Среща с писателя Янис Палавòс

Янис Палавòс е роден през 1980 г. във Велвендо̀ до Козани, Северна Гърция. Завършва журналистика в Солунския университет "Аристотел“ и управление на културата в Атинския университет "Пандион“. Автор е на два сборника с разкази, преводач на Уилям Фокнър и Джек Лондон. За "Шега“ е удостоен с Държавната награда за разказ в Гърция (2013).

Здравей, скъпи Янис. Време е да се срещнем отново и да си поговорим за лудия свят, в който живеем. За страховете. За литературата.

Благодаря ти много за тази покана. Приятно е отново да си приказвам с българските ми приятели и съседи. Планирах пътуване до Благоевград тази пролет, но пандемията не ми позволи. Е, поне можем да си говорим по този начин.

Знаем, че в твоите разкази често се появява внезапно усещане на вълнение. Днес живеем в много особен свят, така че… ако си представим, че това е разказ, наречен COVID-19, какво би било изненадващото, неочаквано, вълнуващо нещо, което ще се случи и ще дойде от нищото?

Най-вълнуващото нещо, за което мога да си помисля, e да се върнем към животите ни преди да се появи тази слабо написана научна фантастика, наречена COVID-19, но да сме по-мъдри; да пристъпим към свят, в който можем да прегърнем някого, да пътуваме свободно, да не се страхуваме, че има риск да изгубим работата си поради срив в икономиката, но в същото време да сме се превърнали в хора, научили нещо жизненоважно за самите себе си, които са използвали пълноценно периода на самота, който ни се подари. Но честно казано се съмнявам, че в действителност сме научили нещо.

А всъщност… ако карантината и пандемията бяха част от твой разказ, какво би било името на произведението?

Може би бих използвал заглавието на Фланъри О'Конър “Добри селски хора”, но не използвано иронично, както тя го прави. Впрочем, чудесна писателка е и се надявам това произведение да бъде преведено на български, но наистина: по време на карантината завиждах искрено на всички, които имаха късмета да живеят на село, а това идва от човек, роден и отгледан край селска земя, стремящ се цял живот да избяга. Може би заглавието ми дори би било “Блажени селски хора”.

В предишното интервю, което даде за АртАкция по време на гостуването ти в София, сподели, че обичаш да наблюдаваш и “подслушваш” хорските разговори по улиците. Все още ли го правиш? Различни ли са “подслушаните” разговори днес?

Подслушването е много лош навик, който вероятно ще бъде изкоренен, когато умра… разговорите, които подслушвам, сега са различни по някакъв начин от всичко, което чувах преди пандемията. В момента предимно се обсъждат: 1) конспиративни теории, които са много популярни в Гърция и 2) страхът от това хората да не си изгубят работата или да не се случи още по-голяма криза през есента. Говори се много по-песимистично днес.

Любопитна съм да разбера как самият ти се справяш с тази ситуация. Намери ли бягство в литературата и кои са писателите, които ти помогнаха?

Когато карантината започна, първо си казах: “Ти така или иначе си човек на самотата. Това, което обичаш да правиш - четене, писане, превеждане - са занимания, които изискват усамотение, така че си щастливец: просто се отдай на четене.”

И това направих. На теория се предполагаше, че трябва да работи, но както казваше бившият ми съквартирант “Само на теория теорията и практиката са едно и също нещо.” След като прочетох няколко от новите книги, които ме чакаха на рафта в библиотеката, изпаднах в нещо като кататоничен транс; просто нямах куража и концентрацията да чета, да си представям прочетеното, да се наслаждавам. Това, което успях да направя, беше да превеждам поезия. Посветих се на поезията на македонския поет, на когото се възхищавам, Блаже Конески; неговото спокойно писане, тихата му тъга и усетът му за стил ми помогнаха търпеливо да мина през ситуацията.

Знаем, че за теб писането много наподобява психотерапия и ти помага да се изправиш срещу страховете си. 2020 г. срещна ли те с нови непознати страхове?

Е, 2020 г. беше щедра на страхове. Страх номер едно е този за опазването на работните ни места и икономиката, както и тежката криза, до която може да се стигне; и, знаеш ли, тази есен ще навърша 40 години и се страхувам, че се намирам в свят, на който ще са му необходими няколко години да се възстанови от пандемията. По този начин ще изгубя ценно време, с което не разполагам.

Твоите разкази ни карат да се замисляме за любовта и загубата, за приятелството и надеждата, за истината и лъжата, но преди всичко ни помагат да погледнем към трудния път, който се налага да извървим, за да опознаем себе си. Може би е клише, но смяташ ли, че пандемията ще ни помогне да открием истинската си същност?

Както споменах по-рано, никак не съм сигурен, че пандемията ще ни помогне да сме по-мъдри и по-осъзнати. Не знам дали северно от границата Промахон-Кулата хората са тръгнали към по-добро, но на юг не са. Дори може би са се променили към лошо: започнаха да си представят конспирации, станаха по-несигурни за бъдещето, изнервиха се, търсят виновници - и това обикновено са най-слабите сред нас. Спорят ожесточено в малките си апартаментчета... С две думи - не мисля, че тази епидемия ни направи по-добри хора. Знаеш ли, има една стара шега, която гласи следното: “Знаете ли колко психолози са необходими за смяната на крушка? Само един. Стига крушката наистина да подлежи на смяна.” И смятам, че обикновено хората са скептични спрямо промените, особено в нашата част от света.

Гръцкият философ Платон ни учи: “Бъдете мили. Всеки човек, когото срещате, минава през различна битка.” Очевидно днес всички споделяме общ проблем, с който трябва да се преборим. Но много държави горят в протести, има напрежение, агресия… Ако някой е изгубен и уплашен, и няма никаква идея как или къде да открие вътрешния си мир, къде трябва да потърсим милото отношение според теб?

Този въпрос трябва да се зададе на всеки един човек поотделно; и всеки един човек трябва да открие своя отговор. Не мисля, че съм срещал човек, който напълно е стигнал до вътрешния си мир; може би ключът е, че трябва да приемем ситуацията такава, каквато е. Просто да се смеем над нея, да се пошегуваме с нея. Това е като да танцуваш със счупен крак. А колкото до нежността и милото отношение - до човек е.

Да бъдеш мил е такава рядкост в този мрачен свят. Но избереш ли това да си добър и мил, малкото хора, които са като теб, ще го оценят и ще намерите път помежду си; по този начин топлотата се мултиплицира и можеш да създадеш сигурна мрежа около себе си. И все пак, както всичко останало в живота, не е никак лоша идея да държим очакванията си разумно ниски и да не забравяме да се смеем на всичко, най-вече на себе си.

Къде беше на 31 декември 2019 и какво си пожела за новата година, която идва? Аз някак имах усещането, че предстои прекрасна година и наивно или не, все още го вярвам.

На Нова Година бях в родния си град в Северната част на Гърция, празнувах с приятели от детство; това е наша традиция още от 90-те. Пожелах си баналните неща: работа, добро здраве, пътувания до интересни дестинации,  срещи с вълнуващи хора и вдъхновение - пожелах си да имам способността да напиша няколко добри разказа тази година. Това, което получих като отговор на пожеланието ми, беше пандемия, страх от безработица и нито една написана свястна история до момента. Аз също бях оптимистичен и искрено ти завиждам, че ти все още си. Надявам се ти да си тази, която ще се окаже права накрая.

Знаем, че вероятно би предпочел да не се срещаш с Франсоа Вийон, но си представи, че сте се озовали заедно в един бар. И е 31 декември 2020 г. Какво би му казал за 2020 и какви ще са желанията ти за 2021?

Бих му казал: “Скъпи мой Франсоа, мъртъв си вече от около 500 години и, разбира се, пропуснал си много неща за цялото това време. И без това 2020 г. като цяло не беше добра година, в която да си наоколо. Винаги си бил достатъчно хитър и изкусен в това да преговаряш с висшестоящите и все си откривал своя начин да получиш онова, за което си се молел, така че защо не напишеш поема до Бог или може би до Дявола, с когото от двамата си в по-близки отношения. Какво ще кажеш да ги помолиш вирусът да изчезне и да продължаваме с животите си? О, а следващото ще е от мен.”