Най-доброто от Берлинале: „Нуждите на пътуващия“ на Хонг Сангсу

Филмът, който трябваше да получи „Златната мечка“.

Оказах се смущаващо неподготвен за премиерата на „Нуждите на пътуващия“ на южнокорейския режисьор Хонг Сангсу. Това е 31-ят му филм, а аз дори не бях чувал името му, зад което стоят награди от фестивалите в Кан и Локарно. Миналата година печели и „Сребърна мечка“ за най-добра режисура за „Жената, която бяга“. Признавам, че изборът ми да гледам последния му филм беше провокиран от участието на Изабел Юпер в главната роля. Провокация, която не гарантира нищо друго освен задоволяване на любопитството – в кето се убедих седмица по-рано, когато гледах предпремиерно последния филм на Андре Тешине „Съседите“, отново с Юпер в центъра на сюжета (филм, който намирам излишно дори да коментирам). Голяма и щастлива случайност, че именно „Нуждите на пътуващия“ се оказа за мен най-добрият филм от състезателната програма на 74-ото издание на Берлинале.


Макар изключително минималистичен като повествование и визуален език, филмът не се поддава на резюме. Внушенията му са постигнати изцяло анти-наративно – по ръба на обрания сценарий, в празните пространства на кадрите, в тишината и „нищото“ на ежедневието. Кои са протагонистите? От едната страна е французойката с неизвестно миналото, озовала се непонятно по какви съдбовни обстоятелства в Сеул, от другата – нейните нови местни познанства. Не само езиковите препятствия причиняват на диалога клаустрофобичното усещане за синтактичен и лексикален колапс – сякаш никой не е способен да изрази своите емоции с помощта думи, въпреки всевъзможни опити и воля. Героинята на Изабел Юпер – Ирис – е учителка по френски, която прилага върху корейските си ученици нов, измислен от нея педагогически метод, при който, прескачайки упражненията по граматика, езикът се учи чрез цели изречения, описващи душевни състояния. Хонг Сангсу използва тези странни, неудобни уроци по френски, за да разположи в тях откъси и фрази от многообразните вътрешни конфликти, които човек разнася със себе си всеки ден, без да успее да ги артикулира, нито да ги сподели. Животът с цялото му привидно спокойствие е всъщност някакъв хаос от несъстояли се събития, изтласкани чувства, фрустрация и безсмислена употреба на езика в служба на банализми и заблуди. Защо нищо не ни се случва? Прекрасна инсценировка на този въпрос, който иначе, е за предпочитане да не си задаваме.


Семплото операторско майсторство, което се ограничава до статични кадри, ниският бюджет, скромните локации и костюми – антиподи на все по-пищните продукции на Холивуд и Нетфликс – функционират брилянтно в режисьорското авторство на Хонг Сангсу, което медитативно и концентрирано наблюдава незабележимите детайли на живеенето и общуването. Актьорите са безпогрешни в деликатната и трудна задача да изиграят персонажи, които нямат психологическата цялост, характерна за по-традиционните наративи. Не знам как се играят герои без минало и с недоизказани мотиви и желания, но в „Нуждите на пътуващия“ всички са правдоподобни и прецизни във фрагментите от жестове и думи, които оживляват в този майсторски ситуационен филм.

Най-вълнуващото събитие на един филмов фестивал е откритието – лично или световно – на талант, на автор, на нова муза. След „Нуждите на пътуващия“ имам желанието да изгледам пълната филмография на Хонг Сангсу – режисьор, който измамно бързо снима по два филма на година, лишавайки се от бавещата тромавост на скъпи и тежки продукции в името на нещо много по-важно – спокойствието и вниманието към „нищото“ в живота, което съдържа потенциал за велики, универсални истории.

Нуждите на пътуващия Хонг Сангсу Берлинале

бюлетин

още авангарт