Така се говори за любов, насилие и мрак

Силвия Недкова за книгата „Извинявай“ на Ида Хегаси. За моментите, в които се насилваш да вярваш, да пораснеш, да изживееш живот, какъвто си мислиш, че искаш.

 Да се пише за любовта след като векове наред писателите само това правят, изглежда невъзможно. Затова бях скептична преди да отворя „Извинявай“ на Ида Хегаси Хойер. Въпреки че е носител на Наградата за литература на ЕС за 2015 г, въпреки че смятат младата писателка за една от големите надежди на норвежката литература. Анонсът ми обещаваше любовна история, това винаги ме зарежда със съмнение.

Ида Хойер ме опроверга. Успяла е да намери своята гледна точка между раменете на литературните титани. Успяла е да вмъкне гласа си в общия хор, възпяващ любовта на стотици езици. Понякога не е задължително да оригиналничиш, достатъчно е да прозреш, че хората носят тъмна и светла страна едновременно.

„Извинявай“ е роман, в който любовта, страхът и порастването са едно и също нещо. От самото начало е ясно, че безоблачното щастие, което всяка младост приема като нещо, което ѝ се полага, има корени в мрака. Напрежението от неназованата загадка расте по страниците, като тътен се засилва, за да стигне кулминацията си към края, достатъчно неочаквано и все пак успокояващо предвидимо. 

Хойер е проявила таланта си в детайлите – годежен пръстен, който враства в кожата; лосът и сръндакът, неразделните; прекрасното дете, което изпада в бяс... Всяка сюжетна украса има значение. Проявила е внимание към всяка подробност в мизансцена, обвързала я е с посланието и то така, че се връщаш след края на книгата точно към привидно дребните факти и откриваш целостта на романа. 

Става ясно защо така внимателно е описала запаметените очертания на едно тяло в старото кресло, например. Или защо картините на Себастиян са обърнати към стената в края. Това е като вмъкване на киноезика в литературата – първо виждаш образите, те остават в съзнанието ти, а после наслагваш смисъла върху тях. Изживях като наживо сваряването на един омар – рутинно празнично приготвяне на вечеря уж. А после, когато в потока на разказа става ясна косвената връзка на този омар със сюжета, сцената на готвенето се оказа жигосана в съзнанието ми завинаги.   

 

 

Насилието се появява и изчезва в „Извинявай“. Изглежда оневинено, защото винаги е двустранно или защото е въображаемо. Всъщност това, което прозира под думите, между думите, е едно убеждение, че насилието е първо към себе си. Насилваш се да вярваш. Насилваш се да пораснеш. Насилваш се да изживееш живот, какъвто си мислиш, че искаш. 

Има изблици, почти вулканични изригвания – като вдъхновения монолог за методиката на самоубийствата, класификацията на способите да свършиш със себе си. Или като прекрасното начало, в което любовта започва с една голота и един хвърлен камък. И двете точно противоположни на библейските им значения.

Може да се разнищва до пълно разплитане този роман и винаги ще има още нещо, което е свързано с нещо друго. Като кълбо от нишки с безкрайно много краища.

Ида Хойер е вплела уж небрежно „Изворът“ на Айн Ранд в наратива, обвързала е героя си Себастиян с Хауард Роурк, апологетът на егоизма. И някак небрежно, сякаш случайно, успява да опровергае американската писателка-философ изцяло. Егоизмът е злото в „Извинявай“. Не защото е неестествен, а точно защото е част от реалния живот.

Добър словесен художник е норвежката писателка, образите са очертани пълнокръвно с по няколко едри щрихи, но са специфични, неклиширани, разпознаваеми. Сякаш под краткия роман се крият още няколко, можеш да ги подушиш, да ги усетиш, да си ги разкажеш сам.

 Езикът е обран, накъсан, простичък. Най-трудно се пише така – с прости и пълни изречения, които засищат. Добре оформени фрази, заслуга и на преводачката от норвежки Мария Николова.

Едно от добрите попадения на „Колибри“ в рубриката „Съвременна европейска проза“ е тази книга. Чиста и с дълъг послевкус. Книга, след която светът изглежда по-малко скучен, но и доста по-опасен.  

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт