Акценти от Берлинале: „Rosebush Pruning" на Карим Айнуз

Появата на името на бразилския режисьор Карим Айнуз в конкурсната програма на всеки фестивал е събитие само по себе си. Последните му два филма „Firebrand" (2023) и „Motel Destino" (2024) имаха премиера на фестивала в Кан. Тази година, за първи път Айнуз пристига на Берлинале с преднамерено скандалния си нов филм „Подрязване на розови храсти" (буквален превод на английското заглавие). За мен това беше най-очакваният филм на фестивала, убеден, че каквото и да направи Айнуз, то ще бъде впечатляващо, интензивно, идиосинкратично и без компромис.

„Rosebush Pruning" е първоначално вдъхновен от режисьорския дебют на Марко Белокио „Юмруци в джоба" (1965) - филм за епилептик, който планира убийството на цялото си семейство. От вдъхновението до сюжета на филма на Айнуз метаморфозите в драматургията и развитието на героите са драстични. Сценарият е поверен на известния гръцки сценарист Ефтимос Филипу, прочул се с колаборациите си с Йоргос Лантимос, заедно с когото пишат най-известните му филми. На пресконференцията Айнуз потвърди, че самият Белокио е прочел крайната версия на сценария и я е одобрил. Това ме озадачи, но и окрили - става дума за творческо разпознаване между артисти, които са безкрайно далечни като чувствителност и разбиране за света. Сценарият на „Rosebush Pruning" носи разпознаваемия печат на своя автор. На първо място е тоталното отсъствие на психология - персонажите са по-скоро някакви андроидни същества, чиито чувства не са преживяни, а инсценирани. Техните мотивации не обслужват нуждите и копнежите на душата, а едно отстранено, алиенирано действие, което е самоцелно и доста често - напълно нелогично, абсурдно. Наративът е конгломерат от радикални жестове, маниакални амбиции, кръвожадни и екстатични нагони. Убийства, секс, жертвоприношения, инцест - каскадите от шок и ужас препускат без нито едно лирично отклонение. Скоростта и динамиката на повествованието са смайващи - като че ли гледаме музикално видео на бърз каданс. Няма време за поемане на въздух.

Филмът е едновременно фарс, комедия, филм на ужасите и преувеличена подигравка с несъстоятелността на съвременността. Саундтракът е невероятен - запазена марка на Айнуз е употребата на несъвместими жанрове, които транспонират образите в друго, по-напрегнато и емоционално гъсто измерение. Цветовете са заимствани от палитрата на фовизма - досущ като в „Мотел Дестино". Отровити, дръзки, крайни - цветовете на Елен Лувар пристрастяват с лудостта си. Актьорската игра следва заданието на роботизираните диалози на Филипу. Тук няма проникновени страсти, интимни откровения или сърдечни срещи - имаме актьори в роли, лишени от човешки лица. Всички са брехтовски отместени от самите себе си - същества, които съществуват извън логиката на реалността. Препратката към „Омар" на Лантимос е неизбежна. Памела Андерсън се появява за кратко в изненадващо комедийната роля на майка, която е инсценирала собствената си смърт, за да избяга заедно с любовницата си от жестокия си съпруг. В „Rosebush Pruning" има много жертви и много палачи, но никой не е невинен, понеже всички са виновни - за взаимната си мизерия, за гротескните си унижения, за неспиращото насилие, пронизано от перверзни сексуални желания.

Истински tour-de-force, „Rosebush Pruning" може бързо и лесно да бъде дискредитиран като визуална мастурбация или безцелна, самодостатъчна ексцентричност. Вероятно това е и причината филмът да не получи нито една награда на Берлинале. Според мен обаче, удоволствието, чистият допамин, малкият екстаз от гледането му оправдава всяка творческа мотивация или липсата на такава. В крайна сметка, един от великите смисли на киното е хедонистичната красота и адреналинът на пълния абсурд. Филмът на Карим Айнуз е творба на естетизиран нихилизъм и самодоволна, побъркана анархия.

Rosebush Pruning Карим Айнуз Берлинале