Непостижимата Елена Феранте

Едно момиче, един град, едно враждебно общество. Формулата на Елена Феранте работи безотказно. Предлагаме ви уникално по своето съдържание колективно интервю на издателите на италианската писателка, всеки от които й зададе въпроси в навечерието на световната премиера на "Измамният живот на възрастните“. Тя се състоя на 1 септември, когато романът излезе едновременно в десетки страни, включително в България. 

Превод от италиански: Иво Йонков 

Марсело Лино, преводач за Intrinseca, Бразилия 

Неаполитанският диалект има важна роля във Вашите романи. За много от героите естествено изразно средство би бил диалектът, но въпреки това той рядко бива изразен открито и по-скоро е разказван или предаван посредством един италиански с диалектизми. Затова би могло да се каже, че в някои моменти Вие също извършвате превод, като чувате гласовете на героите на диалект и ги обръщате на италиански?

Разбира се, но това е един отегчителен, бих казала незадоволителен превод. За да изясня думите си, трябва да прибегна до характера на разказващите героини, които съм създала досега. В моите книги разказва "гласът” на някоя жена с неаполитански произход, която познава добре диалекта, образована е, отдавна живее далече от Неапол и има сериозни причини да усеща неаполитанския като език на насилието и неприличието. Тук сложих в кавички "гласът”, защото съвсем не става дума за глас, а за писане. Делия, Олга, Леда, Елена недвусмислено или неизказано разказват в писмен вид, и за да го направят, прибягват до един италиански, който е нещо като лингвистична бариера срещу града, от който произхождат. Те са си построили в различна степен един език на бягството, на еманципацията, на израстването, и са го направили в противовес на диалектната среда, която ги е формирала и измъчвала по време на детството и юношеството. Но техният италиански е крехък. Затова пък диалектът е емоционално траен и в моменти на криза се налага, намества се в стандартния език, стига дотам да изниква с цялата си грубост. Изобщо, когато в моите книги италианският отстъпва и приема диалектно звучене, това е знак, че миналото и настоящето се смесват също и в езика – болезнено, мъчително. Обикновено не имитирам диалекта: оставям да бъде предугаждан като възможното изригване на някой гейзер.  

Юлия Кирали Кинга, преводач за ParksPublisching, Унгария 

В предишните Ви романи процесът на признаване на интересите на една жена и нейната еманципация изискваха поне десетилетия, ако не и целия ѝ живот. В този роман обаче Джована успява да преодолее зависимостите и рутината в един удивително къс времеви интервал. Става дума за особен случай, или за смяна на поколенията, тоест: според Вас плодотворните аспирации и усилия, реализирани от нашите майки, са допринесли за нашето овластяване?

Джована е много различна от Лила и Лену. Тя е получила добро светско, свръхдемократично възпитание. Родителите – и двамата преподаватели, очакват дъщеря им да стане високообразована, авторитетна жена, свободна и самостоятелна. Но една дребна случка засича предвидения за нея механизъм и момичето започва да се възприема като развален плод от една измамна околна среда. Затова отчаяно започва да се отърсва от своето възпитание, сякаш би искала да се превърне в голата истина за собственото си тяло. Лену и Лила също опитват да откъснат квартала от себе си, но докато те трябва с усилия да си създават инструменти, които ще им помогнат да се освободят от действителната и символична мизерия, Джована намира тези инструменти вече готови у дома и ги използва срещу същия свят, който ѝ ги е предоставил. Нейният бунт вече е оборудван, затова е незабавен и решителен. Но да внесеш безредие в собственото си добре образовано "аз”, е опасно начинание. Не можеш да промениш облика си, за да приемеш друг, който изглежда по-истински, без риска повече да не се намериш.

Ким Джиу, преводач за HanglisaPublishing, Корея

В сравнение с женските образи "ферантеанските мъже” изглеждат по-скоро обикновени или скучни. Съществува ли някой мъжки образ, който Вие считате за по-положителна фигура в сравнение с другите, или към който се чувствате особено привързана? 

Енцо. Харесват ми мъжете, чиято сила дискретно ти помага да живееш. Харесват ми онези, които го правят без много думи, без сладникавост, без да претендират за компенсации. Истинското разбиране на жената ми се струва най-висшето прилагане на мъжката интелигентност и способност за любов. Нещо рядко. Тук не искам да говоря за мъжете, които са грубияни и насилници, чието единствено въплъщение са вулгарните агресори по социалните мрежи или телевизиите. Струва ми се, че е по-полезно да се говори за културните, за колегите от работата и учението. Повечето продължават да ни третират като грациозни животни, на които се доверяват само за да си поиграят малко заедно.  Малка част от тях са изучили повърхностно сборника "приятели на жените” и искат да ти обясняват какво трябва да направиш, за да се спасиш, но веднага щом изясниш, че имаш нужда да се спасяваш сама, цивилизационната патина се пропуква и се появява старото непоносимо човече. Не, във всяко отношение нашите мъжествени възпитатели трябва да бъдат превъзпитани. Засега се доверявам само на Енцо, търпеливия партньор на Лила. Разбира се, може да стане така, че и този тип мъж по някое време да се умори и да си тръгне, но поне оставя един хубав спомен. 

Ести Брезнер, книжар, Адраба, Йерусалим, Израел

Според Вас до каква степен една личност може да "напусне Неапол”, тоест да преоткрие самата себе си далече от собствените си корени и от съдбата, отредена ѝ по рождение? 

