Педро Алмодовар и първите сълзи за деня

Режисьорът Педро Алмодовар споделя спомени за Шон Конъри и други известни личности чрез личните си възприятия за начина, по който прекарва времето си в изолация.

Бележка на редактора: Както по-голямата част от света, така и Мадрид в момента е обвързан със социално дистанциране и изолация. Това включва и най-знаменитият режисьор на града, Педро Алмодовар, който пише есета, документиращи преживяванията и спомените му от тях. Това е първият текст, предоставен на IndieWire от режисьора и преведен на английски от Mar Diestro-Dópido.

Дългото среднощно пътешествие към нощта

До този момент отказвах да пиша. Не исках да оставям писмена следа от чувствата, които тези първи дни на изолация провокираха у мене. Може би причината е, че първото нещо, което открих, е, че изолацията не се различава особено от дневния ми режим - свикнал съм да живея сам и да бъда нащрек: неприятно за осъзнаване чувство. През първите девет дни отказвах да напиша и един ред. Обаче тази сутрин имаше заглавие във вестника, което звучеше повече като от списание, посветено на черния хумор: "Мадридската ледена пързалка се превръща във временна морга". Звучи като италианско giallo, само че се случва в Мадрид. Това е една от "зловещите новинарски статии на деня". 

Днес е 11-тият ден от изолацията ми. Тя започна на 13 март, петък. Оттогава се готвя да посрещна нощта и мрака, защото живея така, сякаш се намирам сред природата, следвайки ритъма на светлината, която влиза през прозорците и терасата. Пролет е и това личи по времето навън. Усещам едно от онези прекрасни всекидневни чувства за нещо, което съм забравил, че съществува. Всеобхватното пътуване на дневната светлина, което продължава до настъпването на нощта. Дългото пътешествие към нощта, което вместо да е ужасно, е изключително весело. (Или поне върху това се фокусирам, като обръщам гръб на агонията от прииждащата информация.)

Спрях да си поглеждам часовника. Правя го единствено, за да преброя стъпките, които изминавам в дългия си коридор у дома, коридорът, в който Джулиета Серано упрекна Антонио Бандерас, че не е добър син, което е препратка към мен. Мракът отвън нашепва, че вече е настъпила нощта, но нито тя, нито денят са с определено разписание. Вече не бързам за никъде. От изминалите дни, днешният 23 март е този, в който усещам, че дните са се удължили. По-дълго мога да се наслаждавам на дневната светлина.

Не съм достатъчно весел, за да започна да пиша фикция - всичко се случва вследствие на времето. Въпреки че мога да се сетя за редица сюжети, някои от които по-интимни (сигурен съм, че ще има бум на новородени, след като приключи всичко това, но съм убеден, че наред с това ще има и множество раздели - адът, това са другите, е казал Сартр, някои двойки ще трябва да се изправят лице в лице и с двете ситуации едновременно, раздяла и идването на нов член на разбитото вече семейство). 

Днешната действителност може по-лесно да бъде възприета като фикция, отколкото като реална история. Сякаш новата глобална вирусна ситуация е излязла от научната фантастика на 50-те, годините на Студената война. Филмите на ужасите са възможно най-суровата антикомунистическа пропаганда. Американските филми от B категория, които се отличават, (особено адаптации на романи от Ричард Матисън, "Невероятният свиващ се мъж", "Аз съм легенда", "Зоната на здрача") въпреки лошите намерения на продуцентите им. Освен от гореспоменатите се сещам също и за "Денят, в който земята спря", "DOA: Жив или мъртъв", "Забранената планета", "Нашествието на крадци на тела" и всеки друг филм с присъствието на марсианци.

Злото винаги е идвало отвън (комунисти, бежанци, марсианци), служещо като конфликт за най-жестокия популизъм (въпреки това, пламенно препоръчвам всички споменати от мен филми; те остават изключителни). Всъщност Тръмп вече прави всичко възможно ситуацията, през която преминаваме, да звучи като филм на ужасите от 50-те, наричайки заразата "Китайският вирус". Тръмп - още една от болестите на нашето време.

Решавам да потърся забавление. Обикновено импровизирам (но това не е един от онези уикенди, част от естествените ми дни на уединение и изолация), затова сега събирам селекция от филми, новинарски бюлетини и неща за четене, с които да запълня отделни части от времето си през деня. Домът ми е институция с един единствен жител в мое лице. Напоследък включвам и домашни упражнения. До днес бях силно невъодушевен и единствената тренировка, която правех, бяха разходки нагоре-надолу по дългия коридор, същият, в който виждаме Джулиета Серано и Антонио Бандерас в "Болка и величие". 

Избирам следобедното си кино, филм на Мелвил, "Едно ченге (Un flic)". Учудвам се на себе си с вечерния си избор, като решавам да гледам филм за Джеймс Бонд – "Голдфингър". В ден като този (замислих се), най-хубавото нещо е истинското забавление, бягство от действителността. 

Докато гледам "Голдфингър", се чувствам удовлетворен от решението си. Вместо аз да го избирам, той избра мен. Запознах се с Шон Конъри, седяхме един до друг на вечеря в Кан и аз бях изненадан от неговите филмови познания, по-конкретно от факта, че е възможно да е заинтересован от работата ми. Вече не живееше в Марабела, но все така обожаваше Испания. Разделихме се приятелски и си разменихме телефонните номера, като бях сигурен, че няма да ги използваме. Все пак няколко месеца по-късно, през 2001 - 2002 г., той ми се обади след финала на прожекция на "Говори с мен". Не съм нито фетишист, нито фен на хиперболата, но да разбера мнението му за моя филм, бе изумително. И това да произлиза от неговия дълбок глас на сериозен актьор и привлекателен човек. През цялата вечер, докато гледах "Голдфингър", си мислех за това. За карантината, за нощта, за мен и Шон Конъри на фона на препускащите мисли и другите отклонения.

Правя кратка пауза между филмите и си пускам телевизора, от който научавам, че Лусия Босе е отнесена от торнадо, на което знаем само наименованието. Проронвам първите си сълзи за деня. Бях очарован от Лусия не само като актриса, но и като човек. Спомям си я във филма на Антониони "История за любовна афера", несравнимо красива жена, чудата за тогавашното време, с особена походка, андрогенна и животинска са едни от нещата, които синът ѝ ,Мигел Босе, наследява наред с други. Ще гледам филма на Антониони утре. 

Бях един от многото приятели на Мигел, възхитен от влиянието на тази силна жена, която изглеждаше вечна. Наред с Жана Моро, Чавела Варгас, Пина Бауш и Лорън Бекол, Луси беше част от олимпийския подиум на модерната жена, свободна, независима, по-мъжествена от заобикалящите я мъже. Извинявам се за каскадата от "имена", но имах късмета да се запозная и сближа с всички тях. Един от недостатъците на това да си закотвен вкъщи, е да станеш лесна плячка на носталгията. Стигам до Мигел в Мексико Сити, където дълго се разхождахме. Минали са години от последния ни разговор и въпреки трагичната ситуация искам да му благодаря за белите орхидеи, които изпращаше за рождените ми дни през последните три десетилетия. Независимо къде бях - почти всеки път извън Мадрид - на всеки 25 септември получавах саксия с бели орхидеи, които издържаха цели месеци, заедно с голяма картичка от МБ.

Хубавото нещо на липсващата програма по време на карантината е, че бързането изчезва. Заедно с него и стресът, и напрежението. Разтревожена личност съм и никога не съм се чувствал по-спокоен от сега. Наясно съм, че реалността навън е ужасна и несигурна. Затова съм изненадан, че не съм притеснен, като не оставям това чувство да изчезне, защото ми помага да преодолея страха и параноята си. Не мисля за смъртта и починалите. 

Основната ми задача, която е нова за мен, е вече да отговарям на всички, които ми пишат, за да попитат за мен и семейството ми, тъй като  имам лош навик или да не отговарям на съобщения, или само на някои от тях. Реших това, защото за пръв път разговорите не са банални и думите имат смисъл. Възприемам обратната връзка много сериозно и всяка вечер пиша на семейството и приятелите си, за да проверя как са. 

