция не писателите са негови носители. Сещам се само за един много удачен текст на Грегоар Буйе за жълтите жилетки, "Депримираният Шарло“, който добре показва как интелектуалецът може да се изкаже по някой актуален сюжет и да изрази народния гняв.

бюлетин

още интеракция