#РазПисание: Цветовете на лятото

Художник: Теодора Югова

Утрото беше свежо. Станчо се събуди, изми се, сложи чисти дрехи и излезе на терасата. Погледна на изток и видя лъчите, които вече се прокрадваха над зелените хълмове. Лятното равноденствие настъпваше. Слънцето се показваше рано и залязваше късно. Аромат на мащерка обливаше цялата подбалканска котловина. Кос извиваше глас в прохладната тишина.

Станчо се беше подготвил за излизане – облечен в дълъг кафяв панталон с ръб, тип чарлстон, и риза в графитен цвят с къс ръкав, той вдишваше въздуха и гледаше наоколо. За миг пристегна кожения си колан, върху който вместо обикновена катарама изпъкваше бронзова партизанска звезда с лъвче. Не че е бил шумкар, не споделяше и идеологията зад петолъчката, просто му харесваше да носи този колан с тази тока. Извади гребенче и приглади вълнистите коси, придобили сребрист оттенък. Сложи няколко капки одеколон зад ушите си.

Малко тигърче със сивкава шарка по гърбицата се приближи към него и се отърка в панталона му. Нетърпеливо мау, мяу, мяу… се прокрадна в утрото. Станчо влезе обратно в кухнята, откъсна крайче хляб, извади метална чиния и го надроби в нея, след което заля залците с прясно мляко и го изнесе на терасата. Котето доволно се зае със своята закуска. Станчо се загледа в него, след което отправи поглед в далечината, извади пакет „Арда“ от лявото джобче на своята любима риза и запали първа цигара за тази сутрин.

В чистото стъкло на прозореца зад него се отрази красив мъж, висок, навършил шейсет, който се обърна за миг и надзърна в стаята зад себе си. Детето, което обичаше толкова силно, спеше в ъгъла, завито под меко одеяло, с дълги ресни. Скоро ще се събуди, помисли си той, трябва да побързам, преди да се е наспала... ще ида първо до леля Мика, а после ще мина през Нонка. Станчо заобиколи котето, което лакомо лочеше прясното мляко, останало по дъното на чинията след обраните залци, слезе по стълбите на терасата, прекоси със забързана крачка двора и излезе на улицата.

Тръгна нагоре, към старата турска махала. Качи се до фурната, взе набързо един топъл ръчен хляб и тръгна обратно надолу, като криволичеше насам-натам по улиците и оглеждаше хорските дворове. Само допреди няколко месеца със Стефи се редяха на дълги опашки сред натрупани преспи сняг, за да заменят един малък талон-купон за цял хляб. Как само лятото променяше действителността на хората, притъпяваше тежестта и придаваше усещане за лекота в живота.

Станчо за миг рефлексира върху това екзистенциално двуличие на живота, но бързо се разсея, тъй като вниманието му беше привлечено от красива цветна градина. Опита се да се пресегне между шишовете на металната ограда и да откъсне малко рудбекия, но огнените стръкове бяха разцъфтели в леха, вдигната няколко нива над улицата, която се оказа висока дори за него.

Лека-полека стигна до Мика и ѝ се обади на висок глас: Лельо Мико, лельо Мико, отвори, Станко е. Лельо Мико, извини ме, че идвам толкова рано, но имам повод. Ще ми дадеш ли да набера малко цветя, моля ти се? За моето дете са, за моята внучка, днес става на десет години. Станко, ти ли си? Ела, ела, Станчо, рече леля Мика и се приближи по пътеката, отвори вратника и направо влез.

Станчо се пресегна, натисна дръжката от вътрешната страна на вратата, бутна я, тръгна по пътеката навътре в двора и огледа градината, в която издигаха снага варосани дръвчета, обрамчени от подредени цветни лехи. Каре бели маргарити, ивица рижав крем, оранжеви и жълти невени, а от другата страна лилави перуники. Стефи днес става на десет, добави той пред леля Мика, искам да я зарадвам. Добро дете си бил ти, Станчо, винаги, дядо ти Сандо щеше да се гордее с теб, ела, набери си колкото цветя искаш. Подръж само за малко хляба, добави той и ѝ го подаде.

Станчо избра по няколко стръка от всеки вид и оформи кичест букет. Лельо Мико, дай да сложим и малко от миришещите ти божури, ще ми дадеш ли? Леля Мика го поведе куцукайки с тоягата през калдъръмен плочник зад къщата, където до дълга пътека се редяха ароматни розови, нежни бели и алени червени божури. По-ранните вече прецъфтяваха. Станчо откъсна седем от розовите и по три от белите и червените, като ги разпредели равномерно в букета, който беше оформил.

Благодаря ти, лельо Мико, и на добър час. Отивам у къщи, пък ще се видим отново – бърже, бърже трябва да вървя, преди да се е събудила, добави Станчо, взе хляба, наред с цветята, и се запъти към улицата. Дано ѝ харесат, пък се обади отново като минаваш, рече леля Мика и го изпрати с поглед.

Станчо продължи по пътя си към вкъщи, гледаше букета, радваше му се, но цветята все не му се струваха достатъчно – нито на брой, нито на аромат, нито на видове. С бърза крачка подмина външната врата на своя двор и отиде при Нонка, съседката от долната къща, както беше намислил по-рано. Разказа ѝ накратко защо идва и влезе в градината ѝ. Нейният двор беше оазис на всички възможни летни растителни видове. Рози издигаха бодливи стебла, увенчани с розови, бели, червени и огнени цветове, като в основите им се преплитаха калдъръмчета, карамфили, парички, алпийска астра, латинки, наред с всякакви разноцветни градински видове. Лилави и бели телефончета се катереха по всички дървета и храсти наоколо, наред с цялата ограда, която очертаваше градината.

Със самун хляб под мишница, Станчо извади своето джобно ножче, отвори го и отразя няколко стебла рози, розови и оранжеви, каквито нямаше вкъщи, отстрани внимателно бодлите им, като ги добави към букета. Набра лилава астра, с която придаде обем и плътност на букета от всички страни, както и най-различни шарени едногодишни градински цветове, които подплатиха с допълнителна пъстрота и шарения неговата цветна селекция.

Доволен, Станчо се запъти обратно към вкъщи, прегърнал с лявата си ръка големия букет, с отворено ножче в дясната, както и с хляб под мишница. Влезе в градината. Остави хляба, увит в амбалажна хартия, на земята. Добави няколко стръка гладиоли, които току-що бяха разцъфнали. Натъкми малко кандилки, кичести и разклонени, имаха ги в бяло, лилаво и тъмночервено. Здравецът прецъфтяваше, но тук-там се розовееха няколко закъснели пъпки, така че сложи и от тях. Жалко, че нямаха в градината от белия. Къде букет без здравец. Преди време беше взел от леля Цонка туйпаша, та беше пренесъл в двора, но сезонът ѝ бе минал. Беше прихванал и други цветни видове, къде от съседи, къде от планини, гори и дерета, къде от изоставени обществени предприятия – лечебна иглика, горска папрат, лули, зюмбюли, гергини и какво ли още не, да има за през цялата година.  

Станчо отиде до големия розов храст до вишнята и откъсна три бели рози. Разположи ги в цветната селекция, която беше направил. Пристъпи към ябълката и погледна стройното стебло на гюла – съкровището в градината на неговата съпруга. Беше ѝ донесъл корена специално, преди време, от Розовата долина. Избра цвят, който току-що се беше разтворил, кървавочервен, ароматен, с няколко капки роса, блещукащи сред кадифените венчелистчета, – приближи се към него, помириса го, поклати глава утвърдително сам пред себе си, хвана стеблото му ниско, отряза го с ножчето си, почисти бодлите и го сложи в своеобразния център на неговото благоуханно цветно творение.

С лека усмивка под мустак, Станчо се наведе и остави огромния букет на тревата, след което внимателно подреди всички цветове наново и подравни стеблата им. Отряза с ножчето няколко стръка трева, тъмнозелени и жилави – беше забравил, че трябва да я окоси по-рано, преди да е станала твърде висока, – като ги уви около стеблата на цветята, сплете ги и ги пристегна, за да не се изплъзват, върза ги и оформи с тях своеобразна панделка.

Изненадата беше подготвена. Станчо се върна на терасата и остави хляба на масата. Готов съм, каза той през отворената врата на кухнята. Показа ѝ букета, като го държеше с две ръце. И аз съм готова, добави тя, като вдигна торта, облечена в тъмнокафяв шоколад, от масата и я понесе към хладилника. Да сложим джезвето.

Стефи се събуди в омайното утро на 1997 г. В къщата се носеше аромат на кафе и шоколад, които я откъснаха от сънищата. Когато отвори очи, пред погледа ѝ се разкри огромен пъстроцветен и благоуханен букет, а зад него изникна усмихнатото лице на Станчо. Честит рожден ден, каза той. Цветовете на лятото играеха в каменносивите му очи.