Когато светлината спре да влиза през прозореца, си пускам "Голдфингър". За пореден път съм очарован от Шърли Беси, както и от появата на още една Шърли, а именно Шърли Итън, красивата актриса, която плати много висока цена за приземяването ѝ в ръцете на Бонд. Тялото ѝ, боядисано в златист цвят, лежащо на леглото, без нито една дупчица, от която да си поеме въздух. Това все още е една от най-въздействащите картини, създадени, за да обрисуват желанието /алчността/, еротиката и лудостта на влиятелните злодеи, чиято единствена амбиция е да унищожат света и да запазят само подчинените си.

Трябва да прекъсна гледането си, за да отговоря на телефонно обаждане от сестра ми Чъс, която ми съобщава, че върви документален филм с мен по телевизия La 2 (Втори канал на испанската държавна телевизия). Половината вече е излъчено. Превключвам от видео на втория телевизионен канал и попадам на документален филм на Дареша Кий и Кетрин Гунд, посветен на Чавела (Варгас). Всичко, което гледам и чувам, силно ме развълнува. Това ме хваща неподготвен, макар и преди да съм гледал филма. Този момент е различен от всичко, което съм преживявал. Несравнимо е. Единственото, което знам, е, че съм едновременно заключен и свободен. С всеки изминал ден гледам все по-малко новини. Опитвам се да държа под контрол паниката и тревогите. Бягството, за което говоря (чрез забавление и дистанциране от действителността), е всичко освен монотонно. Макар преди да съм гледал документалния филм за Чавела, съм залят от емоция, която не мога и не искам да контролирам. Плача до последния кадър. Затрупан съм от спомени за всички онези нощи, в  които я представих в Сала Каракол или зала Албениз (първата зала, на която тя стъпи като певица; проклетият мексикански сексизъм не ѝ позволи да излезе облечена с панталони и пончо, защото никой облечен така не можеше да бъде възприет като истинска жена.)

Представих я в Олѝмпия, Париж. Беше трудно, но успяхме да напълним залата. Сутринта, по време на проверката на звука, Чавела попита един от служителите къде се е намирала мадам Пиаф, когато е пяла там. Оказа се, че е пяла на същото място. От тази вечер нататък, като свой ритуал, в който Чавела бе моята Пиаф, давах начало на шоуто, като целувах сантиметрите на сцената, върху които Чавела щеше да застане. 

Предвид че бях изгледал увлекателния Джеймс Бонд, не бях готов още веднъж да слушам гласа на Великия Шаман, пеенето или говоренето, нито пък да видя себе си как изпълнявам с нея “Vámonos” и споделям толкова моменти от живота ѝ в Мадрид и Мексико. 

Спомням си, че и се обадих от Танжер, на Коледа през 2007г.; гласът ѝ и артикулацията на новите думи, които бе научила, ме уплаши. Едно от страхотните качества на Чавела бе нейното прекрасно кастилианско произношение. От нейната уста думите звучаха цялостно, без да липсва и една буква. По телефона тя успя да артикулира единствено "Много те обичам." и "времето минава". Бях разтревожен и две седмици по-късно се появих в резиденция Ла Монина, Тепотлан, където тя бе подслонена от приятел от младостта ѝ. Бях готов за най-лошото. Знаех, че преди три години тя бе хоспитализирана. Когато чула, че идвам, помолила още предходната вечер да бъде изписана - на Чавела не можеш да ѝ откажеш - и ето, че ни посрещаше в скромния си дом в Тепотлан като коледна звезда - сияеща, блестяща, с все същия глас, който не престана да говори по време на тричасовото ни посещение. 

Следобяд се разделихме. Тя остана сама, затворена в себе си. Местна жена я посещаваше до пет следобед. След това тя оставаше сама чак до следващия ден, тъй като Чавела на никого не позволяваше да бъде на служба, за да се грижи за нея през нощта. Майка ми беше същата по време на предхождащите смъртта я години. Поради някаква необяснима причина силните жени стават докачливи и неразумни, няма начин да ги предупредиш за дългите нощи, защото като повечето живи същества те са наясно с тях, но притежават свръхчовешка способност на поносимост.

Разговаряхме за нейната болест и тя като един добър шаман ми каза: "Не се страхувам от смъртта, Педро, ние, шаманите, не умираме, а се пренасяме в друго пространство.". Бях убеден, че е права. Каза ми също: "Аз съм спокойна." И добави: "Една нощ ще приключа бавно, сама, и ще се насладя на това."

На следващия ден ни посрещна изправена, очаквайки да бъде изведена на обяд. Чавела бе жена, която е експерт във възкресяването. Напълно възстановена, тя предложи да ни разведе из Теполтан. Започвайки с Chachiptl hill, намиращ се срещуположно на къщата, в която живееше (в този район Джон Стърджис е снимал "Великолепната седморка"). Легендата разказва, че хълмът ще отвори вратите си, скрити зад скали и растения, когато следващият апокалипсис настъпи, като ще бъдат спасени единствено тези, които успеят да влязат вътре. За пореден път съм изумен от нея. Тя вече се подготвяше за следващия апокалипсис, а аз не можех да спра да мисля за този, в който се намирахме в момента. Със сълзи на очи, поемам дълбоко дъх, преди да се завърна към Джеймс Бонд, но през тази нощ канал La 2 е безмилостен. След документалния филм последва още един, чието заглавие също включваше светлина: "La luz de Antonio” /Сън за светлина.” Антонио е художник от Ла Манча, Антонио Лопес. Светлината на неговия живот е съпругата му, Мария Морено, великата художничка -реалист, която винаги остава леко скрита зад успеха на Антонио и други велики художници - реалисти от 50-те. Силно препоръчвам документалния филм, а също и телевизия La 2 заради прекрасната си селекция. 

Мария Морено почина преди няколко седмици. Спомням си я като ангел, противоположността на Чавела. Творбите ѝ внасят хубава, приятна, мистериозна атмосфера, много различна от тази на картините на Антонио Лопес, с които споделя една и съща тематика, макар и с няколко стъпки зад него. Документалният филми също представя работата ѝ като импровизиран продуцент за  "The Quince Tree Sun”, друга лента, може би най-добрата, която се занимава с чудото на естествената светлина върху обектите, които оформят света ни. Винаги светлината, която е спътник в дългото ни пътешествие към нощта, която откриваме в различните годишни сезони.

В шедьовъра на Ерис можем да видим Антонио Лопес в студиото си как почиства и подготвя платното, върху което ще създаде новата си творба. Това е забележителен ритуал. Антонио излиза в скромния вътрешен двор на дома си, с чаша вино в ръка, омагьосан от жълтите плодове на дюлята - оскъдно дърво, напълно непретенциозно и леко занемарено. Дюлите са светложълти, заобиколени от тъмнозелени листа. На сутринта Антонио обикаля дървото, фокусирайки се върху грубата обвивка на дюлите, очарован и пленен. Решава да ги нарисува, макар да знае, че картината, която изучава, е невъзможно да бъде прехвърлена върху платното, тъй като плодовете са живи и се променят с всеки изминал ден, както и светлината няма да е същата. Филмът пресъздава борбата на художника да улови слънчевата светлина върху дюлите, борба, обречена на провал. 

През 1992г. филмът на Ерис се прожектира на фестивала в Кан, а аз бях част от журито. Той бе справедливо награден с Наградата на журито. За малко да се скарам с Жерар Депардийо, президентът на журито, който изобщо не хареса филма и му лепна етикет "документален филм“. За щастие, останалите членове на журито ме подкрепиха.

Докато изключвам La 2, осъзнавам, че вече е станало много късно, но всичко е наред. Ограниченото време си тече, а и не искам да разочаровам Джеймс Бонд. Не искам да си лягам преди Шон Конъри да ни е спасил, като е осуетил плановете на Макиавели и дебелия Голдфингър.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт