Когато Брад Пит и Антъни Хопкинс разговарят

Двамата актьори споделят за болките си, величието на живота и ролята на грешките.

Цялото интервю е публикувано в декемврийския брой на сп. Interview

Брад Пит: Вярваш ли в съдбата? В това, че някои неща сякаш са написани предварително?

Aнтъни Хопкинс: Да, вярвам.

БП: И аз, в последните години.

АХ: Когато бях дете, гледах филма Elephant Boy. Слонът отведе Сабу, главният герой, в джунглата. Имам чувството, че седя върху това голямо животно. В някакъв момент съм направил несъзнателния избор да застана точно върху това красиво, мощно нещо - живота. И отивам там, където ме отведе. Мисля, че това се случва на хора като мен и теб, без дори да знаем защо. Може би е водено от желанието ни да избягаме от нещо. Но вярвам, че не можем да си припишем никакви заслуги. Нито пък вина.

БП: И аз се чувствам по същия начин. Особено за заслугите. Все още се боря с вината.

АХ: Каква е вината, която изпитваш?

БП: Осъзнавам, че като истински акт на прошка към мен самия... за всички избори, които съм правил и с които не се гордея... всъщност започвам да ги оценявам. Оценявам грешните стъпки, защото са ме довели до нещо мъдро, до поука, която е довела до нещо друго. В този период от живота ми разбирам точно това. Но определено не мога да си припиша никакви заслуги.

АХ: Четох, че водиш битка с aлкохола.

БП: Да, виждах го като вариант за самоунищожение. Като бягство. 

АХ: Било е необходимо. 

БП: Да, до някаква степен.

АХ: Като подарък е. Преди години ми се налагаше да го крия.

БП: Помня, че по време на снимките на "Да срещнеш Джо Блек" говореше за това. Беше се справил.

АХ: Вече почти 45 години. Но не съм евангелист по темата.

БП: Нито пък аз.

АХ: Спомням си за тези периоди и си мисля: това всъщност беше истинска благословия, защото беше болезнен процес. Направих някои лоши неща, но до някаква степен за всичко имаше причина. Странно е да се обърнеш назад и да си кажеш: Господи, аз ли направих всичко това? И тогава някакъв вътрешен глас проговаря: Свърши се. Край. Продължавай напред.

БП: Приемаш всичките си грешки. Казваш си: нека приемем странностите си, смущенията си. Красиво е.

АХ: Страхотно е.

БП: Напоследък го осъзнавам все повече. Мисля, че живеем във време, в което съдим прекалено много и бързо захвърляме хората. Винаги сме се фокусирали много върху грешките. Но следващата стъпка, онова, което правиш след грешката, е определящото за човека. Всички ще правим грешки. Но после? Обществото ни никак не иска да види следващата крачка на човек. А именно тази част е най-интересна.

АХ: Всички сме се издънвали.

БП: Майната му. Това беше едно от първите неща, които чух да казваш, по време на снимките на "Легенди за страстта", когато едва започвах. И тази фраза оттогава стои с мен. Като тема, като принцип. Майната му.

АХ: Веднъж попитах йезуитски свещеник коя е най-кратката молитва на света. Отговори: Майната му. Това е молитвата на освобождаването. Нищо не е важно. Важно е да се наслаждаваш на живота такъв, какъвто е. Днес. Фантастичен е. Има толкова неща, които не знаем защо правим. Не знам защо пих през целия си живот. Може би защото беше единственото нещо, което познавах. Когато погледна назад си казвам: Добре, не беше зле, но не бих го направил отново. Причиних неприятни неща и се извиних на хората за това, което съм сторил. Но това е част от живота. И ако в нас самите има някаква сила, то това е силата на прошката. Свърши се. Забравяш. Продължаваш напред.

БП: Това ме кара да се замислям над факта, че искаме да виждаме нещата в черно и бяло. Без да изследваме сивите нюанси. 

АХ: Има един прекрасен документален филм за Марлон Брандо. Запечатала ми се е една определена сцена с баща му. Брандо е най-великият актьор, но баща му никога не му го казва, някак не го признава. Във филма има кадър, в който Марлон и баща му са заедно. Майк Уолъс го пита: Какво мислиш за успеха на сина си? И баща му отговаря: Да, окей е. Тогава видях болката на Брандо. И плаках. Плача много, всичко ме разчувства и това е, защото остарявам. Вътрешно сякаш се късат всичките ни защити, парче по парче. Плачеш ли често?

БП: Известен съм като човек, който не плаче. Не бях плакал 20 години. По-скоро се разчувствам - от децата, от приятелите ми, от новините. Може би е добър знак.

АХ: Остарявайки, ще разбереш, че просто искаш да ридаеш. Дори не и заради болка или мъка. А заради величието на живота. Мисля, че във всеки от нас се крие дете. Аз, например, имам своя детска снимка в телефона си. На нея съм малко момче, което се разхожда по плажа. Поглеждам го и казвам: Справихме се, хлапе.

БП: И не мисля, че имаш предвид световния успех, който си постигнал. А успеха в изкуството да бъдеш човек.

АХ: За мен спомените и създаването на първи такива са абсолютна мистерия. Помня добре този ден от снимката - с баща ми бяхме на плажа, а аз плачех, защото бях загубил малка бонбона, която ми беше дал, в пясъка. И на това малко уплашено момче - на което му беше предначертано да порастне и да бъде идиот в училище, самотен, ядосан - просто го поглеждам и му казвам - справихме се. И истината е, че един ден нас няма да ни има. Родителите ни ги няма. Повечето ми приятели ги няма. Онзи ден си мислих: Всичко е сън. И каква битка е само! Всичко е илюзия, но величието на живота, чистото величие и удоволствие е да търсиш тази илюзия във всичко. Сега съм по-наясно с това от всякога. 

БП: Значи когато остаряваме, ставаме способни да погълнем красотата и чудесата, които ни заобикалят, във всеки малък детайл. Когато сме млади го пропускаме.

АХ: Прекалено сме заети. 

БП: Със собствената ни гордост.

АХ: Това е неизменна част от порастването. Сега усещаш ли надигащата се мощ на живота?

БП: Да. Много.

АХ: Личи ти.

БП: Усещам мощта в природата, някак успявам да съм в синхрон с нея. Има толкова много мистерия и толкова много чудеса наоколо. А мен ме бива в това. 

АХ: Прекрасно е, нали?

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция