Фестивални спомени от „Кроазет“

Wikipedia

Предстои 75-ото издание на кинофестивала в Кан - дългоочакван празник на непреодолимия стремеж към свобода. Пътуваме нагоре по стъпалата към надеждата, за да продължим напред.

Тази вечер е откриването на 75-ото издание на легендарния кинофестивал в Кан. След две особено горчиви години, в които ключовото събитие на световното кино не успя да протече в пълния си блясък, днес то преминава под ехото на войната. Но най-престижният кинофестивал в цял свят е доказал с времето, че може да оцелее след тежки военни действия и социални революции. През 2020 г. и 2021 г. пандемията попари бурния светски живот и наложи забрана върху целувките на червения килим, лишавайки всички присъстващи от пълния блясък на събитието. Настъпи часът да започнем да се изкачваме по стъпалата и да продължим напред.

Добре познатият булевард „Кроазет“ отново ще се превърне в шумен дом на седмото изкуство и едни от най-големите знаменитости на съвременното кино като френският актьор Венсан Линдон и британската актриса и режисьорка Ребека Хол ще минат по всички улици, пазещи стъпките на Бриджит Бардо, Роми Шнайдер, Ален Делон. В продължение на 12 дни ежедневният ритъм на хората в Кан ще бъде подменен с омайния фестивален живот, който ще наруши делничното спокойствие на Лазурния бряг, превръщайки го в денонощен празник на сутрешни журналистически прожекции и пресконференции, блестящи церемонии, тайни (и не толкова) тайни VIP партита на луксозни яхти в залива и среднощни допивания из закътаните барове в скритите улици. Докато не дойде време за следващата сутрешна прожекция. 

Опиянил безброй творци, кинаджии, почитатели и журналисти, фестивалът в Кан се завръща изящно, само за да покаже, че никога не си е отивал. Въпреки времената, в които живеем. На 29 май във всички краища на света ще се събудят хиляди натежали глави, които след като се излекуват от фестивалния махмурлук, ще започнат да разказват за бурните си спомени и изживявания от „Кроазет“.

Голямото откриване днес ни кара да се върнем назад във времето. По страниците на поредицата “Амаркорд” препрочитаме спомените на едни от най-именитите режисьори и актьори, които с носталгия разказват за преживяванията и киното, блестящо в златисто между палмите на Лазурния бряг. 

Иржи Менцел
„Капризни години“

Още на следващия си фестивал в Кан разбрах защо за тях избират такива красиви места – за да могат филмовите творци да общуват помежду си и поне за малко да забравят за киното. Това е здравословно. Ако, разбира се, човек не е като Вера Хитилова – ненаситна филмоядка, която на всеки фестивал сяда в залата преди първия филм и става, за да отиде да се наспи след последната прожекция. За един ден ѝ се случва да изгледа до десетина филма. Аз мисля, че човек трябва внимателно да избира това, което гледа, само така ще съхрани здравословен и разумен респект към изкуството.

Кадър от филма "Капризно лято", представен на фестивала в Кан

Фатих Акин 
„В клинч“

Откакто като 15–16-годишен чрез филмите на Скорсезе открих арткиното, Кан за мен е Меката на киното. Преди това съм бил само веднъж в Кан, през 1998-а – за една нощна прожекция на Кратко и безболезнено на пазара. По пътя от хотела към залата за прожекции минах покрай червения килим. Бързо го подминах, защото всичко това нямаше нищо общо с мен. Но се заклех: един ден… Тиери Фремо ме покани в журито на конкурсната програма, с което бях осиновен от семейството на Кан. Председател на журито беше Емир Кустурица – и бездруго един от любимите ми герои. С Циганско време той беше показал, че и на Балканите може да се прави световно кино. В журито бързо се сприятелихме и заедно с Хавиер Бардем и Салма Хайек си направихме групичка, като в училище. Поканих журито на прожекцията на Музиката на Истанбул. Беше следобеден показ в зала „Бунюел“. Мислех си, че можем да отидем по джински и после да си тръгнем от задната врата. Но не. Трябваше съвсем официално да минем по червения килим. Никога няма да забравя как с Моник седяхме между Кустурица и Салма. Дойде сцената с американския саксофонист на групата „Ориент Експрешънс“. Той казва, че след падането на Берлинската стена вече десет години американците търсят нов враг, докато най-после са го намерили в исляма – и тогава антиамерикански настроеният Кустурица се провикна насред прожекцията: „Браво!“.

