Слава Дойчева: Когато една група хора кърви в тъмното, раната ще се разраства
Разговор с режисьорката за доброто кино, какво е да скочиш в дълбокото и как се разказват различните истории.
вДенис Българанов
На 24 юни посетителите на фестивала "Срещи на младото европейско кино“ ще имат възможност да се срещнат лице в лице със Слава Дойчева. На "фокус" ще бъдат поставени три филма на режисьорката - "Оловно сърце", "Брак" и "Черупки", след което публиката ще има възможност да се включи в дискусия със самата авторка. Мястото е Френски институт, а начален час - 19:30. Повече информация за събитието може да намерите тук.
Да започнем от "Черупки”, новият ти филм.
Още ми е трудно да говоря за "Черупки“, защото за мен филмът още не се е срещнал с хора и не се е случил. Когато това стане, филмът ще оживее, за сега е просто един файл.
Да, имаше прожекция на "Златна роза” и на "София филм фест”, но те бяха в доста окастрен пандемичен вид и реално не е имало премиера в пълния смисъл на думата. Беше и на много онлайн фестивали, но там нещата съвсем се размиват, липсват реакции и коментари от жива публика, каквито и да са те. Тишината в залата, някой да се прокашля или да се размърда, това не ми се е случвало и все едно не съм направила този филм.
Какви могат да бъдат реакциите на публиката?
Когато е супер тихо, е супер добре – дишането на всички се синхронизира. В момента, в който чуеш, че някой мърда, значи не внимава. Аз също забелязвам, когато гледам филм, ако почна да се мърдам в стола, да се намествам или да си мисля за друго, значи вниманието ми е другаде. После пак мога да се върна, но всичко, което не те приковава, не работи.
Във филма "Брак” ти самата играеш главната роля, а в този се появява баща ти. Как успя да го убедиш, имаше ли нужда?
Не беше лесно, но той се съгласи и това беше ценен подарък от негова страна. Баща ми наистина беше най-добрият и единствен вариант. Не исках да правя компромиси с това. Никой нямаше тази естествена енергия и двойственост, която той си носи, защото играе себе си. Знам, че за него беше огромно предизвикателство и съм благодарна, че остави себе в този филм. Все още не го е гледал и се вълнувам как ще го възприеме.
В интервю пред "Кинематограф” споменаваш среща с ментор в Берлин, по случай втория ти филм - "Брак”. Цитатът е "това са две жени, които само приличат на мъже”. Какво значи това?
Героите на филма огава бяха момчета. И менторката каза: "Това са едни жени, облечени като мъже”. Аз съм създала едни герои на нещо друго, което те не са. Всъщност съм искала да разкажа една история за момичета... И да, така ми беше по–лесно да се предпазя, да не се излагам толкова на показ. Защитна реакция.
След като се оголиш и го пуснеш, обаче, има само позитиви, въпросът е да скочиш. Усещането е страхотно. Всеки един актьор знае, че когато стигнеш до там, където най-много те е страх и го направиш, следват само хубави неща.
Да отворим голямата тема. ЛГБТИ кино в България?
Надявам се да го има все повече и повече. В момента има малко хора, които се осмеляват да говорят по тази тема. Освен това се налага да тръгнем от нулата. Тоест, няма натрупване. В други държави историите за разкриване са разказани още преди години и сега говорят за много по-сложни неща. Ние не можем направо да пропуснем неразказаното. То е все едно да скочиш от първи клас в седми по математика, трябва да наваксаме и да минем по целия път.
Надявам се и киното, което правя в момента, след десет години да ми се струва като наивно начало.
Какъв е рискът за хората, които правят такива филми?
Според мен през 2021 е все по-малък, но какъвто и да беше, щеше да си заслужава. Аз лично не загубих нищо от това, че правих queer филм, по-скоро спечелих, най-вече за себе си – лична свобода. Може би някои хора все още смятат, че тази тема ще навреди на кариерата им, на отношенията с колегите. Има срам, има страх. Но в крайна сметка, всеки прави това, което му е интересно или важно и което отговаря на неговата съвест. За мен темата е от първостепенна важност и рискът си заслужава.
Чувал съм мнението, че такива истории са твърде ежедневни, а киното не трябва да се заминава с това.
Не знам, това е голям разговор, който бих провела с тези хора.
Ако аз ти го кажа?
Аз не мисля, че ЛГБТИ историите са ежедневни, защото те по никакъв начин не присъстват в живота на обикновения човек, той не познава тези истории. Ежедневни са за тези от нас, които ги живеем, но дори и тогава не ги виждаме отразени, така че не разбирам кое им е ежедневното. Може ли непознатото да бъде ежедневно?
Също така, в ежедневието и в малките неща има много ценност, аз намирам красота, важност и смисъл в това, което подминаваме и не си казваме. Ежедневието често просто протича и ние не се вглеждаме и не се учим от него. Ако се спреш и се огледаш ще откриеш много неща, които са ценни за теб и ти помагат да разбереш кой си и накъде отиваш. То е като една река, в която има златни слюди, но ти не слагаш ситото там, а ходиш да копаеш на майната си, защото си решил, че там, някъде далечм ще намериш златото и копаеш, копаеш, копаеш и нищо не вадиш, докато реката със златото е до тебе. В тебе.
Каква е стойността в това да бъдат отразени?
Всеки човек, когато гледа нещо, размишлява за собствения си живот и това му помага да се почувства видян и да си каже: "Ето има и други като мен, не съм единствен, това, което изпитвам е човешко”. В момента, в който това се случи, ти си част от общност, от обществото, никой не иска да е сам. Важно е да се почувстваш като част от нещо по-голямо, за никого не е добре да живее в изолация.
Второ, разказването на такива истории помага за нормализиране на иначе демонизирани неща. Колкото повече добре разказани queer филми и герои има, толкова по-естествена ще бъде тази тема за хората, които не я познават или за тези, които ги е страх.
Разкриването също не е еднократна история с ясен финал. Това е ежедневие за един ЛГБТИ човек. Има много стъпки в това, мислиш си, че е свършило, но то се налага пак и пак. Нова среда, нови отношения, роднини...не свършва толкова лесно, колкото ни се иска.
Това е разширяване на светогледа. Всяко поглеждане отвъд собствения ти малък свят е ценно и ни учи на човечност. Това е смисъла на киното изобщо. То е инструмент за свързване и за човечност. За любов.
Колко е важно за един човек с различна сексуалност да открие себе си в рамките на общност?
Изключително важно. Самотата е болезнено вредна, тя може да те убива малко по малко - усещането, че си единствен, неразбран и нямаш семейство. Общността е един вид семейство. При queer хората, често се случва собствените ни семейства да не ни приемат изцяло и ние намираме хора, които стават "избрано“ семейство - братя и сестри, майки и бащи. И тези връзки са много силни, хората наистина разчитат един на друг. Създаваме си един оазис на безопасност и споделеност.
Това ли е случаят с теб?
Да, имам и queer семейство, което е от огромна важност за мен. Мисля, че няма да намериш queer човек, който да няма или да не търси такава среда за себе си. Дори когато в биологичното ти семейство има много силна връзка и разбиране, винаги ще има неща, които не можеш изцяло да споделиш с тях.
Ти често казваш, че на хората от тази общност не им се чака обществото да узрее за тях, че по-важна е борбата срещу потулените истории. Кои истории са те?
Всички истории, които не са явни, което за мен са 95% от случаите. Ти си гледал моите два филма, съществуват поне още сто и седемдесет съвсем други истории, които нямат видимост и чуваемост. Не сме видели истории за гей родители, които отглеждат деца, истории за възрастни гей хора, които губят партньора си, за транс жени и мъже, които живеят щастливо живота си, историите нямат край. Самият queer живот е потулен, скрит, околните често нищо не разбират. Защото понякога, ако споделиш повече или всичко, може да има заплаха за живота си, понякога физическа, понякога психическа или финансова. Това не е шега и не е преувеличено. Познавам много такива случаи.
Потулено заради нуждата от самосъхранение?
Не само. Някои хора го правят от страх, други – за да не нараняват семействата си. А за някои хора наистина е въпрос на оцеляване. Но потулващите не сме само ние, бих казала, а е цялото общество, което си затваря очите и просто не иска да знае, както го прави за много други теми. Все едно като гледаш на другата страна, нещото ще изчезне... Всеки, който е прекарал повече време в чужбина, е виждал деца с всякакви физически или психически особености, които играят наравно с връстниците си, хранят се със семействата си по ресторанти и т.н. Кога последно си видял това тук? България не е откритата страна, в която, когато нещо излезе наяве, ние се справяме с него. Има ли някакъв проблем, който да е бил разрешен? Всичко минава и заминава, сметено под килима, а всички ние като общество страдаме. Защото когато един проблем не се решава и една група хора кърви в тъмното, раната ще се разраства и накрая, гледайки си настрани, ще осъмнем с гангрена. Затова и вече едвам понасям да чувам или чета аргумента "Не ми пречите, но не ми парадирайте. Кой ви пречи да си правите каквото искате у дома“ Тоест всичко е наред, стига аз да съм невидима?
Другата голяма тема: трудностите пред младите жени в киното?
По тази тема няма да открия топлата вода, затова ще споделя нещо, което съм чула и намирам за вярно: "Жените в киното биват оценявани на база на опита им, а мъжете - на техния потенциал”. Доверието, което ти оказват, зависи много от това. Чак в момента, в който натрупаш успехи, започват да ти обръщат внимание, а съм виждала съвсем различно отношение към мъже режисьори, които тепърва започват. Парадоксално, в България едни от най-интересните режисьори в момента са жени и това, че постигнаха големи успехи, никой вече не може да им го отнеме, но те наистина го направиха със зъби и нокти и им костваше много. Просто вижте кой на каква възраст дебютира с пълнометражен филм…
Нашата държава е все още доста патриархална. Дори не можахме да приемем една Истанбулска конвенция точно заради думата джендър, която уплаши половината народ и никой не си направи труда да прочете нито какво значи тази дума, нито самата конвенция. Не се приеха и други закони за защита на децата. В България жената има правото да работи наравно, стига да си знае мястото и задълженията у дома. Това не е равенство. Надеждата ми е, че все пак и ние сме тръгнали по някакъв път на промяна и въпреки политическите шантажи на псевдо-патриоти и други използвачески партии, връщане назад няма да има.
Тази генерална снизходителност към жените ли е това, което се проявява в оценката на проекти?
Тя е толкова вклинена, че много хора не си дават сметка за нея, включително и жени. Не е нещо съзнателно. Това е една система от мислене и предразсъдъци, с която сме и израснали и която приемаме за нещо естествено. Глобално подценяваме женската енергия и женския начин на мислене, а тези, които успяват, трябва да го направят с мъжко поведение и мъжка енергия, което невинаги е най-добрият начин нещо да бъде осъществено, но това е начинът, по който се оценяват. И ги смятаме за по-малко ценни и успешни. Естествено е същото отношение да присъства и в оценките за проекти.
Скоро, покрай осми март, излязоха статистики за това колко просперират жените в отделните държави от Европейския съюз и България беше на доста високо място.
Да, за някои определени неща България е много напред. Разликата например в заплащането между мъже и жени е по-малка, отколкото в други държави. Бях в Швейцария преди два месеца и имах разговори с местни феминистки. По някои теми изглеждаше много по-страшно от тук, колкото и да е странно. Швейцария е последната държава в Европа, която е дала право на жените да гласуват, преди само 50 години. И там някакви базови неща все още са в процес на разговор. България има напредък в някои аспекти, но в други сме много назад. Специално по темата с насилието над жени, статистиката е просто смразяваща. В крайна сметка, тя отразява отношението на едно общество към жените.
Какво трябва да направи една жена, за да осигури финансиране за филма си?
Трябва да бъде три пъти по-добра и амбицирана. И да жертва много повече личния си живот.
До каква степен филмите ти са универсални?
Аз много вярвам, че колкото по-специфично е нещо, толкова е по-универсално, а не обратното. Така че, когато правя нещо, целта ми е да бъде максимално автентично. Колкото по-конкретно е, толкова по-добре. Детайлите те карат да усетиш истински историята. Така тя има шанс да достигне до повече хора. Има и други похвати, които правят филма достъпен. Колко добре разказваш, колко добре боравиш с кадрите и звука, държиш ли вниманието. Тук е занаятчийската част на нашата работа - монтаж, разкадровка, сценарий, работа с актьорите. Един майстор на киноразказа може да накара и най-големия противник на дадена тема да го изгледа до края.
Какво е хубавият филм?
Един хубав филм… това е нещо направено с много сърце, в което никой не си е оставил ръцете.
бюлетин
още интеракция
-
Даниел Келман: „Пабст сключва договор с дявола, без да го осъзнава“
Г. В. Пабст е един от най-великите режисьори от ерата на нямото кино
-
Камел Дауд: „След като ми е писано да умра, имам право на всичко“
Как да превърнеш изгнанието в сюжет за роман? Среща с един (истински) непокорен дух.
-
Дарина Маркова: Емоцията е двигателят на всичко, което създавам
Едва на 18, Дарина вече покорява сцените на емблематични барове в Лондон