Меган Бридж и изкуството да бъдеш

Хореографката пристига в България в рамките на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик.

Меган Бридж е танцовa изпълнителка, хореографка, продуцентка и танцов теоретик, базиран във Филаделфия, САЩ. Тя е един от директорите на "Фиджет“, платформа за колаборативни практики с композитора, сценограф и музиколог Питър Прайс. С "Фиджет“ Меган Бридж представя своята работа в Музея за изкуство "FringeArts” и в много други пространства във Филаделфия и САЩ, както и в Австрия, България, Колумбия, Франция, Германия, Грузия, Македония, Полша, Южна Африка и Швейцария. Работата й е подкрепена от USArtists International, “The Network of Ensemble Theaters” (Мрежа за ансамблови театри), Фондацията за съвременни изкуства, Американски танц в чужбина и др. Бридж е работила с Джером Бел, Лусинда Чайлдс, Дейвид Гордън, Сюзън Ръртър, Вили Дорнер & Group Motion и е учила при Стив Пакстън, Лиза Нелсън и Дебора Хей.

През 2020 г. тя поставя работата на Жером Бел "Гала“ в Института за съвременно изкуство в Маями, а през 2016 г. е асистент по време на репетициите на Дейвид Гордън. През 2013 г. печели наградата “Best of Philly” за постановка на сцена от списание "Филаделфия“. Тя също така е танцов критик и публикува статии в списанията: Dance Magazine, Pointe Magazine, The Dance Chronicle, както и в thINKingDANCE.net, където работи като редактор и като изпълнителен директор от 2014 до 2016 г. Бридж има бакалавърска степен за танц от SUNY Purchase и магистърска степен за танц от Temple University. Нейната преподавателска практика е фокусирана основно върху импровизацията и съвременния танц. Към момента работи в танцовия отдел в университета "Темпъл“ и редовно преподава и гостува в университетите в района на Филаделфия, САЩ. През последните години води уъркшопи в Полша, Франция, България, Македония и Тбилиси, Грузия.

Поводът за срещата с Меган е гостуването й в София като част от Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс Антистатик 2021.

Фотограф: Драган Перковски

Кадър от “Съгласие”

Какъв ще бъде фокусът на предстоящия Ви уъркшоп "Кръгът се разширява: Да композираш с тялото си" в София? 

Ще се опитам да насоча хората към пълното им и oсъзнато присъствие по време на танцовата практика, предлагайки начини, по които да разширим възприятията си. Именно така можем да включим възможно най-много информация за всеки един момент и да я трансформираме в танц.

Според Вас всеки човек ли би могъл да се научи да танцува?

Абсолютно! На танците често се гледа като на елитарно изкуство, дори от самите танцьори. За мен това е голям проблем, защото води до нещастната реалност много хора да се чувстват изключително откъснати от телата си и смутени да се движат по креативен и животворен начин.

Спомняте ли си кога се влюбихте в танците?

Не си спомням конкретния момент, но помня, че пропуснах първото си балетно представление, когато бях на пет години, защото бях болна. Мисля, че това ме направи твърдо решена никога повече да не пропускам спектакъл!

Мислите ли, че все още много хора се страхуват от съвременния танц, смятайки го за нещо ново и различно, изискващо допълнителни знания?

Да, мисля, че хората са уплашени или по-скоро смутени не само от съвременните танци, но и от танците като цяло. За мен това е от части свързано с елитаризма в танцовите среди. Танцьорите трябва да се борят за всичко – за финансиране, за ограничените възможности за работа, за това на нас да бъде погледнато като на професионалисти. Нищо чудно, че танцьорите се вкопчват в чувството, че са специални. От друга страна именно ние трябва да положим повече усилия в образоване на публиката ни, за да разрешим проблема. Не можем просто да продължим да се оплакваме от липсата на средства. Трябва да направим така, че значението на танците като изкуство да не бъде под въпрос. Мисля, че моментът е изключително подходящ – танцовите среди имат много какво да кажат за нашето ограничено, почти изолирано присъствие.

Танцът може да бъде отговор на много от хорските чувства като отчуждение и самота. Ние сме тези, които трябва да открием точните начини работата ни да стигне до публиката, да създадем мрежа, която да е достъпна и приветлива. Нямам предвид, че трябва да понижим нивото на качество и да стигнем до масите, а да създадем възможности, благодарение на които хората да се чувстват спокойни, любопитни, уверени да задават въпроси и да изразяват мнението си, без да мислят, че трябва да са експерти в областта. Не искаме хората да си тръгват от спектакъл, почесвайки се по главата, без повече да се върнат. Напротив, нека си кажат: “О, това беше преживяване, което никога не ми се беше случвало. Накара ме да почувствам нещо.” Искаме да се връщат в залата!

Стив Пакстън, един от най-прочутите съвременни хореографи, твърди, че соловият танц не съществува. “Танцьорът танцува със земата: добавете още един танцьор и ще имате квартет: всеки танцува с другия и със земята едновременно”. Как бихте коментирали?

Напълно съм съгласна. Учих заедно със Стив и партньорката му Лиза Нелсън в студиото им във Вермонт през летата на 2017 и 2018 година. Лиса дори казва, че когато танцуваме, “плуваме в сигнали”. Цялата информация в пространството партнира на нас и на танца ни. Ние не просто прочитаме сигнал, обработваме го и отговаряме, а напротив, процесът е много по-бърз. В перфектния случай допускаш колкото се може повече информация до себе си… земя, звук, допира на въздуха до кожата ти, импулсите по тялото ти, партньорите… и се движиш заедно с тези сигнали, не в техен отговор. Получава се съвместно създаване на танц в реално време, с колкото се може повече партньори. 

В София ще представите две сола - “Морфичен Резонанс” и “Съгласие”. Какви са основните теми, които и двете творби засягат?

“Морфичен Резонанс” е танцово изследване на всичко, което споменах по-горе. Идеята за резонанс на колкото се може повече сигнали. Моят партньор в проекта, Питър Прайс, който композира музиката за това соло, направи много голямо проучване на тема резонанс както във физиката, така и във философията. Звукът не е просто информация, това е физичен процес. Когато танцувам това соло, което е напълно импровизирано, наистина се опитвм тялото ми да резонира на звука, пространството и останалите сигнали, които мога да уловя във всеки момент. 

Фотограф: Драган Перковски

Кадър от "Морфичен резонанс"

“Съгласие” e доста различно. По-хореографско е. Чух музиката на Бетовен и ме накара да поискам да се движа. Това е последната част от последната му соната за пиано, Опус 111. Когато я е написал, е бил почти глух. Помня, че прочетох историята на млада феминистка, която свързва музиката на Бетовен с акт на изнасилване. Така се роди желанието ми да противодействам на този разказ. Тази соната е изключително деликатна и изненадваща – доведе ме до наистина необичайни физически отговори. Тялото ми започна да вибрира, една секция дори звучи като рагтайм, а движенията ми понякога са игриви, друг път сурови. Опитвам се да се свържа с публиката на човешко ниво.  

Има ли нещо, което не може да изразите чрез движение?

Да, много неща. Не виждам танца като език в общия смисъл, а по-скоро като начин да се свържем с необятното – с всичко онова, което не може да бъде изразено чрез думи. Мисля, че навлизаме в опасна територия, ако твърдим, че правим танц “за” конкретно нещо. 

Kaкъв е процесът Ви на работа? Кое идва първо – музиката или концепцията?

Всеки път е различно. С последните две сола, първо беше музиката.

Мислите ли, че съвременните танци биха могли да имат влияние върху средата, в която живеем?

Според мен съвременният танц има много какво да каже за сегашната ситуация, в която хората са изключително отдалечени от телата си и единствената им връзка с тях е да ги контролират и дисциплинират. Именно танците имат потенциала да осигурат нови начини, по които да изживяваме телата си. Представете си свят, в който хората се разхождат наистина свързани с физическото си съществуване, отзвучавайки останалите и средата ни. Да, това безспорно е фантазия, но самият опит да култивираме света притежава потенциал да променя животи, да сближава хората, да дава надежда на младите. Знам, че звучи идеалистично, но ако не мечтаем, никога няма да създадем света, в който искаме да живеем.

Kъде отлита душата Ви, когато летите?

Страхотен въпрос! Когато наистина летя в танца си, присъствам напълно и отдадено във времето и пространството, с хората, които ме гледат. Не отивам някъде другаде, а отивам по-дълбоко, по-мощно там, където съм. Усеща се като истинска магия.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция