Директно от Кан: „Второто действие“ на Куентин Дюпьо

Разкошно откриване на кинофестивала

77-ото издание на фестивала в Кан тази година се откри на 14-и май с премиера на филма на френския режисьор Куентин Дюпьо „Второто действие“. След като миналата година откриващият филм „Жан дьо Бари“ озадачи публиката с фриволната си интерпретация на свещения за французите исторически период на абсолютизма, сега очакванията бяха смесени. Изненадата обаче беше повсеместна – една камерна, непретенциозна комедия, типична за лежерния стил на режисьора, се оказа перфектният бриз, който да ни покани на фестивалното събитие на годината.

„Второто действие“ се разиграва почти като театър в карето на четиримата главни герои, които постоянно влизат и излизат от роля – момичето (Леа Сейду), нейният баща (Венсан Линдон), момчето, в което е влюбена (Луи Гарел) и неговият приятел (Рафаел Кенар). Откриващата сцена е дълъг разговор между двамата приятели, който се превръща бързо в коментар за сексуалната идентичност на двамата, предпочитанията и предразсъдъците им в секса. В края му сякаш филмът прибързано ме загуби – усетих отегчението, че съм попаднал на поредния претенциозен, самоанализиращ се филм, който иска да е част от обърканото си време и да се хареса на критиката, която следи за ангажираност по темите на деня. Точно заради първоначалното ми раздразнение, втората сцена между дъщеря и баща ме грабна с неочаквана самоирония и заявено съзнание за клишетата, в които е набутано киното днес, в опита си да задоволи всички класови, расови, сексуални и религиозни предписания на политическата коректност. Съвсем в началото на филма си, Дюпьо елегантно разбива „четвъртата стена“ на постановката си – всеки един от актьорите намира момент да излезе от роля и да забележи камерата, която го снима, въвличайки зрителя в действието на екрана.


Филмът неусетно се превръща в коментар на самия себе си и на състоянието на киното днес – на всички условни капани на индустрията и зрителските очаквания. Актьорите виртуозно преминават между себе си и сценичните си персонажи. Използвам тенденциозно театрална риторика, защото, макар изразено кинаджийски, филмът има подчертано театрално изражение. Многопластовото разиграване на сюжета между реалността и постановката бързо се превръща в едно от големите удоволствия на този деликатен, смешен и ненатрапчив опит да се зададат важните въпроси за смисъла на съществуване на киното днес. Между прелитащи реплики, които споменават войната, ядрената заплаха, климатичната криза и глобалните заплахи за демокрацията, героите на Дюпьо са изправени пред трудната задача да си изяснят кои са – между убеждения и самозаблуди. Лекият тон, игривата динамика на целия наратив и чувството за хумор на филма през цялото време ми напомняха на Трюфо – същото усмихнато, c’est la vie, отношение към един свят, който освен своята трагедия носи и възможността за фантазия и игра.

Заглавието на филма препраща към класическата триактна структура на драматургичното повествование. Куентин Дюпьо сподели, че често е отегчен от лесните и глуповати решения, до които прибягват много сценаристи и режисьори, които се стараят да спазят класическата архитектура на сюжета. Според него филмите спокойно могат да останат с две действия, отказвайки да задоволяват нуждата от развръзка. Парадоксално, „Второто действие“ има своето трето действие, което идва, за да надхвърли бинарната опозиция между реалност и кино, в която са разположени първите две действия. Коментар върху коментара, филм във филма – разклоняването на смисли и сюжетни пластове обаче не обърква никого, то е приятно и забавно. Може би откровеното намерение на режисьора да предостави на публиката си час и половина комедия на нравите с политически щрихи, без да иска да го натоварва с фатализъм и философски апломб, е най-големият успех на филма.


Много кинаджийски и много френски – бъбрив, леко невротичен, саркастичен – „Второто действие“ съблазнява без никаква арогантност или грубост, флиртува с повечето клишета, които уж би трябвало да ни обяснят социалната ни идентичност и коментира киното като изкуство, чиято най-важна мисия е сублимирането на реалността във фантазия за реалност. Разкошно откриване на фестивала в Кан!

Кан филмов фестивал откриване Куентин Дюпьо Леа Сейду Венсан Лонодн Луи Гарел Рафаел Кенар

бюлетин

още авангарт