Да си тръгнеш, не означава да предадеш своите корени. Даже трябва да си тръгнем, за да може да определим корените си и да ги поставим в основите на нашето израстване. Като се скитаме, превръщаме нашите тела в претъпкани складове. Новите материали натежават върху първоначалните, променят ги, сливайки се с тях, смесват се. Ние самите се люлеем между разнообразни начини на поведение, като понякога обогатяваме нашата идентичност, понякога я правим по-бедна посредством обсебванията. Но родното място устоява. То е основата, върху която стои нашият първоначален опит, първото изпитание на погледа, първите представи, първото себеизразяване. И колкото по-здрава усещаме тази основа, толкова по-многостранен е нашият опит другаде. Неапол не би бил моят единствен истински град, ако скоро не бях открила, на други места, в сблъсъка с другите, че в Неапол и само в Неапол съм започнала плахо да си казвам "аз”. 

Ана Бадурина, преводач за Profil, Хърватия 

Във всеки Ваш роман отношенията между жените и мъжете са много крехки, повечето пъти нещастни, докато действително формиращият опит, в различни посоки, е онзи, който е изживян между жени. Дали ще Ви е интересно да се задълбочите, както като писателка, така и като читателка, с разказ, в който е възможна  относително "щастлива” връзка между един мъж и една жена? Или считате, че подобна история трудно би могла да изглежда убедителна в сферата на  литературата?

Онова, което не изглежда убедително в литературата, често е резултат от един поучителен прочит на действителността. Не съм сред онези, които считат, че щастието започва когато разказът завърши (мисля си за формулировката: "и те живели дълго и щастливо”). Вероятно може да се разказва за щастливи двойки, познавам много. Веднъж даже нахвърлих една история, в която една нещастна жена решаваше да проведе разследване, точно като в детективски роман, върху щастливия съпружески живот на своите възрастни родители. Тук не искам да Ви отегчавам с развитието на онази история. Ще кажа само, че Вие, Ана, синтезирахте отлично цялата ми онази историйка, като използвахте израза "относително "щастлива” връзка между един мъж и една жена”. От моята гледна точка щастието може да се разкаже само ако се развие онова "относително” и ако се разказват причините за кавичките, които Вие сложихте около думата "щастлива”.

Одри Мартел, книжар, Librairiel’Exèdre, Квебек (издателство "Галимар“) 

По какъв начин Италия Ви е обусловила като писателка, или за да бъдем по-точни, по какъв начин мястото, където се развиват Вашите романи, влияе на историята и на живота на героите Ви? 

Важна част от моя опит е натрупан тук, в Италия. Тук са нещата, които за важни за мен, като се започне от езика, който използвам, откакто се научих да говоря, откакто се научих да чета и пиша. Но като малка ме притесняваше ежедневната реалност. Това, което можеше да се разкаже, винаги се намираше не в дома ми, не под прозорците ми, не в моя език или диалект, а на други места: в Англия, във Франция, в Русия, в Съединените щати, в Латинска Америка и т.н. Пишех екзотични истории, които зачеркваха географията и ономастиката на Италия. Струваха ми се непоносими, бях сигурна, че биха убили в зародиш всяка друга история. Голямата литература, която ме очароваше, не беше италианска, или ако беше италианска, тя гениално намираше начин да заобиколи италианския характер на градовете, хората и диалектите. Това беше инфантилно отношение, което обаче продължи поне до 20-годишната ми възраст. Но когато ми се стори, че знам достатъчно за литературите, които обичах, лека-полека започнах да се интересувам от литературната традиция на моята страна и се научих да използвам книгите, които ме впечатляваха най-силно, за да ми дадат някакъв тласък и да пиша за онова, което дотогава ми се струваше твърде локално,  твърде национално, твърде неаполитанско, твърде женствено, твърде мое,  за бъде разказано. Днес мисля, че една история работи, ако е разказ за това, което само ти носиш в себе си, ако се разполага идеално в текстове, които си обичал, ако пишеш тук и сега, на този фон, който  познаваш добре, с умение, което си научил, докато тършуваш страстно из литературата на всички времена и на всички места. Що се отнася до героите, това е същото: те стават кухи, ако не им дадеш възел, който ту ги стяга, ту ги разхлабва – една връзка, която би искала да се скъса, обаче трае. 

Дина Борге, книжар, Norli Nye Sandvika, Норвегия

Какво Ви вдъхнови да напишете "Измамният живот на възрастните”? Мислите ли, че възрастните рутинно лъжат за собствения си живот? Лъжат ли другите, децата си и дори самите себе си?

Като малка бях лъжкиня и често ме наказваха заради моите лъжи. На около 14-годишна възраст, след много унижения, реших да порасна и да не лъжа повече. Но лека-полека открих, че докато моите детски лъжи бяха упражнения на въображението ми, възрастните, толкова противящи се на измамите, лъжеха себе си и другите по естествен начин, сякаш лъжата беше основният инструмент, с който да осмислят себе си, да се изправят срещу другите, да се покажат на децата си като авторитет. Част от това юношеско впечатление подхрани историята на Джована.

Деметра Доци, преводач за издателство Patakis, Гърция 

"Орязване на полетата” е ключов израз в "Гениалната приятелка”, това е усещането на Лила "да се пренесеш за части от секундата в човек или предмет, число или сричка, нарушавайки границите му", за да използвам нейните думи. Може ли да се каже, че Джована също претърпява някакъв вид орязване на полетата, може би когато бива повдигнат несъстоятелният воал на съвършенството в семейството ѝ и тя самата заживява с нова представа за себе си?

Да, сега докато Ви отговарям, ми се струва, че е така. Но нека не забравяме, че при Лила това е реакция на тялото ѝ, в известен смисъл е патология. Орязване на полетатае термин, с който тя описва едно земетресение, чийто епицентър е внезапна дисфункция на петте сетива. На мен Джована ми се струва по-близка до Елена, която писмено адаптира използваната от Лила дума и подчертава метафоричната ѝ стойност. При нея орязването на полетатасе превръща в заставяне, едно разливане извън квартала, пресичане на  граници, превръщане в друга и все по-друга, разкъсване на воалите със страдание, но също и с гордост. Лила е физически сломена от симптомите си, те са толкова жестоки, че тя се разболява. Елена и Джована се пренасят в метафората, а от метафорите боли по-малко.

Елза Билунд, книжар в BillundsBoghandel, Дания

Защо се връщате в Неапол в новия Ви роман? Кое в това особено място налага да разказвате за него пак и пак? Можете ли да си представите в бъдеще да пишете за някое друго място? И мислите ли, че ще бъде по-лесно или по-трудно?

Можеш да пишеш за всяко едно място, важното е да го познаваш задълбочено, в противен случай рискуваш да си повърхностен. Била съм на много места, нахвърляла съм страници и страници с бележки. Имам няколко например за Копенхаген, и ако искам, бих могла да ги използвам за история, както направих, да речем, за Торино – град, който много обичам. Но чувствам, че това са места, които не ми принадлежат - и ако пиша за тях, го правя, за да ги възприема. С Неапол е различно. Неапол вече е част от мен и аз от Неапол. Не трябва да изграждам виждането си за Неапол, имам го по рождение. Пиша отново и отново за него, за да го видя, да видя себе си, и най-вече за да ме вижда все по-ясно той.

Д-р Чен Ин, преводач за Shangai99, Китай

Неапол е възбуждащ град, за добро или лошо, и винаги е главният герой на Вашите романи. В "Измамният живот на възрастните”  градът е разделен на два свята: горният и долният квартал. Опитахте ли да свържете тези два микрокосмоса в новия си роман?

Винаги съм била очарована от опозицията високо – ниско. С известно опростяване бих могла да кажа, че глаголите качвам – слизам, падам – изкачвам сеса ключови, когато изграждам своите истории. Отбелязахте, че в последната ми книга връзката високо – ниско е основна. Топонимията на града ме подтикна да тръгна в тази посока. В Неапол наистина има квартал в хълмовете, наречен Рионе Алто. За да стигнете дотам, трябва да се изкачите по тясна уличка, наречена Сан Джакомо деи Капри. Стори ми се интересно, че Андреа, бащата на Джована, живее със семейството си в този квартал и се опитва да изтрие "ниския” си произход дори с домашния си адрес. Дъщерята Джована е тази, която в хода на юношеското си разбунтуване открива изкуствеността на границите, които баща ѝ е искал да очертае. Момичето нарушава бащиния ред и мъкне високото в ниското и ниското във високото, като превръща самата себе си в място на груба смесица от противоположни елементи, пространство на смесицата от красиво и грозно, ново и старо, финес и недодяланост, като осмива манията за разграничаване на новоокултурения си баща.  

Стефани Хетце, книжар и собственик на книжарница Dante Connection, Берлин, Германия

За Лила и Елена опитът от четенето на "Малки жени” е от голямо значение. Кои (други) литературни фигури Ви очароваха и дълбоко Ви белязаха в юношеството?

За да отговоря, би трябвало да направя дълъг и вероятно скучен списък. Да кажем, че поглъщах романи, в които женските персонажи имаха нещастен живот в несправедлив и свиреп свят, извършваха прелюбодейство и други грехове, виждаха духове. На възраст между 12 и 16 години жадно търсех всички книги, които носеха имената на жени в заглавието си: Мол Фландърс, Джейн Еър, Тес от рода Д’Ърбървил, Ефи Брист, Мадам Бовари, Ана Каренина. Но книгата, която все препрочитах, беше Брулени хълмовеот Емили Бронте. И до днес ми се струва необикновена книга с начина, по който разказва за любовта, като смесва добри и лоши чувства, непрекъснато. Катрин е образ, към който от време на време трябва да се връщаме. Служи за избягване на опасността от сладникави женски персонажи. 

Моника Линдквист, книжар, Akademibokhandeln, Швеция

Отъждествявате ли се с някой от главните герои в тетралогията на "Гениалната приятелка” или от този нов роман?  

Ще Ви отговоря с клише: всички персонажи, дори и мъжките, носят нещо мое. Впрочем,  това е задължително. Ако за телата на другите знаем достатъчно, единственият вътрешен живот, който всъщност познаваме, е нашият. Затова е относително лесно да се научим да гледаме и да схващаме многозначителен жест, гримаса, характеристиките на походката, начина на говорене, красноречив поглед. От друга страна, е невъзможно да се преместиш в главата на някой друг: писателят винаги рискува опростявания до нивото на учебник по психология - и това е депресиращо. Имаме само собствената си глава и да извлечем малко истина от нея, с която да вдъхнем живот на измислиците, е трудна работа. Вътре има крещяща тълпа, която добавя какво ли не насред блъскане и объркване.  Затова вътрешният живот на другия в края на краищата винаги е недостатъчният литературен плод (твърде много линейност, твърде много стегнатост, твърде много логика), на изтощителния самоанализ, подпомогнат от ярко въображение. Но Вие ме помолихте да посоча герой, с когото се отъждествявам, и тъй като съм се заела да давам възможно най-изчерпателни отговори, ще Ви кажа, че в момента харесвам определени черти на леля Виктория от Измамният живот на възрастните. Не съм аз, но със сигурност се радвам да бъда нейната създателка.

Маргарида Перикито, преводач за Relogio d’Agua, Португалия 

Бих искала да знам дали гласът на Андреа в "Измамният живот на възрастните”, който толкова разстройва Джована, е препратка към мисълта на Ема Бовари относно дъщеря ѝ (...comme cette enfant est laide!*)? От прочетеното в "Отломки”, става ясно, че сте искали да използвате това изречение в някоя своя страница, за да го претеглите и да разберете дали може бъде изречено от жена. 

Да, но не става въпрос само за литературна приемственост. Като момиченце дълго време възприемах онази фраза на Ема като свързана с мен. Казвах си: няма ли да е ужасно, ако не само външният ми вид, но и някои черти на характера ми не се нравят на родителите ми? Джована поне малко произхожда от дискомфорта ми от онази страница, свързана с моето безпокойство. Колкото до допустимостта на онова възклицание – comme cette enfant est laide!– в устата на една майка, дори и лекомислена като Ема, не, не разреших проблема. Приписах фразата на един баща, но при все това в историята майката на Джована не протестира и не противоречи на съпруга си. 

_______________

* Колко е грозно това дете – реплика на Мадам Бовари от едноименния роман на Флобер. В едно от есетата си в "Отломки” и в няколко интервюта Феранте споменава за любовта си към романа и за препратките към Мадам Бовари в собствената ѝ история.

Анна Ямполская, преводач за Corpus, Русия 

Неапол заема важно място в книгите Ви, включително и в "Измамният живот на възрастните”. Какво представлява този град за Вас, неговите пейзажи, жителите му, неговият език? Относно езика: замисляли ли сте се някога да следвате примера на Андреа Камилери, чиито романи често се развиват в Сицилия, и да разработите определен език чрез смесване на литературен италиански и неаполитански диалект?

Неапол е сложен град, който не може да бъде сведен до някаква литературна или социологическа формула. Чувствам го като мой град, града на предците ми. В него има дълъг поток мои преживявания и на много хора, които съхранявам в паметта си с техните гласове. Именно с гласовете. Неапол е немислим без диалектното си звучене. Всички социални стъпала на града са пронизани от диалекта. Срещала съм заможни, висококултурни хора, които владееха няколко езика, въпреки това използваха при всеки повод неаполитански – хем за плебейско бърборене, хем в  изискани литературни творби. Аз обаче никога не съм имала добри отношения с диалекта, както в най-трудната му форма, така и в най-завладяващата. Причините са много, тук ще кажа само една, но тя ги съдържа всички. Но първо трябва да разкажа накратко за едно старо мое смущение. Като момиче, когато трябваше да превеждам на италиански за училище пасажи от латински и гръцки, или трябваше да обърна сто стиха от италианския език от 16 век, да кажем, на съвременния, и бързах, домашните бяха много, следобедът не стигаше, понякога се огъвах: усещах езиците като поток от гласове, които пресичаха времето и се наслагваха, нещо като театър, разположен в главата ми, където мъртви и живи говореха заедно с бучене, който ме изнуряваше. Тази халюцинация отмина, но не и с неаполитанския. Там все още продължава, и по начин, който далеч надхвърля онова моя старо внушение от юношеството. Неаполитанският ми се струва с такава звукова сила, с толкова опустошителен емоционален заряд, че не искам да го обиждам като го заключвам в азбуката като тигър в клетка. Когато пиша, го надзиравам, не го изпускам от очи, служа си с него с опасение. И винаги го правя като изключвам неговата иронична-патетична-сантиментална-добродушна тоналност. Предпочитам онази агресивната, саркастичната, истинска заплаха за жените, за които разказвам. 

Йоана Зенаида Ротариу, книжар, Șt. O. Iosif, Румъния 

Според вас колко ни променят приятелствата в живота ни? 

Една приятелка не ни променя, но нейните промени дискретно придружават нашите, в непрекъснато взаимно усилие да се приспособим. 

Муауя Ал-абдулмагид, преводач за DaralAdab, Ливан 

В четвъртия том на "Гениалната приятелка” споменавате универсалността на човешкото насилие и предоставяте на читателя препратки към арабския свят и ислямската култура: съпругът на Деде е от ирански произход, а синът ѝ се казва Хамид и т.н. Можем ли следователно да очакваме от Елена Феранте роман, който да се задълбочи върху актуалния конфликт между исляма и Запада, като се фокусира върху съвременни политически теми като расизъм, тероризъм, имиграция и ислямофобия?

Също така, споменавате накратко една от най-актуалните сцени на съвременната човешка история: 11 септември 2001 г. Може би виждате в нея конкретен пример за "орязване на полетата”? Вероятно съществува визуална връзка между рухването на двете кули и земетресението, ударило Неапол и ужасило Лила до степен да види как хората "орязват полетата”? Дали "орязване на полетата” е метафора  за насилствена метаморфоза? 

С удоволствие ще се върна към израза орязване на полетата. Да, той има общо с насилието, но в смисъл, че обобщава последиците от една сила извън всякакъв контрол, която разкъсва контурите на хората и нещата.  Изкуствените предели, в които сме се затворили и в които затваряме другите, изведнъж стават измамни и неустойчиви – затова пред очите на Лила се осъществява ужасяващото зрелище на унищожението и самоунищожението. И дори когато в хода на повествованието изразът се отклонява от значението си и се превръща в метафора за израстването, разкриване на истината и т.н., въпреки това винаги е придружен от идеята за счупване, разкъсване, експлозия. Ежедневието ни е пълно с разрушителни събития, няма спасение от насилието, дори и в риторичните фигури.  Написах достатъчно, и – като се връщам на първия Ви въпрос – ще Ви отговоря, че вероятно не, в този момент е малко вероятно да пиша за тероризма, расизма и ислямофобията: финалът на Гениалната приятелкапросто искаше да покаже колко много се е разширил кръгозорът на Елена посредством нейните дъщери, съпрузи, внуци, вмъкнати вече не в квартала, а в необятния и изключително опасен фон на планетата.

Затова пък ще продължавам да казвам при всеки удобен случай колко много ненавиждам насилието, преди всичко онова срещу най-слабите, но също и това на слабите спрямо другите слаби като тях, и дори онова, което бива оправдавано от нетърпимостта към всяка форма на потисничество. Човекът е свирепо животно, което се е опитало да се самоопитоми с религиите, с предупрежденията за своята ужасна история, с философията, с науката, с литературата, с рискованата връзка между доброто и красотата, с едно изключително мъжествено регламентиране на конфликта, от дуела до войната.

Но и до днес резултатът е широко разпространена форма на лицемерие: войната например предвижда наказание за специфични престъпления, определени като военни престъпления, сякаш сама по себе си, по своята природа,  не е ужасно престъпление; правата на човека, които би трябвало да бъдат установени по мирен път, са едно постоянно бойно поле, непрекъснато се нарушават или защитават; държавата държи монопола над насилието, но на първо място това не е вярно, и второ, твърде очевидно е, че с този монопол се злоупотребява: голяма част от населението се страхува от законно установените сили на реда дори там, където демократичните традиции са здрави. Ние, жените, също не сме чужди на практиката на насилието, това трябва да се каже ясно. Но ние винаги сме били изложени на мъжкото насилие и сме били толкова изключени от начините, по които мъжете са го упражнявали, че може би само ние, днес, можем да намерим ненасилствен начин да го отхвърлим завинаги. Стига да не объркаме еманципацията с кооптацията и не се поддадем и ние на мъжката традиция на агресия, изтребление, опустошение, като в същото време даваме собствени научни обосновки и филистерски разпоредби. 

Енца Кампино, книжарница Tuttilibri, Формия, Италия

Докато си мисля, че истината в историите Ви е универсален ключ, защото те докосват сърцата на читатели с толкова различна култура и от много географски зони (Мишел Обама, някой китайски мениджър, Мадона, някое турско момиче), бих Ви попитала доколко връзката Ви с реалността, която се влива в романите Ви, е повлияна от този факт?  

Писането е много лична дейност. Винаги съм писала вътре в себе си и много текстове никога не са излизали от чекмеджетата ми. Но всеки път, когато решавах да споделя някоя история с читателите, винаги го правех с надеждата, че ще се отдалечи възможно най-далеч от мен, ще пътува, ще говори езици - различни от този, на който съм я написала, че ще се озове в среди, къщи, недостъпни за погледа ми, че ще промени медията и от книга ще стане пиеса, филм, сериал, комикс. Така мислех и не съм се променила. 

Писането ми е много срамежливо по време на самия процес, но когато реши да се превърне в книга, става амбициозно и нескромно. Искам да кажа, че не съм моите книги, преди всичко нямам живот, който има голямо мнение за себе си като тях. 

Книгите ще стигат дотам, докъдето са способни да стигнат, аз ще продължа да пиша според моя вкус, както и когато  дойде. Моята независимост, от момента, в който те придобият издателски вид и си тръгнат, няма нищо общо с тяхната.

Лола Ларумбе, книжар, Рафаел Алберти, Мадрид, Испания

Много герои в романите Ви се мятат между любовта и приятелството. Кого бихте предпочели да имате до себе си завинаги, приятел или любовник?

Предпочитам любовник, който е способен на голямо приятелство. Тази концепция е трудна за разбиране на младини, но с узряването, ако имате късмет, постепенно си пробива път. Винаги ми е харесвало много да откривам в старите писма между любовници изрази като "приятелю мой”  или "приятелко моя”. И дори нарицателното "сестро”, което се появява в рицарската литература и продължава векове наред, никога не ми се е струвало признак за залязване на желанието, напротив.

Книжарница Suomalainen kirjakauppa, Финландия

Как стигнаха до Вас Лила и Лену? Защо решихте да разкажете точно тяхната история? Има ли нещо, което бихте искали да знаят за Вас читателите Ви? И по какво се различава животът в Неапол от, да речем, животът в Рим? Какво прави Неапол толкова уникален?

