Директно от Кан: „Жената на Чайковски“ на Кирил Серебреников

IMDB

Конкурсната програма на 75-ия филмов фестивал в Кан се откри на 18-ти май с филма на руския режисьор Кирил Серебреников „Жената на Чайковски“. Продукцията е на Франция, Русия и Швейцария, но тъй като режисьорът, роден в Ростов-на-Дон, живее в изгнание в Берлин, филмът е един от двата, представящи Германия на тазгодишния фестивал. 

Кирил Серебреников е известен преди всичко като театрален режисьор. Негова постановка е в програмата на тазгодишния Авиньонския фестивал, а премиера на негов мизансцен на операта Лоенгрин в Опера Бастилия в Париж също предстои. В качеството си на артистичен директор на московския авангарден театър Гогол Център е обвинен в измамническа схема с държавна субсидии, а присъдата влиза в действие с парична глоба и домашен арест. Въпреки това, Серебреников успява да пристигне в Хамбург в началото на тази година. 

Пьотър Илич Чайковски, представител на късния романтизъм, е най-известният руски композитор – заслуга преди всичко на таланта му за сантиментално-патетична мелодичност, която с лекота докосва човешкото ухо, и почти поп-културната разпознаваемост на музиката от неговите балети „Лебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“. Клавирните му концерти имат грандиозност и размах, прилягащи на края на руската империя. Във филма на Серебреников обаче Чайковски, великият романтик, присъства (или отсъства) само в качеството си на второстепенен герой на повествованието. Филмът е за неговата жена.

„Жената на Чайковски“ – заглавие-оксиморон, заглавие на една невъзможна титла, на една обществена заблуда, заглавие на една анулирана, несъществуваща жена. Чайковски е бил хомосексуален, но не отсъствието на сексуално желание е в центъра на травмата на брака му. Той не просто никога не обиква съпругата си емоционално, интелектуално или по навик, той не вижда в нея нито муза, нито прислужница, той я избягва и игнорира, изоставя и отблъсква дори в кроткото спокойствие на ежедневието, което го отвращава. Чайковски не е Томас Ман, друг известен хомосексуален, който, напротив, успява да създаде със съпругата си Катя и петте си деца цяла династия. 

Бракът на Чайковски с Антонина Милюкова, негова бивша ученичка, е сключен през 1877 година, когато композиторът е на 37. Съжителството им трае само три месеца, след което той я изоставя. Във филма на Серебреников духът на мъртвия гений декларира омразата си към жената, която влиза в живота му като компромис и задължение. Преди обаче провалът да се случи, преди невъзможността да заличи дори измислицата на договора им, Чайковски откровено признава на Антонина липсата на страст и чувства. Признание, което впоследствие прави трагедията на жена му странна, несъстоятелна и лишена от истински конфликт. Нейният сблъсък е сблъсък с призрак, нейната агония е агония по нещо неслучило се. 

„Жената на Чайковски“ е дълъг и протяжен поглед към трагедията на една обсебена жена, влюбена в несъществуващ мъж. Антонина живее и преживява своята болезнена любов във вакуума на собствените си желания, които обаче по-скоро отблъскват, отколкото да провокират състрадание. Аз така и не разбрах причината за нейната обсесия – любовен порив, възхищение към гений, патологична нужда, елементарно отчаяние или сексуална фиксация върху невъзможен обект? Хиперболизираният образ на страданието й, разигран в епизодична форма, само прави липсата на този отговор натрпачива и абсурдна. С липсата на този отговор и фабулата на филма е проиграна. Чайковски встъпва в брака си студено и след 2 месеца го напуска с отвращение, а Антонина остава да копенее, преследва и изисква до смъртта му. Едно огромно „защо“ без „защото“. 

От заглавието се разбира, че това е филм-портрет, но моделът не съдържа в себе си достатъчно основание да задържи погледа ми за два часа. Освен това още два основни въпроса останаха за мен без отговор. Когато се прави историческа драма, без да става дума за телевизионни филми или екранизации, обикновено е нужен повод – някаква причина в сегашната реалност, която да изтегли миналото тук и сега и да го направи важно, неотменно и живо. Защо в 2022 трябва да обърнем поглед към проваления брак на руския композитор и защо образът на отхвърлената му съпруга трябва да развълнува настоящето ни, не разбрах. И все пак, мога да допусна, че анекдотът за латентната хомосексуалност, съпругата, изгубена в тежката сянка на величието на мъжа си и психическият й срив могат да бъдат теми, изолирано, интересни сами по себе си. За мен по-дразнещо се оказа отсъствието на авторова позиция – нито аргумент, нито емпатия, нито творческа ангажираност със протагониста. Като че ли Кирил Серебреников се беше заел единствено и само с пищността на сцените си, с епизодичните си хрумки и решения, с ефектни, но моментни, драматургични трикове – заетост, която сякаш не му е оставила време да изясни на себе си на чия страна е, чия версия за този ужасен брак разбира по-добре, заетост, която е изцяло в служба на киното като форма, но не и като съдържание. Кинематографията, монтажът, костюмите – всичко е направено добре, скъпо, прецизно, както обикновено се случва в киното днес, където няма липса на изключително добре подготвени технически кадри. Но филмът няма нито послание, нито морал, нито душа. 

Чайковски е бил любимият композитор на Рахманинов, но не и моят. И въпреки това, бих предпочел тези два часа да бях във Филхармонията на негов концерт. Филмът бе приет добре от критиката.