Седмично четиво: откъс от „Аномалията“ на Ерве льо Телие

След като написва шедьовър със заглавие "Аномалията“, Виктор, героят на Ерве льо Телие, го изпраща на издателката си и… се хвърля от прозореца. По ирония на съдбата, книгата на Виктор постига зашеметяващ успех, последван от съвсем истинския триумф на Ерве льо Телие, който беше  удостоен с награда "Гонкур“ 2020! (За радост, Телие няма намерение да се хвърля отникъде.) Ето какво каза той по повод на отличието в рамките на видеоконференция, в която участва заедно с редактора си Антоан Галимар:

"Един писател никога не очаква награда като "Гонкур“. На първо място, ние не пишем, за да спечелим "Гонкур“, а след това дори не можем да си представим, че получаваме наградата“. Тя изобщо не влизаше в плановете ми“.

"Аномалията“ е осмият поред роман на Ерве льо Телие, който е известен с умението си да смесва жанрове и да изпитва границите на изразните средства. В центъра на сюжета са последиците от странно събитие: полет Париж-Ню Йорк се състои два пъти - със същите пътници, същия екипаж и една и съща техническа повреда, в интервал от няколко месеца. Предлагаме ви кратък откъс от книгата, която може да откриете тук. Преводът е поверен на Росица Ташева.

Март-юни 2021

БЛЕЙК

Да убиеш някого, не е кой знае какво. Оглеждаш, наблюдаваш, размишляваш – ама много, и дойде ли моментът, шут и гол. Това е. Шут и гол. Правиш така, че вселената да се свие, още и още, докато се събере в дулото на пушката или на върха на ножа. И толкова. Не си задаваш въпроси, не се поддаваш на гнева, сам избираш подхода, действаш методично. Блейк знае да прави това и от толкова отдавна, че вече не знае откога го знае. Останалото е дошло от само себе си.

Блейк поддържа живота си със смъртта на другите. И моля, не му четете морал. Ако искате да си говорите за етичност, той ще ви излезе със статистики. Защото – и Блейк се извинява – когато министърът на здравеопазването ореже бюджета, премахне тук един скенер, там един лекар, че и някоя реанимация, той е съвсем наясно, че доста скъсява живота на хиляди непознати. За което носи отговорност, не вина. Познат рефрен. С Блейк е обратното. Но тъй или инак, той няма намерение да се оправдава. Не му пука.

Да убиваш, не е призвание, а предразположение. Или състояние на духа, ако предпочитате. Блейк е на единайсет години и не се казва Блейк. Седнал е до майка си в пежото и се движат по областен път близо до Бордо. Не много бързо, обаче едно куче пресича шосето, ударът леко ги разтърсва, майката извиква, удря спирачката твърде рязко, колата занася, моторът се задавя. Остани в колата, миличък, Боже мой, стой в колата. Блейк не се подчинява, излиза след майка си. Кучето е коли със сива козина, ударът е пробил гръдния му кош, кръвта му се стича на банкета, но не е мъртво, скимти, все едно бебе плаче. Майката се суети, изпаднала е в паника, закрива с ръце очите на Блейк, мънка нещо несвързано, иска да извика линейка, но мамо, това е само някакво псе. Колито се задъхва върху неравния асфалт, размазаното му тяло се извива под странен ъгъл, после се разтърсва от гърчове, които постепенно отслабват, животното агонизира пред очите на Блейк, а той наблюдава с любопитство как животът напуска окървавеното тяло. Свършено е. Момчето имитира тъга, така де, това, което си мисли, че е тъга, за да не безпокои майка си, но не изпитва нищо. Майката стои пред малкия труп, замръзнала, Блейк губи търпение, дърпа я за ръкава, мамо, хайде, няма смисъл да стоим тук, то е мъртво, да вървим, ще закъснея за тренировката по футбол.

Да убиваш, е и въпрос на умение. Блейк разбира, че го притежава, в деня когато чичо му Шарл го води на лов. Три изстрела, три заека, истинска дарба. Прицелва се бързо и точно, справя се и с най-скапаните карабини, с най-зле настроените пушки. Момичетата току го мъкнат по панаирите, искам жирафа, слона, Геймбой, да, давай, още, и Блейк раздава плюшени играчки, игрални конзоли, превръща се в ужаса на щандовете за стрелба, преди да избере дискретността. Блейк обича да прави и това, на което го учи чичо Шарл – да прерязва гърлата на козите, да дере зайците. Нека да е ясно: той не изпитва никакво удоволствие да убива, да довършва раненото животно. Не е някой маниак. Не, това, което му харесва, е техническият жест, рутинната точност на премерването, придобита с много упражнения.

Блейк е на двайсет години и се е записал – под чисто френското име Липовски, Фарсати или Мартен – в едно хотелиерско училище в малко градче в Алпите. Не го е направил от немай-къде, би могъл да учи каквото пожелае, обича и електрониката, програмирането, вървят му езиците, за английския например са му били достатъчни три месеца стаж в лондонския "Лангс“, за да се научи да го говори практически без акцент. Само че това, което Блейк харесва повече от всичко е да готви – моментите, когато се ражда нова рецепта, времето, което тече бавно дори в трескавата суетня в кухнята, дългите спокойни секунди, в които съзерцава как маслото се топи в тигана, или задушава лука, или чака суфлето да се надигне. Харесва миризмите и подправките, обича да съчетава цветове и вкусове в чинията. Би могъл да бъде най-блестящият ученик, но Ама да му се не види, Липовски (или Фарсати, или Мартен), нямаше да е зле да сте малко по-любезен с клиентите. Ще работите в бранша на услугите, разбирате ли, на услугите Липовски (или Фарсати, или Мартен)!

Една вечер в бара някакъв много пиян тип го пита дали би убил някакъв друг тип. Той несъмнено си има причини – работа, жена, но на Блейк му е все тая.

- Би ли го направил за пари?

- Ти си луд – отвръща Блейк. – Напълно превъртял.

- Ще ти платя, при това много.

Предлаганата сума е с три нули. Блейк се разсмива. 

- Не, ама това майтап ли е?

Блейк бавно си пие питието, не бърза за никъде. Мъжът е рухнал на бара, Блейк го разтърсва.

- Чуй ме. Знам един, който би го направил. За два пъти повече. Аз лично никога не съм го срещал.  Утре ще ти кажа как да се свържеш с него, но след това повече никога няма да повдигаме въпроса, окей?

През онази нощ Блейк измисля Блейк. По името на Уйлям Блейк, който е прочел, след като е гледал "Червеният дракон“ с Антъни Хопкинс, и е харесал едно негово стихотворение. "И се хвърлих в опасния свят, безпомощен, гол, пищящ / като изскочил от облака демон.“¹Пък и Блейк, от blackи lake, черен и езеро, бива си го за име, и още как!

¹ Из "Скръбта на детето“.– Б. пр.

Още на другия ден един американски сървър получава електронния адрес на някой си blake.mick.22, създаден в уебкафе в Женева, а Блейк купува, плащайки в брой, използван лаптоп, стар "Нокиа“ с предплатена карта, фотоапарат и телеобектив. Така екипиран, бъдещият готвач изпраща на мъжа от бара адреса на въпросния Blake, "без гаранция, че е още валиден“, и зачаква. Три дни по-късно получава завързано послание, в което си личи, че мъжът не му се доверява. В следващите разменени мейли мъжът задава въпроси, търси някакво слабо място, понякога оставя да измине един ден, преди да пише. Блейк говори за мишена, логистика, срок на поръчката и успява да го успокои. Накрая се споразумяват, Блейк поисква половината сума предварително – тя вече съдържа четири нули. Когато клиентът уточнява, че причините за смъртта трябва да изглеждат естествени, Блейк удвоява хонорара и изисква срок от един месец. Вече напълно убеден, че си има работа с професионалист, мъжът приема всички условия.

За пръв път му е и Блейк импровизира. Проявява предпазливост, находчивост, изпипва всички подробности. Толкова филми е гледал. Изобщо не си представяте колко много дължат наемните убийци на холивудските сценаристи. Още от самото начало на кариерата си Блейк ще получава парите за поръчката и информацията за договора в найлонова торбичка, оставена на определено от него място, автобус, заведение за бърза закуска, строителен обект, кошче за боклук, парк. Ще избягва твърде пустите зони, където ще се вижда само той, и твърде многолюдните места, където няма да види когото трябва. Ще бъде там часове по-рано и ще наблюдава околностите. Ще слага ръкавици, качулка, шапка, очила, ще си боядисва косата, ще се научи да носи перука, да си сплесква бузите, да ги издува, ще притежава десетки автомобилни номера, от всички страни. С времето ще овладее хвърлянето на ножове, с половин завъртане или с пълно завъртане в зависимост от разстоянието, ще се научи да прави бомби, да извлича неоткриваема отрова от медуза, да разглобява и сглобява за секунди браунинг 9 мм, глок 43, ще иска да му плащат и ще си купува оръжие с биткойни – непроследимата криптовалута. Ще си създаде сайт в дълбоката мрежа, а тъмната мрежа няма да има тайни за него. Защото от интернет можеш да научиш абсолютно всичко. Достатъчно е да потърсиш.   

Всичко това се е случило много отдавна. Оттогава Блейк води два живота. В единия е невидим, има двайсет фамилии и толкова малки имена, със съответните паспорти от всякакви националности с верни биометрични данни, да, по-лесно е, отколкото си мислите. В другия, под името Джо, ръководи доста дискретно едно добре развито парижко предприятие за вегетарианска храна за вкъщи с филиали в Бордо, Лион и сега вече в Берлин и Ню Йорк. Сътрудничката му Флора, която му е и съпруга, и двете им деца се оплакват, че той пътува твърде често и понякога за твърде дълго време. Вярно е.

Неделя, 27 юни 2021, 11,43 ч

                                                               Латинският квартал, Париж

Ако питате Блейк, точно в този бар на ъгъла на улица "Сен“ правят най-хубавото кафе в Сен-Жермен. Доброто кафе, Блейк има предвид наистина доброто кафе, е чудо, родено от близкото сътрудничество между отличното зърно, в случая прясно изпечено и фино смляно никарагуанско, филтрирана и омекотена вода, и кафемашина, в случая "Симбали“, почиствана всекидневно.

Откакто е отворил първия си вегетариански ресторант на улица "Бюси“, близо до театър "Одеон“, Блейк идва тук редовно. В квартала го знаят като Джо от Джонатан или Джоузеф, или Джошуа. Дори служителите му го наричат Джо и името му не се появява никъде, освен, разбира се, в капитала на холдинга, който притежава записаното в търговския регистър дружество. Блейк винаги е издигал в култ тайнствеността или, да кажем, дискретността и всичко всекидневно му доказва, че добре прави.

Тук Блейк се отпуска. Пазарува, прибира двете си деца от училище и дори, откакто са наели управители за всеки от четирите ресторанта, с Флора ходят на театър, на кино. Банален живот, в който също можеш да се нараниш, но само защото, като си завел Матилд да язди пони, не си внимавал, ударил си главата си на вратата на бокса и си си разцепил веждата.

Двете му самоличности тотално се разминават. Джо и Флора изплащат заема за един хубав апартамент на две крачки от Люксембургската градина, а преди дванайсет години Блейк е закупил, плащайки в брой, едно двустайно жилище близо до Северната гара, в красива сграда на улица "Лафайет“, с врати и прозорци, блиндирани като стените на банков сейф. В него официално е настанен несъществуващ наемател, чието име все пак се сменя всяка година – за всеки случай, благоразумието никога не е излишно.

И значи Блейк пие кафето си без захар и без никакво притеснение. Чете книгата, която му е препоръчала Флора. Не е казал на жена си, че авторът е пътувал с него миналия март в самолета от Париж за Ню Йорк. Пладне е, Флора е завела Куентин и Матилд у родителите си. Блейк ще пропусне обяда, защото сутринта си е уредил среща за петнайсет часа – поръчката, приета предишната вечер. Работата е проста, добре заплатена, клиентът бърза. Ще трябва само да мине през улица "Лафайет“, за да се дегизира, както прави винаги. На трийсет метра от кафенето е спрял един мъж с качулка и го наблюдава с безизразно изражение.