За нуждата от София прайд

Защото много често на различното се гледа като на силно заразна чума.

Цветозар Цаков пише проза, поезия и публицистика. Негови текстове са публикувани в Литературен вестник, в. Култура (а.к.а. К), сп. Съвременник, сп. Гранта и в различни онлайн издания.

Извървях дълъг и криволичещ път до пълното осъзнаване за необходимостта от Sofia Pride, при това именно в тази му парадна форма. И пътят ми започна общо взето от неразбирането и отричането, макар и по-скоро плахо, отколкото настоятелно и вресливо. Особено интересно ми е сега, когато си разглеждам фейсбук статусите и коментарите по въпроса, когато си спомням разговорите ми с приятели и размишленията ми в усамотение от минали години. Във всички тях отчетливо се забелязва една много плавна и почти неусетна за самия мен градация към отношението, което имам сега. Едно постепенно събиране на разностранни аспекти и гледни точки по проблема в една цялостна вътрешна двойноогледална витрина. Дребни нещица, които лесно, лекомислено, а понякога и съзнателно, съм пропускал по пътя. И които действително е много лесно да пропуснеш, когато ти самият не си въвлечен. Затова и напълно разбирам хората, които днес питат и се съмняват трябва ли именно по този начин да се засвидетелства различието, което има нужда от еднакви права с останалите. И трябва ли изобщо да се засвидетелства, във всички смисли на въпроса.

Бих могъл да се определя като противник на парадите и парадиранията от всякакъв тип. Военните паради ме хвърлят в недоумение. По-крайните вегански пърформанси ме отблъскват първосигнално със своята агресивна показност (без да имам нищо против веганите), по време на протести се обърквам и ми е дискомфортно, дори и да подкрепям каузата на протестиращите. За недомислици като Луковмарш, където почти никой от участващите не осъзнава реално в какво участва, даже не искам да отварям дума.



Но когато в една държава езикът на омразата, включително пасивният такъв, прикрит зад обикновена апатия и невежество, и сам неразпознаващ себе си като такъв, се е превърнал в почти поздравителна реч за добър ден и лека нощ, употребява се свободно в присъствието на деца (понякога даже с настървение и поучително-предупредителен тон), превръща се в уродлив майтап и в защитна реакция срещу различното, което бърка в очите на зоната ти на комфорт и посочва собствените ти недъзи като в криво огледало... Когато можеш да убиеш човек, защото ти е заприличал на гей, когато заявяваш, че ти не си хомофоб, но не приемаш за нормално мъж да целува, или дори само да държи за ръка, друг мъж на улицата, защото било развращаващо... Когато всичко това и още много се е превърнало в нормално, когато на различното се гледа като на силно заразна чума и в общественото пространство започват да се гонят вещици с несъвместими съпоставки и скудоумни политически манипулации...

Тогава това да излезеш на улицата и да извикаш, че си тук, че си сега и че си човек, ти остава единственият начин да не се задушиш от собствените си съмнения, страхове и угризения, с каквито и без това всички сме препълнени. Остава ти да превърнеш страха и огорчението си в празник. Току-виж си заразил с непримиримостта си и някой страничен наблюдател и си направил един хоризонт малко по-широк. Нали това е смисълът на празниците - да разширяват душите, усмивките и световете.

Защото наистина не става дума за обикновена показност. Тук и сега, на нашите географски ширини, все още съществуват твърде много хора, които се борят за проста видимост. Видимост в смисъла на заявяване на съществуване, на излизане от социалните сенки и мазета, които не по своя воля обитават. На разбиване на стереотипа за нормалното с друго нормално. Което да го допълни, вместо да го компрометира. А това, когато средата по инерция комуникира с теб със запушени уши, може да стане само с крясък, бил той и празничен.

Поне засега. Докато крясъкът не се обезсмисли напълно. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция