Среща с Жанаина Маркес на Берлинале

Премиерата на бразилския филм „Fiz um Foguete Imaginando Que Você Vinha“ (букв. прев. Построих ракета, въобразявайки си, че идваш; англ. заглавие I Build a Rocket Imagining Your Arrival) на режисьорката Жанаина Маркес се състоя на 15 февруари в Делфи Филмпаласт като част от паралелната програма Форум. Филмът е нейн дебют в пълнометражното кино, поради което не бях запознат нито с името ѝ, нито с филмографията ѝ от два късометражни филма. Останах изненадан и впечатлен - най-приятното усещане на един филмов фестивал, чиято основна мисия е откриването на нов талант.

Филмът разказва за неслучилата се среща между дъщеря и починалата ѝ майка. Миналото ги разделя по трагичен начин - майката е арестувана след като е обвинена в убийството на техния съсед. Десетилетия по-късно прекъснатата връзка между двете жени се превръща в невъобразимо като образи и усещания пътуване - навътре, навън и навсякъде, накъдето му хрумне на сърцето. Така резюмирана, историята няма как да не прозвучи сантиментална, а всъщност не е - психологически стегната, разиграна между две силни и своенравни жени, в нея няма и следа от ненужни или разточителни чувства.

Първо ме грабна усетът на Жанаина Маркес за епизодичното, фрагментирано разказване - рискът от разпиляване е голям и резултатът често оставя зрителя с усещане за незавършеност. Тук обаче е наличен целият талант, нужен за органичното преплитане на разнородни ситуационни елементи в единен сюжет. Още в първия половин час взаимоотношенията между двете централни героини се разполагат в непредполагаеми контексти - грабеж, бягство с открадната кола, стрелба по телевизор в мотел. Изглежда абсурдно, но всяка сцена е режисирана с разбиране и емптатия към човешкия живот, които насищат „зрелищното“ с нормалност и чар. Неравноделно и интензивно, многоликият сюжет препуска към финала, съчетавайки в смайващ синхрон трагичното и комичното, ежедневното и сюблимното.

Другата изненада в „Fiz um Foguete Imaginando Que Você Vinha“ беше постижението на режисьорката и на четиримата сценаристи да пресъздадат един свят на магически реализъм без да се отдалечават от реалността на „истинския“ живот. Съвсем леки, деликатни разминавания в правдоподобността на случващото се, фини образи със символно значение, като на сън, загатват, че историята е имагинерна, принадлежаща на душата и нейните измислени светове. Но диалозите, емоциите, развоят на събитията - те остават напълно истинни. Изборите и последствията от тях не подлежат на чудеса. Тази двойнственост създава хоризонт за неочаквана дълбочина; тя освобождава въображението и позволява на героите да постигнат себе си отвъд видимото и осезаемото. Майка и дъщеря разменят ролите си и външния си вид, променят възрастта си и същността на връзката си. Детството отстъпва пред зрялостта, след което идва разомагьосването на света, наред с невъзможността за порастване, а накрая ни достига и вдетиняването. Тези метаморфози са пръснати насред анекдоти, музика, маскаради и илюзии.

Актьорската игра на Вероника Кавалканти и Лусиана Суза оставя без дъх. Така фриволно, леко, игриво пресъздават разнородния пейзаж от емоции, така неусетно потъват в болезнено искрени разговори. Без усилие, те превръщат конфликтите си в хумор - двете актриси успяват да създадат време за безвремие, и пространство, което сякаш левитира над Бразилия като летен бриз.

Цветовете на този филм са разкошни, наподобяващи палитрата на фовизма. Голяма красота се разгръща пред очите ни. Прекрасно е, че бразилското кино се завръща към фестивалния живот, носейки богатство, чувствителност и динамика - миналата година с „Тайният агент“ на Клебер, тази година с Маркес и Айнуз, в конкурсната програма. Въпреки трагичния политически контекст на Латинска Америка, киното намира път към международната публика. „Fiz um Foguete Imaginando Que Você Vinha“ на Жанаина Маркес е едно от съкровищата на тазгодишната извънконкурсна програма на 76-то Берлинале. Филмът спечели и наградата на читателите на немския ежедневник Tagesspiegel.

В деня на премиерата имах удоволствието да се срещна с режисьорката Жанаина Маркес за разговор, който е свидетелство за таланта и вдъхновението, които стоят зад създаването на този нежен, мистериозен филм.

Мартин Ръждашки (МР): Вълнува ме как се е родила идеята за Вашия филм?

Жанаина Маркес (ЖМ): Историята се е зародила между двама сценаристи, които са работили заедно в писателска лаборатория във Форталеса. В началото историята беше реалистична и много различна - главна героиня беше Далва, която, излизайки от затвора, отвлича дъщеря си Роза и оттам започва тяхното пътуване. В тази история нямаше нищо от това, което наричам „ментален код“ - цялото действие се случваше в реалността. Всъщност продуцентът ни - Маурисио - ме покани да режисирам тази история. И там започна и моята намеса в историята, която се отлепя от реализма. Първата ми идея беше, че Роза трябва да бъде протагонистът, не майка й. След това се захванах с формата, която за мен е изключително важна. Именно през формата мога да развия езика на усещанията. От търсенето на формата се роди идеята Далва да е вече починала и завръщането й в живота на Роза да се случи като ментално преживяване. И поканихме още двама сценаристи, които да преработят сценария. Разбира се, взехме много от оригиналната версия, както и комедийния ѝ тон.

Филмът е едновременно сюрреалистичен и реалистичен, почти документален. Актрисите се справят превъзходно да играят в реалността без това да пречи на историята във формата ѝ на фантазия. Как постигна тази добре балансирана двойнственост?

Много харесвам киното на Робер Бресон, където персонажите са по-скоро архетипи и режисьорът не трябва да се ангажира да обяснява тяхната психология. Аз се вълнувам преди всичко от чувствата, не от психологията. Така избрах и актрисите - търсих физическото в тях, присъствието им. Например Вероника е много крехка, като фина скулптура. В същото време гласът и тялото ѝ препращат към нещо детско, а в лицето ѝ има сила. Страхотна двусмисленост. Лусианса излъчва невероятна виталност, анархия Обичам контрастите - и в историята, и в актьорите. От тях тръгва и цялата игра с ролите на двете героини - понякога са майка и дъщеря, но после са само приятелки. После ролите им се преобръщат. Срещата между тези две жени е трансформативна, тя освобождава Роза от миналото. Първоначално става дума за шок от срещата, но после те се преливат едва в друга. Дори малки жестове - както например, когато Роза си боядисва косата - са жестове на значителни душевни трансформации. В този смисъл, историята им е универсална. Търсенето на себе си…

Трудна е срещата със самия себе си. Останах дълбоко впечатлен от таланта Ви за епизодично разказване на сюжета, с такава лекота е поднесено развитието на една толкова емоционално сложна история. Как се постига тази фриволност и свежест на ситуационния сюжет?

Снимките на филма се случиха по време на пандемията…

И по време на мандата на Болсонаро.

Точно така. 2021 г. Ужасяващо сложен и труден момент за всички нас в Бразилия. Пълен мрак. И беше особено трудно за всички артисти, тъй като именно Болсонаро беше започнал да закрива и разрушава културни институции, и никой нямаше сигурност какво ще се случи в последствие. Аз исках да постигна две неща с този филм - първо аз да се насладя на самия процес и второ - публиката да си тръгне от него с хубаво усещане за свобода и лекота. Тези мои желания бяха добре обяснени на сценаристите, които се заеха да построят първо скелета от взаимоотношенията между двете героини, а после да запълнят пространството отвъд реалността, онова, което принадлежи на душата и фантазията на Роза с пълна свобода. Така се създадоха много от епизодите на това пътешествие навътре. Това, в крайна сметка, е филм за волята да живееш. Най-прекрасното е, че намеренията ми се сбъднаха по време на снимките - всички се забавляваха толкова много. Успяхме да забравим за страшния период, през който преминаваше Бразилия. Двете актриси станаха истински приятелки. Всички имахме нужда от това бягство към магията, фантазията и поезията. Към тези емоционални, цветни пейзажи.

Какви бяха визуалните ви препратки? Естетически филмът е много красив.

Възхищавам се на цветовете на Аки Каурисмаки. Харесвам Дейвид Линч, Чарли Кауфман. Също така гледах картини на Едуард Хопър. В тях има нещо преувеличено, театрално, нещо, което разширява реалността. Освен това Роза всъщност рисува своя живот, тя избира цветовете на своя свят.

Скъпа Жанина, благодаря Ви за цветовете и свободата на вашия филм.

Жанаина Маркес Берлинале I Built a Rocket Imagining Your Arrival