Ексклузивен откъс от четвъртата книга от тетралогията на Елена Феранте

Oчакваме „Историята на изгубеното дете" през ноември.

Върнах се във Флоренция, говорих с Пиетро за нашата раздяла. Карахме се яростно, докато Аделе се опитваше да предпази децата, а може би и самата себе си, като се затвори в стаята си заедно с тях. По някое време осъзнахме не толкова, че прекаляваме, а че присъствието на децата не ни позволява да прекаляваме, колкото ни се иска. Тогава излязохме и продължихме да се зъбим един на друг на улицата. Когато Пиетро тръгна нанякъде – бях бясна и повече не исках нито да го виждам, нито да го чувам, – се върнах вкъщи. Децата спяха, заварих Аделе в кухнята да чете.

Казах:

– Даваш ли си сметка как се държи с мен?

– А ти?

 – Аз?

– Да, ти: даваш ли си сметка как се държиш с него, как си се държала досега?

Зарязах я и се затворих в спалнята, захлопнах вратата. Презрението, вложено от нея в тези думи, ме изненада, беше ме оскърбила. За пръв път се опълчваше срещу мен толкова недвусмислено. На следващия ден заминах за Франция, изпълнена с чувство за вина заради плача на децата и натоварена с книгите, които исках да прегледам по време на пътуването. Но колкото повече се опитвах да се съсредоточа в четенето, толкова повече по страниците се появяваха Нино, Пиетро, децата ми, апологията на Паскуале, направена от сестра му, думите на Антонио, промяната в Алфонсо. Пристигнах в Париж след едно изнурително пътуване с влак и по-объркана от всякога. Въпреки това още на гарата, когато разпознах на перона по-младата от двете жени от издателството, се развеселих, възвърнах си удоволствието да се разпростирам извън границите си, което бях изпитала с Нино в Монпелие. Но този път нямаше хотели и внушителни зали, всичко се оказа по-скромно. Двете госпожи ме заведоха на обиколка в големи и малки градове, всеки ден по едно пътуване, всяка вечер обсъждане в книжарници и даже в частни апартаменти. Колкото до храната и спането – домашна кухня, кушетка, понякога диван. Уморих се много, обръщах все по-малко внимание на външния си вид, отслабнах. И все пак се харесвах на моите издатели и на публиката, с която се срещах вечер след вечер. Докато обикалях насам-натам и разговарях с този и онзи на чужд за мен език, с който обаче бързо се научих да се справям, лека-полека преоткрих една своя естествена склонност, проявила се преди години с моята първа книга: да превръщам дребни лични събития в тема на публичен дебат. Всяка вечер импровизирах с успех, изхождайки от личния си опит. Говорих за света, от който идвам, за мизерията и упадъка, за мъжките бесове, а също и за женските, за Кармен, за връзката с брат ѝ, за опита ѝ да оправдае насилствени действия, каквито със сигурност никога не би предприела.

Говорих как още като момиченце съм забелязала, наблюдавайки моята майка и други жени, най-унизителните страни на семейния живот, на майчинството, на мъжкото потисничество. Говорих как заради любовта към един мъж можем да навредим на другите жени, на децата ни. Говорих за трудната ми връзка с феминистките групи във Флоренция и Милано и как, докато я превръщах в опит, който бях подценявала, тя неочаквано стана важна, открих в самата публика колко съм научила, докато съм присъствала на онова болезнено женско усилие за откриването на собствената идентичност. Говорих как, за да се наложа, винаги съм се опитвала да имам мъжка интелигентност, как съм се чувствала изнамерена от мъжете, създадена от тяхната фантазия. Разказах как наскоро съм видяла един мой приятел от детството да се променя радикално, докато изтръгва от себе си жената. Често черпех теми от онзи половин час, прекаран в магазина на Солара, но осъзнах, че правя това доста по-късно, може би защото Лила не присъстваше в мислите ми. Не знам поради каква причина никога не споменах за нашето приятелство. Вероятно ми се е струвало, че макар да ме бе накарала да си спомня с вълнение за приятелите от детството ни, тя не беше способна да разгадае онова, което усещах аз.

Виждаше ли например в Алфонсо същото, което аз зърнах в един само миг? Изключвах го. Беше затънала в тинята на квартала и самодоволно се валяше в нея. През онези френски дни аз се почувствах в центъра на хаоса, но бях уверена, че притежавам достатъчно знания, за да разкрия законите му. Това убеждение, укрепено от сравнителния успех на моята книжчица, ми помогна да не се безпокоя толкова за бъдещето: сякаш наистина всичко онова, което бях способна да описвам устно и писмено, беше орисано да отговаря точно на действителността. Ето, казвах си, разпада се двойката, разпада се семейството, разпада се всяка културна клетка, разпада се всяко възможно социалдемократическо образувание и в същото време всяко нещо се опитва да приеме друга форма, неподозирана досега: аз и Нино, сбора от моите и неговите деца, хегемонията на работническата класа, социализмът и комунизмът, но преди всичко Непредвиденият Субект, жената, аз. Обикалях, разпознавайки се вечер след вечер в обзелата ме идея за всеобщо разрушение и заедно с това за ново изграждане.

Останалите книги на Елена Феранте може да откриете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт