Драго Янчар: „За травмите на миналото е най-добре да говори литературата“

Интервю с една от най-ярките фигури на съвременната словенска литература по повод българското издание на сборника с разкази „Ученикът на Джойс“.

Книгите на Драго Янчар имат издания на английски, френски, немски, руски, италиански, испански, хърватски и много други езици. Освен че е белетрист с оригинално перо, Янчар е уважаван публицист, есеист и драматург. През 1974 г. е арестуван от югославските власти по обвинения в "разпространение на вражеска култура“, като формален повод за ареста му е забранената книга на Бранко Рожман – "В Рог лежим мъртви“, в която са отразени масовите убийства на "врагове на народа“, извършени от режима на Тито през май 1945 г. През 1985 г. Янчар заминава в САЩ като Фулбрайтов стипендиант, а през следващите години специализира в Германия, Австрия и Великобритания. Лауреат е на редица словенски и международни награди. От 2001 г. е редовен член на Словенската академия на науките и изкуствата.

Превод от словенски: проф. Людмил Димитров

Като оставим настрана Джеймс Джойс, към който явно имате специално отношение, в разказите Ви отеква нещо от мъдростта на Борхес, така ли е, харесвате ли неговите мисловни лабиринти?

Борхес не е най-любимият ми писател, за моето разбиране за литературата е твърде "умозрителен“. Аз обичам в писането ми да има повече живот и човешки страсти. Но той откри гениален метод, нещо като свой космос, както казвате: мисловни лабиринти. Навярно в този сборник наистина може да се усети някакво ехо от тези лабиринти.

Как Ви хрумна разказът "История за очи“? Знаете ли, че творчеството и личността на Курцио Малапарте са обект на внимание и от страна на Милан Кундера? А Малапарте, оказва се, се е интересувал от Анте Павелич…

Борхес, когото споменахте, някъде казва: …и от книгите поникват книги. Чел съм "Капут“ на Малапарте. Историята за очите на Айнщайн прочетох в един английски вестник, а за възхищението на Малапарте от Анте Павелич ми разказа мой хърватски колега писател. Той по-късно също писа за неговото самопризнание, че тази ужасна история за извадените човешки очи върху бюрото на Павелич си я е измислил. Също така си припомних новелата на словенския писател Витомил Зупан за същите тези очи… Всичко това ми хрумна от хаоса на много странности, истински и измислени, събрани в един още по-чудат сюжет и метафората за видяното и истината. Малапарте е силен автор, неговото необуздано житейско люшкане между идеологиите и диктаторите е шокирало кого ли не, не само Кундера. Започва като фашист и привърженик на Мусолини, накрая е симпатизант на Мао Дзедун. Животът му сам по себе си прилича на нестандартен литературен сюжет.

Ако се съди по "Ученикът на Джойс“, невротичният хаос на европейската история е важна за Вас тема. На фона на този водовъртеж съдбата на индивида често изглежда предначертана. Оптимист ли сте за бъдещето на Европа?

В настоящия момент Европа също сякаш е някак хаотична. Пандемията, затварянето на границите, страхът от икономическа криза… На моменти изглежда, че отново се приближава някакъв опасен въртоп. Но съм сигурен, че европейците няма да позволят да се повторят безумията от двайсети век, няма да допуснат да се лишат от отворените граници и общия културен и икономически живот. В този смисъл съм оптимист.

Трябва ли травматичните моменти от миналото да бъдат обект на публичен дебат, за да можем да ги преодолеем?

Често подобни дебати, в които и аз самият съм участвал, са се проваляли – вместо да се преодолее миналото, да се покаже емпатия към жертвите и толерантност към общия ни живот – се впускаме в нови обвинения, в гняв, дори в омраза. Хората не обичат фразата на Антигона: "Не за вражда, за обич съм създадена“. Страхувам се, че много от нас не го проумяват, както не проумяват и двухилядолетната християнска доктрина за любовта. Все повече съм убеден, че за травмите на миналото е най-добре да говори литературата.

Възлов в сборника е онзи момент, в който казвате "Победените са налице, но никъде не се виждат победителите.“ Защо толкова много Ви занимават цикличността на историята, проекциите на миналото в настоящето, капризите на съдбата?

Роден съм след Втората световна война и през цялата си младост слушах разкази за окупацията, за партизанската съпротива, за концентрационните лагери, по-късно за установяването на диктатура в Югославия и за ужасните събития след войната… И като започнах сериозно да пиша, се взрях в бездната на тези случки и човешкото неразбирателство, които най-често засягаха отделната личност, независимо на коя страна се намира тя. Оптиката на индивидуалния живот се превърна за мен в най-важния въпрос за победителите и победените.

А какво мислите за американския хаос в момента? Безрeдиците след смъртта на Джордж Флойд, съпроводени с тежките последствия от пандемията, избутаха на повърхността дълбокото социално неравенство…

Следя, опитвам се да разбера. Струваше ми се, че познавам Америка, половин година живях в Ню Орлиънс и Ню Йорк с Фулбрайтова стипендия за хора на изкуството, после съм я посещавал много пъти, там излязоха мои книги, поставиха се няколко мои пиеси. Знаех за социалните диспропорции и латентните конфликтни ситуации, но въпреки това я разбирах като драматично общество, което винаги успява да намери равновесие. И на сън не съм си помислял, че нещата могат да отидат толкова далеч – та те са на ръба на гражданска война! Кризата с пандемията породи атмосфера на напрежение и несигурност. За пореден път в историята виждаме как успешната икономика и високите технологии не са гаранция, че няма да се стигне до трусове. Във времето, което предстои, ще се види доколко всъщност е здрава културната връзка и солидарността между американците. Силно се надявам – а това е важно за целия свят – че е по-силна от волята за власт и конфликти.

И в България в момента текат протести срещу статуквото. Продължавате ли да заявявате открито своята гражданска позиция и смятате ли, че творческата гилдия и интелектуалците са длъжни на обществото в този смисъл?

Разбира се, че е добре, когато интелектуалците помагат с мнението си на обществените процеси. Но е опасно да се правят на идеолози и лъжливи пророци. Трябва да се опитат да разберат не какво самите те искат, а какви са проблемите на хората и към какво са отправени надеждите им.

Писателите от ХІХ век насам в нашите европейски общества са били своеобразни "морални авторитети“. Това вече не е така. Много неща се промениха. Да спомена само появата на интернет, който привидно осъществи най-високата степен на демокрация – всички могат да съучастват с мнението си. Но доколкото из форумите и в социалните мрежи се изказват всички, вече не говори никой. Критериите за разумния глас се понижават и се разпадат. Настава какофония на посредствеността, често дори на твърде низките инстинкти. Не се чувствам добре във всичко това, склонен съм да го подмина, търся смисъла на живота в научните книги и в художествената литература и в техните високи естетически решения.

Освен автор на проза, сте и драматург. Кой според Вас е актуалният естетически дебат в изкуството? Впрочем какво мислите за онова течение в театъра, според което клането на кокошка на сцената е поетика на обредното жертвоприношение?

Това бяха първите стъпки в унищожаването на театъра. Днес отделни режисьори просто взимат заглавието и темата на някоя Шекспирова пиеса и карат актьорите да се изразят "посвоему“, опирайки се на собствения си житейски опит. Това е смешно и безсмислено. Покрай атмосферата и сценичните ефекти текстът е съществена част от магията на театъра. Ако го разрушиш или дори отстраниш, се губи нещо основно. Тази тенденция ми е чужда.

Имате силно критично отношение към телевизионната пропаганда, към "квадратните фрази“ и перверзното въображение, което вдига рейтинг… Само че у нас съвсем не само телевизионните медии страдат от този "вирус“, какво е положението в Словения?

Почти идентично. За мен специално е притеснително, че от страниците на вестниците и от всички медии изчезва отразяването на книги и изобщо на изкуството.

На едно място казвате: "Нашите обикновени човешки спомени не се водят от разума, а от неизмерима надежда“. Вие на какво се надявате днес?

Придържам се към цитираното от Вас изречение. И за да не бъда само негативен и критик на новото време, ще си позволя известна патетика: надявам се в нашите общества да водим отворен, спокоен и толерантен живот. Надявам се, че идва време, когато ще четем добри книги, ще се възхищаваме от изкуството и ще разговаряме за дълбоките пластове на духа. Надявам се също, че за да ни се случи всичко това, не трябва да влизаме в манастир.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция