Писмо до Вирджиния Улф

AртАкция публикува най-добрите писма до безсмъртни автори. Изпратени ни от вас, читателите ни.

След като в първото ни принт издание АртАкция: На живо от Космоса разговаряхме с любимите ни мъртви творци и успяхме да направим пряко включване от безсмъртните, пожелахме да чуем вас, читателите ни. Потърсихме най-добрите писма до Стенли Кубрик, Хорхе Луис Борхес, Вирджиния Улф, Чарли Чаплин, Джон Ленън, Карл Лагерфелд, Алекдансър фон Хумболт, Кърт Кобейн, Леонардо да Винчи, Маркиз дьо Сад, Стиг Ларшон, Емил Зола, Бруно Ганц, Никос Казандзакис, Дейвид Боуи, Александър Пушкин или Джанис Джоплин. И вие ни изненадахте с повече от прекрасни писма.

Продължаваме с писмото на Стефка Иванова до Вирджиния Улф. 

 

Марс, наднебесен периметър

Неделя, 2222 г.

Скъпа Джини! 

Пиша ти от възможно най-необичайното място – от моята малка космическа корабна кабина с правоъгълен прозорец на тавана, през който мога да виждам черната плът на пулсиращото сърце на вселената. Понякога то изхвърля снаряди светлина в пространството, които осветяват прозореца ми за кратко, но в повечето време оттам наднича само тъма – от онази плътна черна тъма, която може да се усети само в дълбокото гърло на земна пещера, когато фенерите угаснат. Усещането е подобно на прокрадналото се у мен чувство на двойнственост в тясното пространство на каретата, когато пътувахме с господин Поуп между Мейфеър и Блакфрайърс. Ти го беше описала много точно, помниш ли? Тогава мракът и светлината непрекъснато се редуваха, илюзията и истината постоянно сменяха местата си. В тази игра на светлосенки, докато препускахме с каретата през мрачния и зле осветен нощен Лондон от 18 век, мракът и илюзията преобладаваха, а светлината и истината бяха на кратки проблясъци. Същото е и сега.

Потънали напълно в космическата тъма, неизбежно прегърнахме илюзията, че отиваме на по-добро място, че то е нашето спасение. И само проблясъците на звездните изливи от време на време ни отрезвяват, осветявайки истината за студеното битие, което ни очаква в нашият нов, но толкова несвойствен и чужд, планетарен дом. 

Да ти споделя няколко думи за обстановката в моите лични покои, както ги наричам на шега. Знаеш, че обичам да хиперболизирам и иронизирам. Защото обстановката, всъщност, е доста спартанска и понятието "лични покои“ звучи направо екстравагантно. Ти знаеш колко голяма е моята разточителност, знаеш в какъв палат е свикнало да се разполага тялото ми и из какви пространства обича да броди духът ми. Но такова е настоящото положение – такъв избор направих и се наложи да се примиря с аскетизма, поне по отношение на тялото. Духът ми, така или иначе, никога няма да се укроти напълно и винаги ще броди и изброжда необятното, независимо дали ще е положен в тясното пространство на една кабина. Мисията ми сега е истинско предизвикателство, пасващо като чортова ръкавица на моя характер, който вечно търси експеримента и е винаги устремен към новото, нещо което ти знаеш много добре. Та ситуацията в "покоите“ ми е следната – полага ми се само тази кабина, в която имам легло, стереобюро със стол, малък гардероб и единствено този прозорец към безкрая, през който мога да се отдавам на видения в редките моменти на светлинен проблясък, когато очите ми срещат миражния образ на моя любим дъб. Само тогава мога да се изкача мислено по хълма до него и да погледна света от високо. Виждам го как се носи из студената бездна като дървото на живота, моето дърво на живота – носи се горд и невъзмутим и отнася поемата ми през времената и пространствата. Истината е, че дори и да съм далеч на милиони мили от него, сокът, който се стича по ликовите му нишки отдавна се е прелял в моите вени и е заредил необратимо фибрите на живеца ми, както и е напоил сините атлазени пеперуди на вдъхновението ми и никакви разстояния не могат да ме разделят от него, както и от теб, скъпа моя другарко, в тези възходи. Единствено тук, в тази кабина, която дори и стая не мога да нарека, духът ми може да се усамоти за час и половина на 12 часа земно време, преди да изгаснат светлините и корабът ни да потъне в черна тишина, имитираща земните нощи, а съзнанието ми да се потопи в морето на киберсъня. Осветление в кораба извън предвидения час и половина по време на настъпването на екзонощта, не е разрешено. Пестим енергия. Необходима ни е в целият ѝ капацитет, защото предстои ключовият момент. От него зависи всичко – и мисията ни, и бъдещето на много други човеци. 

Затуй бързам сега да споделя мисли и вълнения с теб – в моето единствено време на тишина. Това е моят кратък миг на радост, самовглъбяване и откровение, който желая да прекараме заедно, Джини, макар и виртуално (така му казват днес, O tempora, o mores!). Това може да е последният ми шанс за връзка с теб, последните ми думи. Защото след утрешния ден бъдещето ни ще е като тъмната материя в космоса – непроницаемо. Това е последният ми час и половина. Утре започваме да захождаме. Достигнахме до най-сюблимния момент от мисията, но и най-уязвимия. Има много неизвестни, милион несигурни обстоятелства, макар всичко да е преценено и предвидено. Но досега такова нещо не е правено и можем само да гадаем развоя. А и в открития космос сигурност няма, както, всъщност, и на земята. Сигурно било единствено безкрайното разширяване на вселената, казват. Но и то подлежи на съмнение, казвам аз. До няколко дена ще кацнем… ако имаме късмет и се справим, разбира се. Вече навлизаме в тунелната фуния на засилена турбуленция, първото изпитание, което трябва да преодолеем преди корабът ни да кацне. За първи път на Марс. Това е чудо, нали, Джини? Как ли би ти изглеждало на теб? Как ли би го описала? Как ли би описала пътуващият ми Аз през спиралата на времето извиваща се по пътеката на звездите?

Знам, че в този момент ти би ме прекъснала и попитала с укор и пълно основание защо не написах писмото по-рано, защо чаках досега. Знаеш ме каква съм – времето е разтегливо понятие за мен, траещо цели векове. Това малко ме е разглезило и определено се е отразило върху себеорганизацията ми. Всъщност, истината е, че изрично исках да го напиша точно преди този ключов момент. Искаше ми се да е нещо като сбогуване, ако се случи непредвиденото. Мога да те уверя обаче, че часовете ми на усамотение досега не са били пропилени, защото, докато им се отдавах, бях духом пак с теб. Наслаждавах се всеки божи ден отново и отново на твоите думи, прелиствайки бавно и с благоговение романа ти, прочитайки го за сетен път и може би за последно и вдишвайки неповторимия аромат на печатарско мастило и хартия – най-любимият аромат. Когато ден преди старта ми казаха, че мога да избера едно-единствено нещо, което да взема със себе си за спомен от планетата ни, само един материален носител на частица духовна енергия от земната цивилизация (всичко друго го има на 100 % в корабната стереосистема), аз не се чудих дълго какво да бъде то. Всъщност, моментално знаех какво искам да взема – книгата ти. Имам личен сантимент към този твой роман, знаеш. Беше любим и на мама – мама, която никога повече няма да видя. Очите ми няма да докоснат дори надписа над мраморната ѝ плоча.

Иска ми се да довърша това писмо и да го оставя в капсулата преди да започнем снижаването. Искам, Джини, да го оставя за теб – като докосване и спомен. Дано успея! Знам, че, каквото и да стане, ти пак ще го прочетеш. Знам, че дори и само докато го пиша сега, то вече излъчва енергийни потоци, които започват бавно да пътуват към теб по звездния коридор на съзнанието и ти ще го прочетеш там, където си, някой ден, дори и да не успея да го сложа в капсулата. Сърцето ми обаче силно пожела да го напиша по класическия начин, което съвсем не е лесно, повярвай ми, защото хартията непрекъснато се опитва да излети от повърхността на стереобюрото, а аз непрекъснато се опитвам да я спра като я затискам с пръсти, но понякога и аз политам из стаята. Така е при липсата на гравитация. Усилието е огромно, но си струва. Сърцето ми така пожела, а аз уважавам сърцето си. То би било щастливо ако успея да завърша това писмо, полагайки думите си до теб върху хартия, също като теб, и те да са с аромат на мастило, също като твоите. После да го оставя в капсулата заедно с книгата ти и тогава мога да поема спокойно по новия си път.

Когато влязох преди малко в стаята си, преди да седна да пиша, извадих книгата ти и я оставих да потанцува из въздуха. Тя плавно се понесе из пространството като птица – рисуваше нежни параболи, страниците ѝ леко се разтваряха на разни места, а аз се опитвах да уловя моментите – да видя къде точно се е разгърнала, търсейки скрития смисъл на посланията в нашето общуване. И ето на какво попаднах. Самата тъкан на живота била като вълшебство за мен, мисъл проблеснала в съзнанието ми, докато е траело издигането ми нагоре с асансьора на 20 век. А какво да кажа сега, Джини, когато в момента пътувам с асансьора на 21 век към новия дом на Homo Sapiens решил да яхне Божия промисъл и да покори необятните му градини? Знаеш – за нас няма спирачка, няма и невъзможни неща. Ще успеем. Ти така и никога не отговори на въпроса за смисъла, отказа да дадеш отговор в романа, остави го да лети като моят дъб из космическите пространства – моето… нашето дърво на живота, летящо из необятния космос, търсещо вечния смисъл. А всъщност смисълът, скъпа, може би е в простичкото обстоятелство, че ни има, че се движим напред, че никога не спираме и винаги растем. И следваме своя дъб неотклонно, дори да е останал само един мираж от него. 

Аз преживях векове, Джини, знаеш, вкорених се в тъканта на живота, плетох я и я разплитах многократно и неистово търсих щастието, както и ти. Но знам, че щастието е като изливите на звездите, които чакам да озарят прозореца ми от време на време и като истината – рядко и безценно. Преминах през какво ли не през вековете живот, с които ти ме дари – какво ли не преживях, какви ли не метаморфози не претърпях. Веднъж бях мъж, благородник, кралски любимец, дипломат, джентълмен, друг път жена, господарка или пък циганка и козарка, бях и благородната дама на сърцето на шармантен кавалер и почтена милейди, съпруга и майка, бях всичко и нищо, но винаги с поетична душа. Преживях невероятни приключения – и външни, и вътрешни – усетих любов и предателство, обич и болка, радост и разочарование. Толкова банално и мелодраматично, нали? И все пак прекрасно – ти ме награди с безценния дар да опитам от всичко. Прекосявах надлъж и шир океани, морета и земи – от Лондон до Турция, Индия, Персия и обратно, – говорих си с портретите на моите предци, спусках се в гробниците им, преминавах през пространствата на кралски покои до цигански табори с кози стада, видях Ориента и модерен Лондон. Пребродих времена и епохи, видях преливането на вековете един в друг – шестнайсети, седемнайсети, осемнайсети до двайсети, преминах през епохите на елизабетинците през викторианците до тези на "златните двадесети” на двайсети век и така стигнах чак до сега в най-новото си превъплъщение. И през цялото това време вървях само напред и никога не се обърнах назад.

А сега трябва да спра за малко, защото ме викат. Това е нетипично. Никога не прекъсват никой по време на покоя му, освен ако не е извънредно важно. Вече започват неочакваностите. Така е… наближаваме. По-късно, ако успея, ще продължа. Сега само ти казвам, ако случайно не успея да довърша писмото си: Amor Vincit Omnia!

Ето ме пак. Само още половин час мога да пиша. Слава Богу всичко мина добре! Преди малко имахме първия инцидент. Толкова близо до крайната дестинация. Надявахме се, че това няма да ни се случи, след като успяхме да преодолеем такова огромно разстояние без никакви проблеми. Но, уви, преди малко се получи първата пробойна в системата. Огромен отломък беше одраскал корпуса на кораба в задната част и беше предизвикал разхерметизация в единия от спалните сектори и повреда в помпата на системата за охлаждане. И се наложи да излезем в открития космос, за да поправим повредите. Това бе първата ни акция на живо, откакто сме навлезли в поток на засилена турбуленция и завихряне на космически отломки, някои от които с диамантен произход. Представи си един гигантски смарагд, като онзи подобен на жаба от ерцхерцога, но многократно по-голям, голям почти, колкото планина. Този къс е одраскал корпуса на кораба ни, видяхме го на екраните как се върти и бавно отминава. Пълно беше с такива отломки и мисията ни навън бе много опасна. Но ние се справихме, разбира се. Преживяването при излизане в открития космос е толкова странно и невероятно – несравнимо с каквото и да било друго. Отломките, които преминаваха покрай нас бяха от всякакъв произход и големина и при тази скорост на движение на кораба ни, дори и само един отломък да перне някого, това за него би могло да е фатално. Замислих се – та това би бил един истински поетичен завършек и венец на цялото ми многовековно пребиваване в света – това да полетя за последно върху неравната повърхност на нешлифован гигантски изумруд към дълбокото на вселената. Представи си го само, Джини, много би ми отивало. Но стига размишления.

"Мисленето и живеенето се намират на двата противоположни полюса”, беше написала ти.

Случи се и нещо друго. Спонтанно реших да взема книгата с мен – като талисман, исках да я усещам до себе си. Исках и тя да докосне естеството на отвореното извънземно пространство, все едно и ти го докосваш, да подиша "въздуха“ на открия космос, ако изобщо може да се нарече въздух. Странна приумица, знам, не я споделих с никого от моите спътници, за което после получих остро порицание. Специалните скафандри, които обличаме имат на левия крачол джоб и, докато никой не ме гледаше, аз набързо пъхнах книгата там. И всичко щеше да мине незабелязано, но както обикновено функционират нещата във вселената, винаги когато искаш да скриеш нещо, нарушавайки правилото, това рано или късно излиза наяве. Задължително се случва някакво непредвидено събитие, а може би, всъщност, съвсем закономерно предвидено, и тогава нещата изскачат ярко осветени под прожекторите на истината. Така стана и с мен. Точно в момента, когато се справяхме с пробойната, нов отломък докосна кораба и това докосване, макар и незначително, беше достатъчно, за да ни дебалансира. От разклащането, което се произведе, въжето ми се опъна и ме запокити в бездната на космическото пространство като започна да ме отдалечава от кораба. За миг почувствах, че се изгубвам в тъмата, почувствах такава ужасяваща самота, такъв хлад проникна сякаш от външното пространство в сърцето ми. Беше странно и страшно. Но най-ужасното бе, че видях как книгата ти, незнайно как, изскочи от джоба ми. Аз посегнах да я хвана, но ме издърпаха рязко с въжето назад към кораба и не успях. Гледах я как плавно и бавно полетя като волна чайка надалеч към дълбокото на открития космос и нищо не можех да направя. Влагата в очите ми замъгли стъклото на скафандъра. Шагреновата кожа, с която беше подвързана книгата ти, Джини, проблясваше далечно и тъжно, отдалечавайки се все повече от мен, запътила се на своето дълго пътешествие през безкрая на вселената. Виждах с премрежени очи как страниците ѝ се разлистват и вече шептят своя език, поели по далечния незнаен космически път на живота и битието. Може би към теб полетя, Джини. Беше момент на сюблимно изживяване. Студът вътре в мен се удвои и учетвори. Но нищо не можех да направя. Само можех да проследя бавното ѝ тъжно отдалечаване от мен.

Това е – само това писмо ми остана за теб. Твоята книга сама тръгна да те търси, заедно с моя дъб и поемата ми, която се е скрила в листата му. Чувствам сърцето си тъжно и ужасено. "Защото какво по-ужасно откритие може да има от това, да се озовеш в настоящето“, както беше написала вътре. Настояще с неясните тревожни очертания на непосредствено предстоящото, добавям аз. Истината е, че ти всичко предусети и видя, мила моя приятелко. През мен ти ни описа, прозря, провидя – нас, новите създания от нов тип – единственият шанс на цивилизацията ни да се съхрани. Homo Deus Androgynous Sapiens! Ние сме новите заселници на новия свят, който ни е заложено да създадем – нова хуманоидна раса от нов тип, но носеща зрънцето на хляба и пламъчето на земната искра, която ти запали в мен. Толкова векове вече се лутам и живея в тази самота. Колко ли още ми е отредено, не знам. Но едно знам, Джини – най-после намерих себе си и призванието си. Вече съм напълно себе си. И вече няма самота – имам теб и винаги ще имам теб, имам моята поема и моят дъб и цялата тази вселена, където да положа новото начало.

И накрая искам да завърша с твой стих, който научих наизуст, за да мога да си го повтарям винаги в моментите, когато силно ми липсваш. Знам, че след като го създаде, не остана особено очарована от него, мила моя максималистке. Но за мен той е прекрасен – нека с него поздравим нашата невероятна планета, която ще остане дълбоко вътре в нас завинаги.

 "Тогаз в поле нагазих, дето меката трева

Тъмнееше под климналите чашки на кандилката –

Туй мрачно другоземно цвете, що вие се като змия

Със шалче пурпурно, като мома египетска дошла...”

 

С обич,

Орландо Вита Мар 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт