Новата книга на Мария Касимова

Откъс от „Балканска рапсодия”.

Фотограф: Виолета Апостолова

АртАкция обича Мария Касимова-Моасе. В писането ѝ откриваме онези фини нюанси на чувствата, които ни се иска да можехме да опишем по точно този начин. А чувството ѝ за хумор е толкова интелигентно и елегантно. Като самата нея. Още от Мария Касимова-Моасе и невероятните ѝ истории можем да намерим в първата ѝ книга "Близки срещи със смесени чувства” (ИК "Колибри”).

Днес АртАкция има привилегията да публикува ексклузивен откъс от предстоящата "Балканска рапсодия” (ИК "Колибри”), която ще прочетем в края на юни:

...Тази година, в нощта срещу осемнадесетия рожден ден на Мириам обаче нещо не беше същото. Капаците отново се тресяха под напора на озверелия морски вятър и Мила - полусънена и потна от страх - пак стърчеше като корабна мачта насред стаята. В тези няколко секунди преди да скокне и да прегърне ужасената си сестра, Мия съзря в малкото крайче небе в горния ъгъл на процореца си луната. Беше се излегнала във формата на полумесец и безизразно гледаше ветрената суматоха наоколо. Светлината ѝ, промъкнала се незнайно как между облаците, се беше размазала из стаята във вид на сенки и проблясъци. Един от тях за секунда светна върху бледото лице на Богородица от иконата над леглото на Мириам, пробяга по оскъдните опушени мебели наоколо, заигра се с пердето на ягоди и отстъпи място на сянката. Плътна и бавна, тя пропълзя в празното пространство над милиното легло и спря. От стената в полупрофил в очите на Мия някой се взираше. Тя инстинктивно сложи ръка на гърдите си, сдържа за секунда дъха си и го видя - мъжко, леко топчесто лице с широка челюст, с малко гърбав нос и едва отпуснати в краищата си очи. Стоеше там като истинско и няколко дълги секунди объркано гледаше в нея. Все едно съзнаваше, че времето, което има, за да каже дори една едничка дума, е крехко като капка морска вода и ще се изпари със следващото залюляване на полумесеца в парченцето небе.

Полумесецът се залюля в ъгъла на прозореца. Лицето от стената сякаш се приготви да извика, но нещо невидимо го подхвана като вакуум от едната страна и го изсмука обратно в нищото, от което се беше пръкнало. Мия обърна очи към иконата, в тъмнината за първи път не различи контурите на Богородица и това я извади от унеса. Капакът на прозореца се метна с всичка сила върху къщата, изтрещя и замлъкна, подпрян о стената от вятъра. Мила, останала за първи път толкова дълго сама в страха си, изхлипа. Сестра ѝ излетя като тапа от леглото, стисна я в прегръдка и шумно издиша в косата ѝ.

- Не бой се, маймунек, тука съм!

Мила обви ръце около кръста на сестра си и вдигна към нея напълно събудения си поглед:

- Сама ли си? - попита.

- Не! Цял кораб сме се събрали, Миле, тебе да те пазим от трещящи капаци на прозорци! - изсмя се Мириам - Разбира се, че съм сама, защо го каза сега това?

- Ми де да знам, стори ми се, че има някой в стаята, затова.

- Има то - на гръцката ти баба магиите от тендзерата!

Мириам забели очи като в транс, заметна косата си пред лицето и престорено се разкиска по вещерски:

- Хи, хи, хиии, има тука едно микро то педи, дето сега страссссната вестицааа от Тесалоники, хамавата Поликсени ени ениии, пра-пра-пра яя на кириа Теотица, сте я грабне на метлиццццката си и сте я отнесе като цайка над Еладаааа, стото така й се падаааа!

Ех тая Мия Мириам, този театър подвижен, все ще намери на какво да се изюди, че да разгони всичките страхове, сенки и образи! Мила инстинктивно разпери ръцете си като за полет, остави се сестра й да я преметне на рамото си и пусна смеха си да бълбука във врата й. Мия я завъртя няколко пъти, преобърна я на леглото и се впусна да я гъделичка.

Мия, Мия, спри… чу ли…ох…- Мила не можеше дъх да си поеме от смях - чакай малко, ще се напишкам!

Стоп, масиниииии! - продължи Мириам с престорения си гръцки акцент - Имаме малка вестица, на която й се писсска! Хамавата Поликсени знай, че не се пикай на Елада! Се пикай на тоалетна, се излиза на тъмна ност навън! Дай ми ръцицка, малка Милицка, микро то педи, да те заведа да се изписссскас навън!

Не! - изведнъж изкрещя Мила и заби ноктите си в рамката на кревата - няма да излизам, Мия!

Хей, хей, добре, успокой се, маймунек, само се шегувам! Виж, аз съм, не е вещицата Поликсени, няма нищо, шшш! Чуваш ли?…

Мия… - пухкавите ръце на Мила стиснаха металната табла на леглото, а в очите ѝ се надигна някакъв нов, непознат за сестра ѝ неин страх - Мия… като си намериш мъж да те обича, ще ме оставиш ли, а, Мия? Като си намериш мъ…

- Мъж мъжленце мъж мъжище мъжесто мъжато! - подхвана думите ѝ Мириам и ги заподхвърля една през друга над главата си в имповизирана смешна песничка.

Мила не се разсмя:

- Ще ме оставиш ли, като се намери мъжът, който те оби…?

Мириам застана за секунда неподвижно и обрамчи с длани лицето на сестра си:

- Като си намеря мъжа, Мила, ще те оставя. Така, както мама е оставила техните, така и аз ще те оставя. Така както ти, Мила, ще ме оставиш, когато твоят мъж се изнамери. Така се прави, Мила, педи му! Защото на пътя на любовта, маймунек такъв, не се застава! Мине ли да те подбере, тръгваш с нея и не се обръщаш. Разбра ли?

- Ама никак ли не се връщаш, даже за малко… - лицето на Мила беше станало порцеланово като луната, която все още висеше в прозореца на стаята им, а в очите ѝ две набъбващи сълзи - две уловени риби - се опитваха да се претърколят извън борда.

- Е! - Мириам се понамести на леглото и шумно си пое въздух. - Даже-за-малко можеш да се връщаш… Ама вече не се прибираш, разбираш ли? Защото си се прибрала. И той, дето си го разбрала, че ти е мъжа, и той се е прибрал. И това е любовта. Представяш ли си, някъде там, по света, ама и ти не знаеш точно къде, един човек се е родил. Пуснат е на земята отнякъде си, някой му е даден да го гледа, да го храни и пази. Намислено е тоя човек да расте, да спи, да плаче, да е инат, да го боли нещо понякога, ама да живее, защото има работа! И каква е тая работа? Ами много просто - има някъде на друго място един съвсем друг човек, пак пуснат на земята. И на него му е определено да расте и да прави разни неща, за да се подготви за своята си работа. Е работата на първия човек е да срещне втория. А на втория - да срещне първия. Обаче те и двамата това не го знаят, разбираш ли? И имат време през целия си живот да го разберат. Някои го разбират рано, а на други им трябва да умрат, за да го разберат. Ето сега, докато аз тук ти разказвам, някъде един мъж сигурно ме търси. И ти, нищо, че си на девет години, някой някъде вече се оглежда за теб. Пък земята е пренаселено нещо, Миле, само си представи ние тука в Бургас колко сме, а я по света какво е нагъчкано от хора, и хора, и хора… И всеки един от тези нагъчкани хора търси някого. Представяш ли си само какво търсене пада по целия свят, а, маймунек?! Как да го намериш тоя твоя човек, дето ти е определен, сред всичкия тоя народ? И кво ще го правиш, ако се окаже стар и грозен, или пък зъл и проклет? Виждаш го, че е такъв, ама нещо там в корема ти се стопля, като те погледне и без дума да казваш, си наясно, че ей го, той е. Успяла си да го срещнеш сред милионите хора, точно ти него и той теб. На десет години път да е от теб, на друга земя да е, друг език да говори, нещо така е направено в този свят, че точно вие се дърпате един към друг, все едно има някакъв невидим тунел между вас, обаче скрит тунел, замаскиран, обрасъл в треви, такъв, дето никой не може да го види. И хоп, изведнъж вие го виждате. Ама толкова ясно, че се чудите как така досега не сте го подозирали изобщо, че съществува. В тоя тунел попаднете ли, Миленце, няма начин да не стигнете един до друг. Може да се блъскате, да се връщате, единия да е по-напред от другия, пък после да е обратното, ама все някога ще стигнете. И хайде кажи ми, маймунек, как след толкова случайности и всякакви дупки навсякъде да си намериш точния тунел към точния човек? И как, ако все пак го намериш, да не си се прибрал и това да не е любов? Как да го пуснеш да си отиде, ако си знаеш, че това е той, дето си те е намерил и ти си го намер…

-  Ама как да не се объркам, Мия? Как се разбира, че не си объркала тунелите? - Мила следеше всяка дума на сестра си и цялата тази теория с лутащи се в търсене хора из разни тунели ѝ се видя много изморителна. Пък и за какво ѝ беше да си търси някакъв незнаен мъж в тунела, като така си беше толкова добре с Мириам. Щуротевината Мия, с която никога не беше скучно и всичко изглеждаше толкова лесно, достижимо и подредено.

- Ти си голяма питанка, бе, Миле, откъде да знам как пък точно ще го намериш тоя твой тунел?! Просто се оглеждай за скрити дупки, това е - не се знае коя ще се окаже вход. Понякога е дупка в гората, понякога е дупка в небето, даже може да е дупка на чорапчето ти - прихна да се смее Мириам - а пък понякога е и невидима дупка в стената, сянка някаква, лунно зайче, което…

В този миг, докато го изричаше ей така и думите изпадаха една през друга от устата ѝ, за да забаламосват неспящата Мила, Мириам се сепна. Пред очите ѝ изплува сянката, която само преди минути се беше материализирала в образа на онзи мъж от стената. Не, не можеше да не е съвпадение, нямаше как да… Просто от вятъра и капаците беше. И тая луна, дето винаги е леко луда в първите дни от бременността си, когато още се е превила на две и е слаба и немощна. Облещила си полумесеца и си играе на сенки по стените на…

Фотограф: Виолета Апостолова

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт