Писателят Пол Остър ексклузивно за АртАкция

Повод за интервюто е българското издание на монументалния епос "4 3 2 1” в превод на Иглика Василева. Публикуването му в Америка съвпадна със 70-годишния юбилей на писателя, който има в творческата си биография други 16 романа, 5 автобиографични книги, преводи и есета. "4 3 2 1” влезе в шортлиста за наградата "Ман Букър” 2017. Действието в книгата се развива преди около половин век. Писана е на ръка, след което е напечатана на любимата на Остър пишеща машина Olympia. (На нея е посветена отделна книга, “The Story of My Typewriter”) Първоначалното заглавие е "Фъргюсън” по името на главния герой, но Пол Остър го сменя, след като бял полицай в град Фъргюсън, Мисури, убива цветнокожия младеж Майкъл Браун.

 А: Преди всичко искам да ви благодаря от името на българските читатели, че се съгласихте да проведем това телефонно интервю. Подразбира се, че за нас е чест и удоволствие да разговаряме с един от най-забележителните творци на Америка днес. 

Пол Остър: Благодаря, бързам да ви кажа, че онзи ден получих българското издание на "4 3 2 1”, кога излезе?

А: О, много се радвам, че вече е стигнало до вас. В края на април, т.е. съвсем скоро. Харесва ли ви?

ПО: Да, много ми харесва.  Има ли някакви отзиви в медиите? 

А: Да, и то положителни, но предвид обема на книгата, вярвам, че предстои да четем много рецензии и ревюта оттук нататък.

ПО: Разбира се. (Усмихнато)

А: Всъщност, не е ли рисковано на 70 години да обявиш, че си написал "книгата на живота си”? Някой би си помислил, че нямате какво повече да кажете на публиката?

Пол Остър: О, не, не възнамерявам да загърбя писането. Просто мисля, че към този момент "4 3 2 1” е най-амбициозният роман, който съм се опитал да създам. Навярно и най-добрият, но при всички положения това е най-значимата за мен книга на този етап. А иначе чувствам нов прилив на сили и енергия и смятам, че имам какво още да кажа, повярвайте ми.

А:  Вярвам ви. Започвате да пишете "4 3 2 1” на 66 години,  възрастта, на която някога умира баща ви… По-зловещ ли изглеждаше светът преди 5 години?

Пол Остър:  Това е странно усещане, с което много хора се сблъскат. Природата повелява родителите ни  да си тръгнат по-рано от живота. Когато баща ми си отиде, изпитах усещането, че пред мен се е спуснала някаква невидима завеса, която ме разделя от реалността. В продължение на 6 месеца сякаш бях в друга реалност, обитавана от духове.  Чувствах се неловко, нямаше как да не бъда обзет от мисли за собствената ми смърт (смее се), но това е напълно естествено. Когато аз навърших 66, най-много се боях, да не би да не успея да завърша "4 3 2 1”….  Вече я бях започнал, не исках да умра и книгата да остане незавършена. Затова се концентрирах максимално върху писането. В този период не правих почти нищо друго, основно работих върху нея, не излизах навън, отказвах всякакви покани, литературни четения и интервюта. Предвиждах да завърша роман за 6-7 години, а на практика го завърших за 3 години и половина. И ето ме тук сега, жив съм, дишам и съм готов да се посветя на нов проект. Забележително е! 

А: Предишните ви романи, много от които са издадени и в България, като например "Бруклински безумства”, "Музика на случайността”, "Човек на тъмно”, "Левиатан”, често са определяни като истории за границата между нормалността и лудостта, като смесица от екзистенциални размисли, абсурдизъм, криминални мотиви и елементи на притча. Героите ви често се движат по ръба на обществото, не спазват правилата, понякога са абсолютни аутсайдери, опитват се да изобретят сами живота си или дори да започнат от нулата. Струва ми се, че 4-те версии на Арчи Фъргюсън са скроени по-различно. Те са по-скоро хора, за които е важно да знаят, че мислят и постъпват "правилно”. Дали съм права?

Пол Остър:  Вижте, светът е голям, хората са различни, следователно и персонажите ще бъдат различни. Не бих искал да пиша една и съща книга отново и отново. Има много теми, които ме вълнуват и са ми интересни. Вие споменахте някои мои предишни романи, но аз мисля, че с времето интересите ми претърпяха известна промяна. Да вземем като пример "Сънсет Парк”, романа, който написах непосредствено преди "4 3 2 1”, не знам дали е издаден в България...

А: Все още не, за съжаление.

Пол Остър:  Жалко, защото ми се струва, че е един от силните ми романи. Героите на тази книга принадлежат към средната класа, това са хора, които се борят с последиците от икономическата криза през 2008-9 г. , но не са скитници, коите живеят на улицата. И са много различни като персонажи от героите в "Невидим” (Invisible) или в "Тимбукту” (Timbuktu), да речем, който разказва за един бездомен поет. Това са много различни хора, в различни ситуации. Не си поставям граници. Не обръщам много внимание на онова, което критиците казват за книгите ми, то не е важно за мен и често е невярно. Критиците обичат да опростяват нещата. А за мен е важно да изследвам живота в цялата му сложност и противоречивост.

А: В едно интервю асоциирате композицията на "4 3 2 1” с филмите на Кешловски, да не би да имате предвид трилогията "Три цвята”?

Пол Остър: Самият аз не съм правил такава връзка, но знам, че има хора, които са защитавали дисертация на тема, изследваща връзката между неговото творчество и моите книги. Аз много го ценя, смятам Кешловски за велик режисьор. Да, в киното често се използва формулата "Ами ако…”, но "4 3 2 1” е по-скоро "множествен” роман, роман за безброй възможни стечения на обстоятелства и съответните избори. Нямаше как да напиша безкрайна книга, затова се ограничих с четири вариации на една личност. Но те биха могли да бъдат 40 или 400, нали така?

А: Да, а чели ли сте разказа "Градината с разклоняващите се пътеки”? Човек би помислил, че финалните страници на "4 3 2 1” са реверанс към Борхес, пък и двамата обичате мисловните лабиринти?

Пол Остър: Бях тийнейджър, когато прочетох тази творба за пръв път и много ми хареса. Много е провокативна. Но не бих казал, че ми е повлияла пряко. Случайността не е някакъв писателски номер или трик. Вероятностите, съотношението на среда и характер, което определя живота ни, са неща, върху които всеки от нас е разсъждавал. Вие самата, освен ако не сте на 25, сте живели и по времето на социализма във вашата страна. Не сте избрали да живеете в страна с такава политическа система, но се е случило да се родите в такава, и тази среда е упражнявала влияние върху вас. Но ако се бяхте родили в Канада, например, може би не бихте били същият човек, който сте сега, кой знае? Помислете си за хората, които сте срещали или бихте могли да срещнете, но е нямало как. На мен винаги ми е много интересно, когато видя една брачна двойка, да попитам как са се запознали. И обикновено отговорът е "Случайно”. "Бях се зачел в автобуса и изпуснах спирката си, седнах на една пейка да изчакам следващия. По някое време едно симпатично момиче седна до мен и така се запознахме, после излязохме на вечеря…, а след няколко месеца се оженихме”. Но всичко започва с един изпуснат автобус. Ето колко важна се оказва случайността. Нищо в живота ни не възниква по необходимост. За да ни има, е било необходимо да се родим, после се налага да умрем. Всичко друго е случайност.

А: Това би било хубав епилог на разговора, но ми се иска да ви задам още няколко въпроса. Как конструирахте романа? Бяхте ли развили в ума си първо историята на Фъргюсън 1, после на Фъргюсън 2 и т.н., или главите се редяха на листа в последователността, в която ги четем?

Пол Остър: О, не, не, всичко течеше така, както го четете. Написах едно изречение, после второто… и така до последното. Не пиша по план. Дори не знам какво ще ми хрумне, като седна да пиша утре. Просто импровизирам, ден след ден. Писането не е математика, а приключение.

А: Споменахте мимоходом за бившия политически режим в България и ми хрумна, без да правя аналогии, разбира се, че ви определят като автор от лявото крило в литературата.

Пол Остър: Наистина не мисля за хората, които лепят етикети. В "4 3 2 1” съм създал четирима млади мъже с различна нагласа към света, всеки от тях има свои възгледи и убеждения... Няма смисъл да мислиш за онези, които не те харесват, винаги ще има такива. Често съм бил упрекван по една или друга причина и съм свикнал. Мненията на читателите ме интересуват, защото те са рефлексия върху моето творчество. Радва ме фактът, че книгите ми се четат в България, например, защото това е една различна култура.

А: В този ред на мисли, някои от читателите бяха много изненадани, че сте се отклонили от характерния си постмодерен стил в полза на един по-традиционен наратив и реалистична атмосфера.

Пол Остър: Бих окачествил "4 3 2 1”  по-скоро като приказен или митологичен роман. Роман за самото разказване на истории. Човек все пак няма възможността да изживее живота си по четири различни начина паралелно, нали така, в това няма нищо реалистично, като оставим настрана чисто документалните факти в книгата. Ако се проследи развитието ми през годините, няма да изглежда невероятно написването на "4 3 2 1”. Може би  автобиографичните ми книги все още не са познати в България – аз имам 5 автобиографични книги.  Преди "4 3 2 1” написах две нонфикшън книги: "Winter Journal” “Report from the Interior”. В тях за първи път описах детството си и се изненадах колко много успях да изтръгна от паметта си. Мисля, че тези две книги са основата, от която израсна "4 3 2 1”. Без тях нямаше как да напиша последния си роман. Струва ми се, че с годините за един писател става все по-важно да се връща към собственото си минало. И е изумително, колко много спомени от детството изплуват не когато си на 40 или дори на 50, а на 70 години.

А:  Наскоро излезе на български книгата "Геният” на А. Скот Бърг, която показва колко огромно значение е имала фигурата на редактора по времето на Фицджералд и Томас Улф. Особено ако той се казва Макс Пъркинс.  Има ли такива редактори днес? Вие работите ли с редактор?

Пол Остър: Да, знам за тази книга. Вижте, на мен редактор не ми трябва по простата причина, че живея с гений.

А: Имате предвид съпругата си, прекрасната писателка Сири Хуствет. Признавам, че съм голям почитател и на двама ви, у нас последно излезе "Пламтящият свят”.

Пол Остър: О, да. Тя е брилянтен човек и брилянтна писателка. Освен че има блестящи романи, тя има докторска степен и е автор на много есета и критически материали по теми, свързани с изкуството, психологията и невронауките. Тя е първият ми читател и единственият човек, чието мнение има значение за мен, преди да дам романа си на издателя. Нямам нужда от редактор, след като живея с такава ерудирана личност. Тя има жаден ум, който непрекъснато я дърпа напред, а това наистина е достойно за възхищение. Разчитам на преценката й, а това е важно. От друга страна, аз съм първият читател на нейните книги. Това поражда продуктивни дискусии у дома.

А: Децата ви прочетоха ли вече "4 3 2 1”?

Пол Остър: Да.

А: И каква беше тяхната оценка?

Пол Остър: "Хареса ми!” (смее се)

А: Не се и съмнявам. Знаете ли, аз смятам, че "4 3 2 1” е грандиозна творба. И на този етап не мога дори да си представя да бъде филмирана. Какво мислите по този въпрос? Ако приемем, че бъде направен опит за екранизация, един и същ актьор ли следва да изиграе Фъргюсън и кой би бил той?

Пол Остър: Не съм мислил за това, но не мога да си го представя, поне на този етап. Мисля, че "4 3 2 1” не се нуждае от друга "инкарнация”. Вътре в романа има достатъчно "инкарнации”. Предпочитам да мисля за следващия си проект като писател.

А: Имате много богата колекция от награди. Коя от тях е най-важна за вас?

Пол Остър: Наградите за литература са един вид абсурд. затова не им отдавам особено значение. Това не е футбол или някакъв друг спорт, всеки писател има различен подход и стил, няма как да сравняваш несравними стойности. В този смисъл да даваш награди за литература е малко  нелепо. В същото време не мога да отрека, че съм бил щастлив, когато съм получавал признание. Но обърнете поглед назад и ще видите какви колоси нямат Нобелова награда за литература, например. А други, които са били удостоени с такава, просто не са добри писатели. Джеймс Джойс няма Нобелова награда. Марсел Пруст и Франц Кафка нямат. Борхес също… Много велики писатели не са печелили награди, но това не ги прави по-лоши творци.

А: Един малко по-философски въпрос. Казвате, че в Америка винаги е имало разцепление  между хората, които вярват в индивидуализма над всичко останало, и хората, които вярват, че трябва да сме отговорни един към друг. Не смятате ли, че това вече не важи само за Америка, живеем в глобален свят, според който преследването на личния интерес е на първо място?

Пол Остър: Може би сте права. Но знаете ли, Америка е сравнително млада държава, това е първата държава в света, която е изобретила сама себе си. Имали сме шанса да започнем от нулата и да да решим каква система на управление искаме, какво правителство искаме. Мъжете и само мъжете, защото жените са били изключени от този дебат, са решавали какво общество да съградят. По-старите общества, каквито са европейските, са се развивали по-плавно и органично, и еволюцията на една Франция или една Италия, да речем, е доста различна от американската. Тук има много противоречия на институционално ниво. Има много противоречия между това, което заявяваме пред света,  и онова, което действително сме. В една успешна държава пред институциите следва всички да са равни. Ние имаме много грехове като държава – имаме огромни грехове към индианците, които са живели тук – знаете, че когато белите европейци идват, избиват много от тях, имаме грехове към чернокожите африканци и така нататък, до днес. Но американският наратив е в духа: "Вижте какви сме невинни, чисти и добри”. И тъй като не се изправяме лице  в лице с престъпленията и греховете си, ние продължаваме да ги повтаряме. Това е големият проблем с историята на САЩ. 

А: В този смисъл, все още ли мислите, че Доналд Тръмп е голяма заплаха?

Пол Остър: Доналд Тръмп като лидер на САЩ е най-голямата заплаха, откакто съм жив. Той е на път да разнебити докрай американското правителство, стъпка по стъпка.  Ако се вгледате в тези крайнодесни републиканци, ще установите, че са душевноболни. От десетилетия се опитват да разклатят политическата система, сега вече им се предостави шанс да го постигнат. Получи се едно дясно крило с почти фашистки дневен ред. Самият Тръмп е безумец, това е един изключително глупав, неинформиран и лошо образован човек, който няма никаква представа как функционира политическият организъм, но и не го е грижа за това. Всичко, за което го е грижа, е да бъде в центъра на публичното внимание. Да го гледат и да го слушат. Ала най-шокиращото от всичко е, че този безмозъчен нарцисист продължава да се радва на подкрепа, вярно – не от мнозинството, но една огромна част от американците го поддържат. Мисля, че се саморазрушаваме в момента. Ужасно е, че ставаме свидетели на всичко това.

А: Да, така е. А иначе както Америка, така и Европа е приела, че капиталистическата демокрация няма алтернатива. На мен това понятие ми звучи като оксиморон. Живеем в свят без Студена война, което е хубаво, но ето че ни дебнат други опасности. Днес почти никой не подлага на съмнение статуквото, то се схваща като най-малкото зло.

Пол Остър: Съгласен съм напълно. И това се случи през 1989 г., когато социалистическата система се разпадна. Сега капитализмът няма опозиция. А е очевидно, че и той не работи. Защо за Америка например е важно да бъде по-могъща от другите държави? Ние сме тези, които имаме най-голяма армия, ние сме тези, които водим войни, ние сме тези, които имаме най-деструктивна международна политика. Когато Берлускони беше начело на Италия, много приличаше на Тръмп, но не си играеше с ядрена заплаха и нямаше власт да взриви света, нали? За разлика от Тръмп. Ситуацията сега е много опасна.

А: Към края на разговора, какво бихте посъветвали читателите си в България и начинаещите български автори?

Пол Остър: Не бих си позволил да давам съвети. Просто четете и се радвайте на собствените си заключения. Всеки човек е различен, чете и пише различно. Ето защо романите са толкова важни за мен. Един човек пише, друг чете написаното, тези двама души на практика създават един роман. Всеки читател чете различна книга, защото има различни познания, различно виждане за света, вкус и интереси. В този смисъл книгата е единственото място в света, където се случва интимна среща между двама абсолютно непознати – писателя и читателя. Затова хората се обръщат към книгите. За да преживяват отново и отново тази форма на споделяне.

А: Докато ви слушам сега, ми се струва напълно естествено, че сте направили крачката към "4 3 2 1”. (смее се) Последен въпрос: Каква е ползата от художествената литература в свят, обхванат от пламъци, г-н Остър?

Пол Остър: Това е големият въпрос, нали? Мисля, че трябва да сменим перспективата и да се запитаме как би изглеждал светът без литературата. Трудно е да си представим света без нея, нали? Ние изпитваме глад за истории. Децата, например, от момента, в който започнат да разбират даден език, молят родителите си да им разказват истории. Историите са не по-малко важни от храната. Защото без истории не бихме били в състояние да разбираме света. И това важи за всяка нация, за всяка култура, дори за най-древната, а и за най-примитивната. Без истории щяхме да живеем в хаос, щеше да липсва каквато и да било социална кохезия. Историите ни крепят, свързват ни, правят ни общество. Следователно са необходими. Разбира се, една книга или един разказ не може да помогне на дете, което гладува, или да възкреси мъртво тяло. Тя няма такова практическо значение, но има духовна тежест. Без истории няма как да оцелеем като хора.

Пол Остър книги премиера литература