Директно от Кан: "Armageddon Time“ на Джеймс Грей

Аrmageddon Time е новият филм на американския режисьор Джеймс Грей с участието на Ан Хатауей, Джеръми Стронг, Майкъл Банкс и Джейлин Уеб. В поддържащите роли са Антъни Хопкинс и Джесика Частейн. Рекламата на филма, част от състезателната програма в Кан, беше подвеждаща, тъй като злоупотреби с ролята на Антъни Хопкинс, който се появява едва за броени минути. Въпреки това, аз съм щастлив на всеки подарен момент с един от най-чаровните, талантливи и близки на човешкото поведение актьори. Следвам Антъни Хопкинс в Инстаграм, за да мога да се наслаждавам на тези кратки, моментни удоволствия от присъствието му.

Филмът на Джеймс Грей е автобиографичен. Действието се развива в родния му Куинс, Ню Йорк, в семейството му на украински евреи, в началото на 80-те. Не мога и да си представя колко сложна и деликатна е работата в изработването, психологическо и сюжетно, на персонажите, които са собствените ти майка, баща, баба и дядо, както и развитието на образа на самия себе си в миналото на детството. Джеймс Грей се е справил добре с намирането на равновесието между близост и дистанция, когато става дума за автобиографично повествование – рискът от прекалена дистанция е безличност и фалшива обективизация, а този от прекалена близост е сантиментализиране на иначе банални факти и преживявания. Може би най-много ми хареса именно липсата на сантименталност.

Филмът е парче детство, случило се по времето на тектоничен трус в американската история.

Фабулата на Аrmageddon Тime е по-скоро семпла. Контексът й е еврейското семейство на Пол Граф (алтер-его на Джеймс Грей) – дете, което мечтае да стане художник, след като посещава с класа си изложба в Гугенхайм, в която вижда картина на Василий Кандински. Майка му и баща му, подведени в зрялостта си от трудностите на емигрантския живот и безугледното разрастване на напредналия капитализъм с морален център в индивидуализма и печалбата, не могат да разберат илюзията за изкуство, нито желанието за себеизраз. Дисциплиниращата им прагматичност, която, разбира се, има за свое основание само най-добрите намерения, задушава крехката мечта на чувствителното дете. В училище, където главният му учител също се оказва лишен от фантазия, педагогически нюх и разбиране, Пол намира себеподобен само в лицето на своя съученик – чернокожото момченце Джони, което мечтае да стане астронавт в НАСА. Невинността на стремежите им създава единствената възможна красота в ежедневието на двете деца, обсадени от морално и емоционално противоречивият свят на зрялостта.

От тази постановка филмът на Джеймс Грей се разгръща в множество епизоди, които функционират като фрагменти от скицирането на американското общество на прага на първия президентски мандат на Роналд Рейгън. Тези случки-щрихи се прицелват в социални проблеми, които ни касаят интензивно и днес: расизъм, класова неравнопоставеност, волята за власт на обществените елити, култът към прагматичната алчност, отчуждението и безчувствеността, с които възрастните оцеляват в цинизма на бита. Като вълнуващ се както от произхода, така и от възможната еволюция на тази социология, за мен сюжетът и героите на Джеймс Грей не предложиха нищо отвъд клишето. Всяка сцена, всеки диалог, всеки инцидент, препратка, всеки драматичен възел или проява на хумор бяха редуцирани до бързо смилаеми формули. Нищо за въображението, да не говорим за интелекта. Сценарият е написан по рецепта, сюжетът е домино от познати символи, всички оси на общуване и конфликт: родител-дете, учител-ученик, дядо-внуче, общество-индивид бяха като опънати струни, по които, без никакво усилие от моя страна, прелитаха семпли и до болка познати послания. Дори да оставя настрани липсата на собствено мое усилие да впиша мисълта си в това, което гледам, още по-разочароващо е отсъствието на провокация, която да ме извади от моите собствени клишета. Сценарий, написан по ученически правилно, без нито една правописна грешка, с прилежен почерк, но без блясък и без авторска интрига.

Кинематографията на Дарио Конджи е красива и елегантна, монтажът е класически невидим, като филмът няма никаква претенция за нов наративен, технически или естетически език. Джеймс Грей сподели на пресконференцията, че усещането за апокалипсис в неговото семейство в онези години е резултат от струпването на три събития – голямата загуба на Мохамед Али, убийството на Джон Ленън и президентството на Рейгън. Две от тези събития отсъстват като фон или контекст на филма, а апокалипсис така или иначе нямаше, което аз възприех все пак като самоирония и саморефлексия спрямо непрекъснатия трагикомичен зигзаг на човешките възприятия и чувства между заплаха и лекота, край и начало, ужас и хармония. Филмът може да мине за симпатичен, но в никакъв случай не е фестивално кино. 

PS Препоръчвам ви The Stranger на Томас М. Райт – елегантен, лаконичен, атмосферен филм с изключителен усет за мрака на престъплението.