Антъни Хопкинс: Животът за мен все още е огромна загадка

Актьорът навършва 84 години.

Да си роден на празник е нож с две остриета – от една страна ти се струва, че човечеството отбелязва твоя ден, от друга малцина са тези, които ти обръщат внимание. Едва ли и за Антъни Хопкинс, роден на 31 декември 1937 г. в Порт Толбът, Уелс, е по-различно. Родителите му имат пекарна, обитават малко жилище над нея. Години по-късно Хопкинс ще разкаже, че като дете е бил твърде саможив, може би една от причините е, че е страдал от дислексия и в училище му е било доста трудно. Когато става на 12 години, родителите му го дават в интернат далеч от дома и от ранна възраст Антъни се запознава с Неволята, търсейки сам решение на проблемите си. Затова не е никак странно, че от малък предпочита да обитава друг свят – този на киното, на големите илюзии. Харесват му филмите с Хъмфри Богарт и с Ричард Бъртън, мечтае да стане като тях. След училище и задължителната военна служба Хопкинс се прибира при родителите си. Работи като момче за всичко, където го наемат, но и участва в различни театрални постановки, без да има професионално образование.


В началото играе безплатно, първото му платено участие е през 1960 г. Същата година е приет за студент в Кралската академия по драматично изкуство в Лондон. 5 години по-късно по покана на Лорънс Оливие получава ангажимент в Кралския национален театър вече като професионалист. На прослушването Антъни се явява с монолог на Отело – ролята с която по това време Оливие шества по киноекраните. Дръзка постъпка, която очевидно постига желания ефект. Кариерата му тръгва с летящ старт, не след дълго влиза и в киното, предложенията за роли валят. Но заедно с успеха идва и залитането в кривия път. Антъни Хопкинс се „сприятелява“ с алкохола. Още от 1967 г. той сякаш не може да издържи тежестта на общественото внимание, на заливащата го слава. Става все по-труден за работа, често излиза на сцената пиян, на снимачната площадка е непредвидим, колегите му странят от него. Влиза в ненужни конфликти с режисьори. Първият му брак се проваля. И така до един забележителен ден през 1975 г., когато впряга всичката си воля и отказва пиенето. 


Миналата година на 30 декември, ден преди да навърши 83, актьорът публикува в Туитър и Инстаграм видео обръщение, в което съобщи, че се навършват точно 45 години, откакто не е близвал алкохол, и счита това за огромен личен успех.


„Приближавах се към катастрофата – казва Хопкинс – бях в състояние да пия до смърт. И в този ден в главата ми се появи въпросът: какво искаш – да живееш или да умреш? Избрах живота. Изведнъж почувствах облекчение и след това животът ми се подреди по възможно най-прекрасния начин.“


Преди това през 2018 г. пред студенти в Калифорнийския университет той обяснява: „Моите проблеми се появиха в Кралския национален театър. В театъра много се пие, трябва да го знаете и да не се поддавате, защото почнете ли веднъж, много трудно се спира.“ Хопкинс казва, че много му помагат срещите в Анонимните алкохолици. Във видеото по случай 45-годишнината от отказа признава, че още има дни, в които се бори със себе си, но събира достатъчно сили, за да не отпие. Нито капка! „Не позволявайте на алкохола да ви победи, дръжте се и животът ще ви се отблагодари!“ – обръща се той към младите си фенове.


Благодарение на тази така важна стъпка през 1975 г. е възможна цялата нататъшна актьорска кариера на Хопкинс, към която спадат и двата му Оскара. Първият е от 1992 г. и е за ролята му на д-р Ханибал Лектър в „Мълчанието на агнетата“. 30 години след премиерата на филма списание „Варайъти“ покани Хопкинс и екранната му партньорка Джоди Фостър (в ролята на агентка от ФБР) на онлайн разговор, в който да споделят спомените си. Хопкинс разказва, че изпитвал огромен респект към Фостър, която току-що е получила „Оскар“ за ролята си в „Обвинената“, т.е. актьорски в този момент тя стои по-високо от него и това до известна степен го е стресирало. Джоди пък си спомня как при първата им репетиция, четене на сценария, Хопкинс излъчвал непреодолима студенина, която била добре дошла за ролята, но не и за човешкото им общуване. Затова по време на снимки на целия филм двамата рядко влизат в разговор извън необходимото за работата. Също както предполагат ролите им, така и в живота Ханибал Лектър плаши агентката от ФБР Кларис Старлинг, а пък той усеща, че тя е на едно стъпало над него. „Мълчанието на агнетата“ печели „Оскар“ във всичките пет категории – една от наградите е за Антъни Хопкинс. Приза той приема като чудо на чудесата. Не може да повярва. Пък и дистанцията с Фостър си останава – нейните отличия стават две.


По същия начин и тази година въпреки номинацията си за ролята в „Бащата“ Хопкинс не очаква, че ще получи „Оскар“. Затова не само че не присъства на церемонията, но и не може да бъде включен във видеовръзка. 83-годишният актьор спи дълбоко в дома си м Уелс и за наградата научава чак на сутринта, събуден от агента си. „След дълго време в карантина и две ваксини Антъни най-после можа да се прибере в родния си дом, беше щастлив, че е вкъщи, нямаше сила, която да го накара да иде до Лос Анжелис – разказва агентът му. – Но той много харесва ролята си в „Бащата“ и беше безкрайно зарадван, че е най-възрастният в историята на „Оскар“, отличен за главна мъжка роля.“


„Два се сценариите в цялата ми кариера, които така силно са ме впечатлили – ще разкаже няколко месеца по-късно Хопкинс. – „Мълчанието на агнетата“ и „Бащата“. И двата са написани така ясно, така вълнуващо, че за мен не оставаше нищо друго, освен да спазвам указаното в тях. Нямах нужда от никакви допълнителни проучвания, от никаква подготовка.“ А на въпроса на Джоди Фостър какво е направил, че да изглежда в „Бащата“ напълно автентично, Хопкинс отговоря: „Нищо. Самият аз вече съм стар. Колената не ме държат, гърбът ми ме боли. Нямах нужда от „метод актинг“.

За късмет в живота си обаче Хопкинс няма никакви познания по темата за деменцията. „Родителите ми бяха пощадени от тази старческа болест. В последната година от живота си баща ми страдаше от тежка депресия, но не и дементност. Майка ми пък до последно остана непоклатимо жизнерадостна. Болестта на Алцхеймер познавам само отдалеч, имам такъв съсед в Калифорния. Той си мисли, че е в Ню Йорк и като види океана, се чуди защо река Хъдсън е станала толкова широка. Роднините му приемат всичко със спокойствие и се грижат да не нарушат и неговото. Но си личи, че не им е никак леко.“

Хопкинс разказва още, че „Бащата“ го хвърля обратно в миналото му,  запраща го в спомените за майка му и баща му и то за неща, които до този момент се е опитвал да изтласка от съзнанието си. „Спомням си как в последните си дни в болницата баща ми ме молеше да го закарам до Америка. Първо със самолет до Ню Йорк, после с кола до Лос Анжелис. Аз му обещах, но не можахме да направим това пътешествие, защото той почина.“




Въпреки тежките спомени, въпреки ролята в „Бащата“, за която той твърди, че го е разтърсила до мозъка на костите, въпреки напредването на собствената му възраст, Антъни Хопкинс твърди, че не се бои от смъртта, че се наслаждава на останалия си живот и се опитва да приеме всичко случващо се с чувство за хумор. „Колкото повече остарявам, толкова повече разбирам, че нищо не разбирам, че нищо не знам. Това ми носи вътрешно спокойствие, постигнах мир със себе си. Осъзнах, че всички ще си отидем и от нас ще останат само няколко снимки, които ще говорят единствено на най-близките ни. Ето, гледам снимките на родителите си. Ако не бяха снимките, аз дори нямаше да мога да кажа, че те са съществували.“ Възрастта носи за Хопкинс ново разбиране и за актьорската професия:


„Колкото повече остарявам, толкова по-малко се опитвам да анализирам нещата. Като млад актьор исках да покажа възможно най-много страни на персонажа. Но с времето разбрах, че има много по-прост начин за сближаване с героя. Това не означава, че вече не приемам сериозно професията си, напротив. Просто разбрах как функционирам самият аз, как функционира мозъкът ми, как функционира светът. Просто актьорът трябва да има по-голямо доверие в интуицията си.“


Сегашното притихване заради пандемията не плаши Хопкинс.


„Животът за мен продължава да е огромна загадка. Понякога ми се струва, че всичко, което е останало назад, не е изживяно от мен, че аз само съм го представял. Друг път съм изцяло вътре в миналото си. Опитвам се и от днешното трудно за всички положение на ту влизащ в сила, ту спиращ локдаун да измъкна най-доброто. Свиря на пиано, чета, рисувам. Това, което ме държи и ми дава надежда за живота напред, е възможността още да работя. Докато може.“


Когато светът посрещне 2022 г., сър Антъни Хопкинс ще навърши 84. И както всички нас ще погледне напред с надежда.

бюлетин

още авангарт