Последният сън на Педро Алмодовар

Тази книга е най-близка до фрагментирана автобиография, непълна и донякъде криптирана. Все пак вярвам, че читателят ще добие максимална представа за мен като филмов режисьор и като разказвач (като писател) и за това как в живота ми тези две неща се преплитат.

Така Педро Алмодовар определя „Последният сън“ (2023), сборник с 12 разказа, обхващащи богато разнообразие от теми, в пленително съжителство на фикция и реалност, и от епохи – от края на 60-те години на миналия век до днес. С увличаща непринуденост авторът позволява на читателя да надникне в ума и в сърцето му. Споделя свои размисли, преживявания, настроения, радости, разочарования, фобии, експериментаторски търсения. Повече от фрагментирана автобиография, тази многолика и многопластова кратка проза, написана с кинематографична стегнатост, експресивност и тънък хумор, е автопортрет на един оригинален творец, страстно отдаден не само на киното, но и на писането. Верен на себе си, също както и в киното, писателят Алмодовар вълнува и провокира с необикновени хрумвания, неочаквани обрати и силни внушения. 

СПОМЕН ЗА ЕДИН ПРАЗЕН ДЕН 

Велики четвъртък. През прозореца нахлува светлината на лъчезарен ден. Но аз не знам какво да правя с деня пред мен. Нима е забавно или интересно да се пише за един досаден и скучен ден? Страхувам се от подобни дни.

Току-що изгледах докрай сериала на Райън Мърфи по дневниците на Анди Уорхол. Беше ми останало много малко. Рядко гледам сериали сутрин, но днес е особен ден.

Когато Уорхол дойде в Мадрид, бях поканен на всички партита, които се организираха в негова чест. Годината беше 1983-та и той пристигна, за да представи своята изложба от пистолети, разпятия и ножове. Запознаваха ни отново и отново на всяко парти и той не ми каза нито дума, реагира единствено, като ме снима с малък фотоапарат, който неизменно носеше в ръка. Хората, които ме представяха, всеки път казваха едно и също: той (имаха предвид мен) е испанският Уорхол. На петия път той ме попита защо ме наричат испанският Уорхол, а аз, потънал в земята от срам, му отвърнах: „Предполагам, че защото показвам във филмите си травестити и транссексуални“. Смущаваща среща. Той дойде в Испания основно за да могат милионерите, онези, дето се явяват по страниците на списанието „Ола“, да му поръчат по някой и друг портрет; партитата се организираха в домовете на тузари милионери, аристократи и банкери, но никой нищо не му поръча. Аз бих му поръчал да ми нарисува портрет, но в онези години нямах достатъчно пари.

От сериала ми харесват много всички кадри, които разказват за връзката му с Баския – двамата са имали истинска любовна история без секс; очевидно е обожанието и уважението, които Баския е изпитвал към Уорхол, който в един момент се превръща в негов ментор. След като решават да рисуват заедно, те създават около двеста картини, аз ги видях на изложба в Париж и ме заплениха. Самият Уорхол казва, че Баския е по-добър художник от него. Съгласен съм.

Интересен ми е и моментът, когато съвместното им творчество е представено в Ню Йорк – велико събитие в света на изкуството, но критиката го посреща хладно и не много благосклонно. Стига дотам да назове Баския „домашният любимец“ на Уорхол. Никой по онова време вече не се съмнява в качествата му, но според мен нюйоркската критика е дребнава и жестока. Вероятно ги е подразнило и изключителното преживяване да рисуват заедно.

Изненадва ме до каква степен и двамата артисти са били чувствителни по отношение на това какво са писали за тях, смятах, че са стояли високо над тези неща.

Изненадват ме също многобройните препратки към хомосексуалността на Уорхол и средата му, удивява ме как доста критици и специалисти говорят за копнежа на Уорхол да бъде възприет като артист гей и за маската, която той съзнателно (и в крайна сметка с доста талант) си изгражда, за да остави истинската си личност у дома и да се показва единствено като граничещ с гротеската персонаж, създаван пред погледите на всички. Без измама за никого. Разбирам, че за известно време това може да го е забавлявало, да споделяш със света само най-баналния си аватар, но да прекараш живота си по този начин?

Мислех, че като живееш в най-свободния от предразсъдъци град в света, в авангардно артистично обкръжение, никому няма да хрумне да разсъждава дали Уорхол е бил, или не е бил гей. По същия начин ме удивява как неговата втора голяма любов в живота му – висш служител в „Парамаунт“, никога не е разкрил тяхната връзка. Всъщност, като се замисля, представям си, че в средата на осемдесетте години да покажеш свободно своята хомосексуалност е било като да носиш бомба в джоба, готова да гръмне всеки момент.

Предполагам, че докато са снимали „Жега“, „Плът“ или „Боклук“ (Пол Мориси в сянката на Анди), никой не е мислил по този въпрос, както и при първите филми на самия Уорхол – „Сън“, „Самотни каубои“, „Момичетата от Челси“ или „Жени на бунт“. Какъв наивник съм аз, щом докато гледам сериал за творчеството и живота на Уорхол или Баския, не ми минава през ум да мисля за тяхната сексуалност, нито за цвета на кожата на Баския, но, според документалния сериал, много хора жадно са се интересували от тези подробности.

Признавам, че когато ги издадоха, си купих дневниците на Уорхол и започнах да ги чета, но преодолях само първите няколко страници. Всичко написано в дневниците, поне в началото, беше маршрути на таксита и точната заплатена сума. Не ми стигна търпение да продължа.

За пръв път ми е да пиша за „сега“, с други думи да се опитвам да си водя дневник за настоящия момент (е, понякога си водя записки по време на пътуванията ми във връзка с представяне на мои филми, или пък писах, когато почина майка ми – на следващата сутрин поисках да отбележа как се чувствам, да го запиша с най-малки подробности). Общо взето, ми е отегчително да пиша за себе си, но ми допада да чета писатели или артисти, които говорят за себе си, пишат за себе си. В този смисъл ми се струва странно, че „Дневниците“ на Анди Уорхол не са писани от него самия, а всяка сутрин, щом се събуждал, той се обаждал на Пат Хакет и ѝ разказвал по телефона всичко, което бил правил предния ден (със съответните цени – мисля си, че с това се изчерпва литературното му творчество – да отбелязва цената на всичко, дето прави, било то най-обикновено придвижване с такси). Ако искаш да водиш пълен регистър на живота си, включително на най-дребните детайли, смятам, че удоволствието се крие в това да ги изваждаш ти сам, да ги записваш и да им даваш форма, служейки си със словото. Вярвам, че в това се състои играта на разсъждения и усещането, че си отразен на страницата като в огледало. Питам се дали той си е направил труда да прочете „Дневниците“, след като са били издадени. Страхувам се, че не. Не си го представям да чете, дори като разказ за собствения му живот, тухла от почти хиляда страници.

Аз пристигнах в онзи Ню Йорк пет години по-късно, в разгара на вирусната зараза. Хората съжителстваха с пандемията, която беше отнесла най-значимите по онова време артисти от този град. Очакваше се премиерата на „Ела, завържи ме!“ след огромния успех на „Жени на ръба на нервна криза“.

Ню Йорк е град, който непрекъснато се пресъздава, знае да се възражда от своите трагедии. Пропуснах лудите нощи на Студио 54, но в онзи момент – 1990-а – нюйоркските нощи не бяха изгубили своята лудост, блясък, нито привлекателна сила. Раждаше се нова епоха, но Ню Йорк си оставаше Ню Йорк. Партитата и най-важните събития се водеха от драг кралици с РуПол и Лейди Бъни начело. За много кратко време те се превърнаха в кралици на нюйоркския нощен живот, заедно със Сюзън Барч, която, въпреки че беше жена, беше смятана за поредната драг. Всички те съумяваха да внесат искра и веселие в един град, опустошен от болка и загуби.

Спомням си, че поръчах от Испания цигански рокли, с които облякох РуПол и Лейди Бъни – домакини на премиерата на „Ела, завържи ме!“ в Ню Йорк, заедно с Лайза Минели, която се съгласи да ми изпее „Ню Йорк, Ню Йорк“, слизайки по метална стълба в наскоро откритата дискотека „Фабриката“ в бивша електро- централа. Докато вървяхме към стълбата, тя ме хвана под ръка и забелязах, че трепери (наскоро бе излязла от медицинско заведение за рехабилитация и все още беше много крехка). Каза ми: „Кажи какво искаш да направя, баща ми е режисьор, така че...“.

Животът продължаваше и хората празнуваха и се веселяха по нови начини, което компенсираше закъснялото ми с десет години пристигане в този град. В онези времена драг семействата даваха внушителни балове в модните дискотеки. Присъствах на появата и развитието на воугинга от самото му начало, преди документалния филм „Париж гори“ и клипа „Вог“ на Мадона, както и три десетилетия преди сериала „Поза“.

Искам да отбележа, преди да забравя, особено сега, когато говоря за краля на попа, един висш образец за поп изкуство, който видях напоследък. Прехвърлях програмите по телевизията и изведнъж се появи в някакво предаване татуировчик, изобразил плесницата, която Уил Смит залепя на Крис Рок. Рисунката е лишена от триизмерност, линейна, но много прецизна. Авторът демонстрира също крака на първия клиент, направил си татуировката.

Докато пиша сега, си спомням една книга, която прочетох по време на последния ми полет за Лос Анджелис (за да присъствам на церемонията за „Оскар“- ите); авторката е Лейла Слимани – писателка, която бе спечелила възхищението ми със своята „Нежна песен“ (отличена с „Гонкур“ 2016). Потърсих я и в момента отново я разлиствам, казва се „Уханието на цветята нощем“. Създава впечатлението, че авторката пише, защото си го е наложила, и говори за необходимостта да се усамоти, за да може да се фокусира върху писането. „Усамотението е за мен необходимо условие, за да се появи животът. Оттеглянето ми от всекидневните шумове благоприятства в крайна сметка появата на един възможен свят.“ Представям си я сама там, където пише, не вдига телефона, отхвърля всякаква връзка с външния свят, седи пред компютъра и чака да я увлече някоя идея, или започва да пише именно за това напрежение: празнотата на безплодните дни. Нейната празнота, ако може така да се нарече, е различна от моята.

Аз съм стигнал до моята почти пълна изолация вследствие на това, че не поддържам контакти, че не съм изградил истински приятелски връзки или съм занемарил тези, които съм имал. Моята самота е резултат от факта, че съм се интересувал единствено от себе си. Малко по малко хората изчезват. В дни като днешния самотата ми тежи като огромен товар, независимо че вече съм свикнал да бъда самотен експерт. Не ми допада това състояние и често събужда в мен тъга. Затова е нужно непрестанно да съм зает и да правя филми, но въпреки че в момента съм ангажиран точно с това, с три проекта пред себе си, винаги има празнични дни – проклетата Страстна седмица, в която дейността ми се парализира, защото хората ми в офиса не работят, а малцината приятели и брат ми са заминали извън Мадрид.

Превъзмогвам тягостната досада, обличам се и излизам. Мадрид е пуст, с изключение на тротоара отсреща, където живея и се разхождам: булевард „Пинтор Росалес“ – там има доста хора, насядали пред кафенета или разхождащи се; семейства с деца; на една пейка виждам двойка латиноамериканци – влюбени или отскоро женени, нисички, гледат замечтано минувачите; разминавам се и с двойка лесбийки, почти еднакво облечени, с небрежни мъжки прически и също много нисички. Не са в първа младост. Приисква ми се да узная повече за тях, радвам се, че са се намерили. Винаги ми прави силно впечатление мълчанието на двойките.

Вървя половин час, 3 426 крачки, 2,57 километра. Трябва да продължа да ходя, но не съм способен, препоръчаната ми разходка е само половин час, но е болезнена, особено в лумбалната област, заради операцията на гърба.

„...За да пишеш, трябва да се откажеш от другите, да им отнемеш твоето присъствие, твоята обич, да разочароваш приятелите и децата си. В тази самоналожена дисциплина намирам повод за удовлетворение, дори за щастие и същевременно причина за моята меланхолия“, казва Слимани в книгата си. Не съм съгласен с нея, или поне не напълно. Аз спазвам всичко, споменато в този абзац, и не съм изпитал никакво щастие, нито удовлетворение, само много меланхолия. Неприятно е, поне за мен, да подхождам дребнаво към времето си, макар и писането, и режисурата на филми да е дейност, която напълно те поглъща; може би Лейла Слимани е права, когато твърди, че нейната и моята работа изискват много часове на усамотение, но на мен силно ми липсва контактът с живота на другите хора; трудно е обаче да върнеш предишните времена, когато в миналото си бил социално същество и си живял по-колективен живот, защото с възрастта не всичко може да ти послужи, не е достатъчно да познаваш хора. Да вземеш телефона и да се обаждаш на стари приятели, без да подбираш, невинаги действа стимулиращо. Това е много лошо, особено за човек като мен, който съм черпил много от заобикалящата ме среда за моите сценарии – майка ми, моето детство, годините в колежа при монасите, младостта ми в Мадрид, десетките приятели, с които се виждах в годините на Ла Мовида, дочути разговори, някои екстравагантни приятелства, болката, предизвикана включително от най-интимни лични взаимоотношения. Ако в нещо съм бил сигурен, докато бях млад, беше в очакването, че никога не бих се отегчавал. Сега се отегчавам. А това е своеобразно поражение.

Продължавам със Слимани, ще ми бъде водач и повод същото, което е водило и нея в книгата ѝ „Уханието на цветята нощем“, която страстно ми харесва. Тя приела поканата, отправена ѝ от някаква издателка, да прекара една нощ, затворена в музей. Проектът се наричал „Моята нощ в музея“, а идеята била писателката да спи в Пунта дела Догана, митична сграда във Венеция, бивша митница, преобразувана в музей за съвременно изкуство, и да напише нещо във връзка с това преживяване.

Самата авторка признава, че няма какво много да каже относно съвременното изкуство, защото то не я интересува особено, но онова, което в крайна сметка я убеждава, е идеята да бъде затворена и затова тя приема предложението. В книгата си, подобно на мен в настоящия момент, но с много повече талант и неща за разказване, Слимани се оставя да я водят експонатите, изложени единствено за нея, и въпреки че понякога не ги разбира, те активират в нея вътрешен механизъм, пренасящ я към детството ѝ в Рабат, към истинския смисъл на писането, към нейния баща и към двете култури, към които принадлежи – Мароко и Франция, без да се чувства напълно нито французойка, нито мароканка, все едно седнала върху два допрени стола, наполовина върху единия и наполовина върху другия стол.

Говори също за „Нотр Дам“ в пламъци и за самоубийството на градове като Венеция, където трябва да отиде, за да прекара една нощ, затворена в музей. Дълбоко ме впечатлява, когато заявява, че катедралата „Нотр Дам“ се самоубива, изгаряйки, доведена до пълно изтощение, пред погледите на онези, които са я превърнали в туристически обект, предлаган за консумация.

„Да пребивавам сама в място, откъдето не мога да изляза, нито някой може да влезе – това със сигурност е мечта за всеки белетрист. Всички копнеем да се усамотим, да се заключим в собствена стая, да сме едновременно затворници и надзиратели.“ Мен самата идея ме ужасява. Вероятно защото не пиша романи или просто защото страдам от екстремна клаустрофобия. Книгата е извънредно интересна и я прочетох на един дъх. Подчертавал съм на всички страници, но както вече споменах, не съм съгласен с голяма част от идеите на авторката. Но пък изпитвам странно удоволствие от това.

На едно място тя казва, че човек трябва да приеме съдбата си, добра или лоша. Отказвам да се съглася и се мъча да подобря съдбата, при все че изолацията и неподвижността не са най-подходящото средство да подобрим каквото и да е. Но човек живее в мир със своите противоречия. Тях аз ги приемам.

За мюсюлманите, продължава Слимани, животът на Земята е само суета, ние сме нищо и живеем по Божията милост. Тежки думи за атеист като мен. Не приемам, както твърди тя, че присъствието на човека на този свят е мимолетно и че не трябва да се вкопчваме в него. Че съществуването ни е мимолетно няма спор, но то е единственото, за което можем да се заловим. Инстинктивно човек търси причина и обяснение, ние сме мислещи същества.

На хората, казва Слимани, им е трудно да приемат жестоката съдба. В това отношение имам чувството, че говори за мен.

Въпреки че неизбежно писането, дали на роман или на сценарий, изисква продължителна концентрация и самота, невинаги този поток (който човек усеща, след като навлезе навътре в историята, която желае да разкаже) протича пред компютъра. На мен ми помага много движението. Разходките например. Ако прекъсна да пиша, за да изляза да повървя, умът ми продължава да пише, докато се разхождам. Дори в изблик на екстравагантно нахалство от моя страна, веднъж, докато се разхождах и към мен приближи някакъв човек, за да ми каже нещо, аз се извиних с думите: „Извинете, но пиша“. И беше вярно, макар да изглеждаше boutadе (шега) – докато вървя, ми хрумват нови идеи в развитието на историята, която пиша. Същото ми се случва и докато пътувам с кола. И разбира се, през дългите полети със самолет. С изчезването на знаците за време и място нараства способността ми за концентрация. Всичко, което чета, ме захранва и вдъхновява. Много от фабулите в моите филми, или нови идеи, които разчупват някакъв повествователен блокаж, ако е настъпил такъв, са ме осенявали по време на полет, заобиколен в самолета от потънали в сън непознати.

Педро Алмодовар Последният сън сборник с разкази литература кино