Лену и Лила са призраци като всички онези, които обитаваттекстовете. В началото се появяват кратко и мимолетно, приличат донякъде на хора, които не сме виждали от известно време, или които са мъртви. Задържаме ги с няколко изречения, затваряме ги в тетрадка, след известно време ги препрочитаме. Ако изреченията имат сила, призраците се появяват отново, а ние ги улавяме с допълнителни думи. И така нататък: колкото повече тази верига от думи придобива енергия, толкова повече се материализират тези избледнели призраци, очертават се, следвани от къщи, улици и пейзажи, Неапол, един сюжет, вътре в който всичко се движи и има топлина и изглежда само ти би могъл да дадеш на онези неопределени форми очертание и даже привидност за истински живот. Но невинаги свършва добре, даже много често свършва зле. Призраците бъркат адреса, прекалено неустойчиви са, идват ти погрешни или избледнели думи, градът е само едно име и ако някой те попита с какво е различен, да кажем от Рим, не знаеш отговора и най-вече не го намираш сред изреченията, които си написал – повече или по-малко безцветни. 

Йева Мазейкайте, преводач за Alma Littera, Литва

Много от героите в романите Ви напускат родния си град веднага щом навлязат в зряла възраст. До каква степен това отдалечаване от Неапол влияе върху развитието им?

Напускането е важно, но не е решаващо. Лену си отива, а Лила никога не напуска Неапол, но и двете се развиват и имат живот, богат на събития. Както казах, на мен са ми близки решенията на Елена. Не трябва да се страхуваме от промените и неизвестното не трябва да ни плаши. Но да останеш, не ми се струва грешно, пo-същественото е, затварянето завинаги в едно пространство да не обеднява нашето "аз”. Харесват ми  хората, които знаят как да изживяват безразсъдни приключения, дори и само минавайки от единия край до другия по улицата в града, където  са родени. Така си представях Лила.

Иво Йонков, преводач, и Деси Димитрова, книжар, Colibri, България

Защо продължавате да се връщате към темата за болезненото минало – навярно възприемате писането като форма на автотерапия? А какво мислите за литературата, която се изучава в италианските училища? Смятате ли, че тя отразява динамиката на света, в който живеем? Какви ценности прокламира и Вие самата споделяте ли тези ценности? 

Не, никога не съм смятала писането за форма на терапия.

Писането за мен е нещо съвсем друго: като завъртането на нож в раната, от което може много да те заболи. Пиша като онези  хора, които непрекъснато летят със самолет от необходимост, страхуват се, че няма да издържат, страдат по време на целия полет, а когато кацнат, са щастливи, макар да се чувстват смазани. 

Колкото до училището, не съм много запозната как стоят нещата там днес. Училището, което завърших, превръщаше текстове, считани от мен за прекрасни, когато пораснах, в досадни упражнения, които трябваше да получат оценка. Онова училище преподаваше литература, като изтръгваше удоволствието от въображението и вживяването. Ако отнемете енергията от едно изречение, за да го насечете с някое прилагателно или риторична фигура, ще оставите върху страницата само бледи комбинации от букви и в най-добрия случай ще направите от младите дребни мошеници.

Фльор Синклер, книжар, Seven Oaks Bookshop, Великобритания

С толкова много събития в роман, който започва с нещо, което бива казано и никога повече не може да бъде оттеглено, в един особено деликатен момент от юношеството на Джована - питам се дали има нещо, което би Ви накарало да се върнете и да говорите за юношеското си "аз” (или може би за нещо, което бихте искали юношеското Ви "аз” да е чуло). Накратко, нещо, което би могло да промени хода на живота Ви в сравнение с начина, по който всъщност сте го живели до момента, нещо, което би Ви дало увереността и подтика да направите по-рано нещо направено от Вас, или да избегнете постъпки, за които днес съжалявате. 

В ежедневния ни живот каквото е било, било. Да не говорим пък за юношеството: що се отнася до мен, това беше едно застинало, безутешно време. Днес винаги се въздържам да не кажа на някоя девойка, колкото и да ми изглежда щастлива: Каква си късметлийка!Мисля, че колкото по-скоро приключи този период, толкова по-добре.  Но да пишеш за него, е вълнуващо. 

Подозирам, че парченце от юношеството надниква във всички книги, за каквото и да разказват, именно защото това е период, изпълнен с гръмотевици, мълнии, бури и корабокрушения. Хем си още момиченце, хем си почти голяма, тялото ти цяла вечност не се решава да напусне една форма, да приеме друга. Дори езикът ти не притежава правилния за теб модел, ту се изразяваш детински, ту като истинска жена, но и в двата случая се срамуваш.

В действителност миналото не се променя. Но когато пишеш, юношеството е неизчерпаемо променливо. Всеки фрагмент може да намери своето място и изведнъж да заслужи, вътре в разказа, достойнството на смисъла.  Ако пишеш, онова застинало и задушно време, погледнато от борда на възрастния живот, започва да тече, случва се отново и отново и намира своите доводи.

Фернандес Виларет, книжар, L'Espolsada Llibres,  Барселона 

Преди всичко бих искала да Ви кажа, че поредицата "Гениалната приятелка” ми беше изключително приятна за четене. Като книжар я препоръчвах на всички. Гледната точка в книгите Ви е женска, но това не означава, че те са само за нас, а напротив. Според вас защо мъжете не се интересуват от книги, които гледат на света с женски поглед? Години наред животът, историята и всичко, което се е случило, са разказвани от мъже. Благодаря Ви, че помогнахте женската вселена да стане по-богата. 

Какво да кажа? Мъжете, дори много начетените, често дори не се опитват да четат нашите книги. Те считат, както Вие посочихте, че са "за жени”, и с това оправдание изглежда не само предпазват тяхната мъжественост от всякаква възможна деградация, но преди всичко ни отричат ​дарбата на универсалността, която приписват само на самите себе си. Те пишат книги за мъже и жени, докато ние успяваме да пишем само за жени. Това е един от многото знаци за това как те продължават да ни възприемат като хора на по-ниско равнище. И понякога изглежда, че самите ние ги подпомагаме, още малко и ще започнем да казваме, също като еврипидовата Ифигения: "По-добре да живее един мъж, отколкото хиляда жени”. 

Възпитани сме с идеята, че сред многото си прекрасни качества мъжът притежава умението да синтезира целия свят в себе си. Когато един мъж произвежда големи, малки, мънички творби, той естествено се обръща към човечеството, марсианците, венерианците, чувства се готов за възможното и невъзможното. На нас са ни казали, че не сме родени за това. Тяхната интелигентност и техният талант са достойнства. Нашата интелигентност и нашият талант са недостатъци. 

Например, изключителният Бодлер, на когото дължим много, пише че женската красота трае по-дълго, ако не е придружена от интелигентност, и подчертава по своя провокативен начин, че всеки, който се влюби в интелигентна жена, е педераст. Разбира се, нещата се променят, променят се, но само повърхностно и твърде бавно. Дори и днес, ако кажа, че голямата, великата литература не е универсална, а само голяма, велика мъжка литература, ще предизвикам смущение, ще изглеждам малко груба. Но си е така. 

Малгожата Завиеска, книжар, KOREKTY, Полша 

В книгите си разглеждате важен въпрос: еманципацията на жените посредством професионалния живот. Какви смятате, че ще са възможните последици от коронавируса върху положението на жените? Смятате ли, че това ще изостри икономическите неравенства и ще доведе до стъпки назад по отношение на някои завоевания по пътя към еманципацията? Мислите ли, че това може да е интересна тема за една писателка? 

Все още съм под влиянието на страха и недоумявам колко лесно беше да се влошат за няколко седмици и без това лошите условия на живот на най-слабите на планетата. Не се интересувам особено от вируса. Крехкостта на системата е това, което истински ме уплаши, чак ми е трудно да го обясня. Искам да кажа, че всичко рязко се сви. На върха на йерархията на ценностите застана подчинението, и то за изключително кратък период от време. И жените получиха повече отговорности от обикновено, както обикновено бяха насърчени да оставят настрана собствените си нужди и да се грижат за оцеляването на семействата си: да ги хранят, да ги наглеждат, да ги лекуват, да ги ограничават, да ограничават самите себе си и междувременно да се чувстват виновни за всичко, сякаш до този момент са били твърде претенциозни. В този контекст изглежда неизбежно да се направи крачка назад, за да се уредят първичните бунтове: храна, вода, дом, лекарства. 

Вярвам, че вместо да се разказва за разпространението на пандемията, трябва да се разкаже как разпространението на страха ни променя и обезсмисля високите изисквания и изтънчените амбиции, с една дума всичко онова "правене”, което бушува, когато икономическо-социално-културната система се преструва на солидна. 

Но, повтарям Ви, трябва да помисля. Засега проблемът е как да се гарантира, че женският въпрос ще остане централен. Той трябва да бъде съзнаван и обсъждан не по-малко интензивно например от състоянието на афроамериканците в САЩ или миграцията заради войните и мизерията. 

Тим ван ден Хоед, книжар, De Utrechtse Boekenbar, Утрехт, Холандия

Очарованието, с което ме заплени Неапол, ме доведе два пъти в града. Четирите романа на "Гениалната приятелка” и моите лични преживявания в града съвпадат и понякога се смесват, точно както множеството герои в романите. В каква степен използването на различни герои беше важно, за да изобразите Неапол? И има ли второстепенен герой, когото да чувствате по-близък?

Прав сте, като подчертавате, че нашата гледна точка ни принадлежи, но в същото време се смесва с много други гледни точки, изразени в романите и всякакви други форми. Това се случва на всеки, включително на този, който пише, и предлага на публиката своята гледна точка: абсолютно уникална, но в никакъв случай не единствена. Всъщност, тук се сливат предци, география, история, философия, всякакви науки, книгите, които си прочел,  устните и писмените разказвателни техники, които си възприел, безброй  клишета, но най-вече непрекъснатите сблъсъци с другите, начинът по който си си вадил заключения и си си представял техните мисли и чувства, онова, което е останало неизказано. И все пак, ако си решена да разказваш, трябва да опиташ да намериш думи, за да го  разкажеш. В разказа за Неапол – но също и в разкази за много по-обикновени обекти от Неапол – всички тези неща се задействат и обикновено който пише, дори не го осъзнава. Това е едно непрекъснато омесване, замърсяване, дори разваляне, което създава фалшив свят, но ако успее, в крайна сметка той заключава в себе си повече истини от реалния: истина, която е пред очите ни, но въпреки това никога не сме я виждали. Но дали този резултат ще бъде  постигнат наистина, писателят никога не разбира. Дори успехът не му го гарантира – даже щом книгата е свършена, авторът става  по-маловажен и от второстепенните герои. Ако трябва да Ви кажа истината, като авторка аз се чувствам като майката на Солара. Държи в ръцете си целия квартал с онази своя червена книга на лихварка, и въпреки това е една дребна, незначителна жена. Появява се само в няколко реда, подгонена от жегата, като си вее с ветрило.

Книжарница Readings Victoria, Австралия

Какво означава за вас изразът "женско писане”?

Няма нищо лошо в това да се каже "женско писане”, но трябва да се прави предпазливо. Тъй като съществува опит, който несъмнено е женски, всеки негов устен или писмен израз трябва да има недвусмислен женски печат. Но за съжаление това не е така. Всичко онова, с  което ние жените си служим, за да се изразяваме, ни принадлежи малко, то е исторически продукт с мъжка доминация, преди всичко граматиката, синтаксисът, отделните думи, самото прилагателно "женски“ с различните си конотации. Литературното писане очевидно не прави изключение. И затова женската литература трудно може да се движи напред, докато обитава мъжката традиция, дори когато тя силно се утвърждава, дори когато търси своята специфична генеалогия, дори когато поглъща и прави свое смесването на  половете и непоклатимостта на сексуалното желание в рамките на предварително очертани граници. Означава ли това, че сме затворнички, че всъщност ни е отредено да бъдем затъмнени завинаги от същия този език, с който се опитваме да говорим за себе си? Не. Но трябва да осъзнаем, че изразяването на самите нас в този контекст е процес на проба и грешка. Трябва непрекъснато да  изхождаме от хипотезата, че въпреки многото ни успехи, все още не сме наистина видими, все още не сме истински чути, все още не сме наистина разбираеми и трябва да размесим опита си хиляди пъти, както се прави със салатата, за да преоткриваме изненадващи думи за хората и предметите. Въпросът е да се намери много загадъчният начин (или начини), с който, като се започне от някоя пукнатина, с едно отклонение от вече познатите ни форми, да стигнем до едно непредсказуемо писане, дори за самите нас.

Ивана Добраковова, преводач за издателство Inaque, Словакия

Досега винаги сте използвали перспективата на възрастен  разказвач (Леда, Олга, Делия). Защо в случая на Джована променихте перспективата? 

Не мисля, че съм я променила. И все пак, има нещо различно. Оставих неопределена самоличността на този, който придава литературна форма на аз-а на Джована. Прочетете отново, скъпа Ивана, много краткия пролог, в който се загатва за някакво безредие, "и никой, даже пишещият в момента не знае дали то съдържа вярната нишка на разказа, или е само непонятно страдание, без избавление”.  И го направете, като държите под око онова "пишещият”. Това е пасаж, който много обичам.  Моите разказвачки винаги са дистанцирани от разказа. Когато се заемат с писане, се чувстват доста по-различни от онова, което са в разказа, и трябва да се доближат максимално до това, което са били, за да успеят да се изкажат по някакъв начин. Дори в случая с Джована разказвачът е отдалечен във времето от разказаните събития и има затруднения с историята. Но да кажем, новостта тук е, че не е задължително "пишещият” да е Джована.  

Ан Голдстайн, преводач 

Как работите? Правите ли много корекции и какви са те? Смятате ли се за добър редактор на самата себе си? Често ли сменяте думи или типа език?

Решаващият момент за мен е да достигна, тръгвайки от нищото, до една плътна, хаотична скица. Работата по скицата е изтощителна. Отнема ми много енергия, докато получа текст с начало, край и преливаща жизненост. Това е едно постепенно  приближаване, като проследяването на живо същество без определена физиономия. Понякога мога да препускам, дори и без да препрочитам, но това е рядкост. По-често напредвам по няколко реда всеки ден, като непрекъснато ги преправям. Често се случва в даден момент да се отчуждя и зарязвам всичко. Но този много болезнен случай тук го оставям настрана. Само когато това предварително усилие е успешно, за мен започва  истинското удоволствие от писането. Започвам всичко отначало. Изтривам цели пасажи, пренаписвам много, променям пътя и дори естеството на героите, добавям части, които едва сега, когато има текст, ми идват наум и ми се струват необходими, развивам току-що споменати нишки от сюжета, сменям мястото на определени събития, много често възстановявам изключени страници, първоначални по-дълги версии, може би по-грозни, но по-непосредствени. Това е работа, която върша сама, не бих я споделила с никого. От друга страна, в определен момент имам нужда от много внимателни читатели, които обръщат внимание единствено на моята разсеяност: грешна хронология, повторения, неразбираеми формулировки. Но се страхувам от предложенията, които са склонни да нормализират текста, като: не се казва така, пунктуацията е недостатъчна, тази дума не съществува, това е неправилна формулировка, това е лошо решение, така няма ли да е по-хубаво. По-хубаво ли? Опасното редактиране е онова, което следи за спазването на естетическия канон. Редактирането, което благоприятства аномалии и е съвместимо с широко разпространения вкус не бива да остава по-назад. Ако един издател ти каже: В текста ти има добри неща, но трябва да поработим по него, по-добре си оттегли ръкописа, това първо лице, множествено число, е тревожно.