След премиерата организирахме купон в един клуб. Беше намислено като оф-парти, обаче дойдоха всички от журито. Салма, Емир и Хавиер. Танцуваше се по масите. Селим Сеслер свири, после аз диджействах. Имаше много разпространители, повечето от които не бяха гледали Музиката на Истанбул. После поискаха да се осведомят дали и филмът е така добър, както беше купонът. След като Михаел Вебер от фирмата, отговаряща за световното разпространение, потвърди, че е точно така, те купиха филма, без да са го видели!

                                                                                                              Кадър от филма "Срещу стената"

Роман Полански
„Роман за Полански“

Така завърши парижкото ми приключение. Оставаше ми да свърша само още едно нещо, преди да се върна в Полша: да отида на фестивала в Кан, дори само за да мога после да се похваля. Онази година бе представен вторият филм на Вайда – Канал, и Анджей се намираше там с полската делегация. Попитах кондуктора в автобуса от летището в Ница къде се намират канцелариите на фестивала. На „Кроазет“, отговори ми той с неопределен жест. Взех си куфара, слязох и приличах повече на емигрант без пукната пара, отколкото на бъдещ кинорежисьор! Кан! С палмите, полюшвани от морския бриз, с гората от знамена на различни народи, които се развяваха над Фестивалния дворец, с гигантските пана, където обявяваха филмовата програма. Успях да намеря пътя до Информационната служба, където научих, че полската делегация е отседнала в „Мартинес“. Толкова трудно бях открил „Кроазет“, а сега и хотел „Мартинес“… Когато най-накрая го намерих, за миг си помислих, че мога да стоя във фоайето до появата на Вайда и да разиграя сцена на случайна среща. „Здрасти! И ти ли си тук?“, но нямах време. Обадих се в стаята му от рецепцията.

– Анджей? – казах. – Как си?

Последва кратко мълчание.

– Кой се обажда?

– Как кой се обажда? Аз съм, Ромек.

Това обаждане уреди нещата. Вайда ме покани на обяд и ме заведе да гледаме "Седмият печат" на Ингмар Бергман. С актьори, играещи много сдържано, изчистен образ и пестеливи диалози, филмът предлагаше някои загадки, които не схванах напълно – поне по време на това първо гледане. Бергман сякаш се подчиняваше на принципа, че всичко лесноразбираемо е скучно и тъпо. Но забележителното в таланта му бе, че успяваше да убеди зрителите, че ако не разбират някои неща, то е по тяхна вина. Публиката вярвяше, че за всичко, което не ѝ е ясно, трябва да се довери на автора. Съдбата ми беше приготвила още една кинолюбителска изненада. Докато чаках автобуса за летището, си дадох сметка, че мога да стигна навреме само с такси. На същата спирка възрастен мъж с бяла грива чакаше същия призрачен автобус заедно с много по-млада жена. Той ми предложи да вземем такси. С изключително достойнство възрастният господин се представи:

– Абел Ганс. А това е асистентката ми Нели Каплан.

Мислех, че е умрял. Дали си даваше сметка, че във Филмовата школа ние познавахме творчеството му наизуст, както и филмите на Рене Клер и Жан Виго, и че той присъстваше в нашата история на киното като един от най-големите новатори на всички времена? Стеснявах се да му го кажа и успях само да се представя по същия начин:

– Полански, студент във Филмовата школа в Лодз.

Разменихме само няколко думи, преди да разделим цената на превоза и да поемем всеки в своята посока.

Вернер Херцог
„Пътеводител за озадачените. Разговори с Пол Кронин“

Кариерата ми като вратар приключи няколко години по-късно по време на футболен мач на филмовия фестивал в Кан, където по традиция режисьори играеха срещу актьори. Макар че някои от режисьорите бяха позатлъстели и абсолютно неспособни, една година мачът беше много напрегнат. Актьорите привличаха нашия екип в своята половина, после шутираха далечна топка и спринтираха – трима или четирима едновременно – право към мен. До полувремето бях успял да спася всичките им изстрели към вратата, но в началото на второто полувреме топката полетя към широкото празно пространство до мен. Изтичах извън вратарското поле да я посрещна и зърнах как Максимилиан Шел галопира към мен като побеснял бизон. Бях убеден, че ще стигна пръв, за да изчистя топката, което и направих, но част от секундата по-късно Шел се блъсна в мен и ми изкълчи лакътя; още ме притесняваше година по-късно. След това престанах да играя на поста вратар и станах център-нападател, където си спечелих репутация на камикадзе. Никога не съм бил най-бързият на терена, но пък бях най-опасният, макар че всичко това трябва да се разглежда относително. Беше футбол на много ниско ниво.

Клаудия Кардинале
„Моите звезди“

С „Момичето с куфара“ се явих в Кан през 1961 г. Съвсем не бях единствената италианка на фестивала. Там беше и София Лорен, която впрочем спечели приза за главна женска роля във филма „Чочарка“ на Виторио де Сика, за който по-късно получи и „Оскар“. София също бе участвала в конкурси за красота, бе дебютирала със снимки във фоторомани и се бе потрудила доста, за да преодолее неаполитанския си акцент. От 1956 г. се бе прочула и бе предпочела да работи в Холивуд. Причина за това полуизгнание бе и любовта ѝ с продуцента Карло Понти, който бе женен и непрестанно упрекван от жена си. Първенството на София от самото начало се оспорваше от Джина, която Кристиан-Жак бе превърнал в звезда през 1952 г. с ролята ѝ във „Фанфан Лалето“. В онези години Италия бе разделена на два клана: про-Джина и про-София, нещо като футболни фенклубове. Числеността на запалянковците си проличаваше по блъсканицата, която предизвикваше появата на всяка от двете дами. Въпросната година червената рокля, дело на Марк Боан, с която София се яви на светския прием, породи сензация, но боата от норки, с която Джина пристигна в двореца, предизвика човешко цунами. Можех ли да изляза насреща им? Никога не съм искала да се съизмервам с тези две свещени чудовища. Аз бях в друга категория. Едва двайсет и две годишна, хората ме срещаха по „Кроазет“ и на плажа с обикновена рокля и фишу а ла Бардо в косите. Неволно бях породила свеж повей, бях аутсайдерката, която някои журналисти вече представяха като приемничка. Сп. „Пари мач“ ми посвети челната си страница с провокативен коментар: „Вече я наричат КК. Това е Клаудия Кардинале, младата съперничка на Брижит Бардо“. На снимката бях в обикновена мъжка риза, с пусната коса. Като кое да е момиче от 60-те. Французите впрочем сами не знаеха дали трябва да ме възприемат като чужденка. Екзотиката в моя случай беше сведена до минимум – нима не говорех френски по-добре от италиански, макар гражданството в паспорта ми да бе недвусмислено? Обясняваха как баща ми е честен и смел човек, който никога не пожелал да предаде родната си страна, въпреки очевидните предимства на натурализацията.

Войната в Алжир беше водеща в новините и изведнъж на някого му хрумна, че аз съм просто една „piednoir“…

Но в сърцето си всички сякаш ми дадоха двойно гражданство. Така Франция можеше да сподели част от първите ми успехи. В Кан „Златната палма“ по изключение беше присъдена на два филма: „Едно тъй дълго отсъствие“ на Анри Колпи и „Виридиана“ на Луис Бунюел. Италия отнесе приз за най-добра селекция заради разнообразието и качеството на представените продукции. „Момичето с куфара“ не ми донесе успеха, който очаквах, за сметка на това мнозина си спомняха раираните ми найлонови чорапи във „Виача“. Както винаги невероятният усет към подробностите на Пиеро Този беше ударил в десетката. В чорапите бе обобщен целият ми персонаж. Те ми помогнаха да вдъхна живот на ролята. От малка обожавах да се дегизирам. Костюмите са прекрасна опора за актьора. Преобличах се като за празник и се освобождавах от собствената си личност. Никога обаче не ми бе хрумвало, че ще нося великолепните одежди, с които Висконти щеше да ме облече за снимките, които започнаха през 1962 г.

Кадър от филма „Момичето с куфара“