Фатих Акин си спомня за „Срещу стената“: „Животът продължава. Героите оцеляха. А това не е малко.“

Откъс от книгата с разговори „В клинч“.

AртАкция

Андреас Тил нарече историята на създаването на Срещу стената "танц върху острието на бръснача“. Не е ли малко преувеличено?

 

Не, никак дори. Точно така си беше. При Солино снимките бяха прекалено хубави, за да се получи след това разумен филм. Не страдах достатъчно. Тук стана точно обратното: до гуша бяхме затънали в трудности, намирахме се насред емоционална земетръсна област. Бирол Юнел беше много труден, пробите със Сибел Кекили не бяха особено обещаващи. Продуцентите не искаха и двамата.

Винаги съм имал предпочитания към трудните хора. В този филм става дума за интимност и саморазрушение, а и аз бях написал сценария за Бирол Юнел. Но от "Wüste“ не искаха по никакъв начин той да играе. Бирол имаше славата на непредвидим човек и вече бе утрепал една продуцентска фирма. Ралф и Щефан ми казаха, че ако той участва, аз ще трябва да поема щетите, ако евентуално причини такива. И какво щях да сторя, ако след половината снимачни дни Бирол внезапно не се яви? Щях ли да се прибера у дома с половин милион дълг? Казах, че съм готов да поема този риск само ако стана копродуцент и имам думата при окончателния монтаж.

 

 

И така, Срещу стената се оформи като копродукция между "Wüste Film“ и "corazón international“ – продуцентската фирма, която основа заедно с Андреас Тил. Филмът струваше два и половина милиона евро. Като продуцент не трябваше ли да вложиш някаква част собствени средства?

 

По онова време тази част възлизаше на десет процента собствени средства. От тях "corazón“ даде приблизително една трета. Всъщност взех ги от хонорара си. За да спестим средства, се отказахме от фартист на камерата, зарязахме релсите и стедикама. Четох интервю с Роби Мюлер, в което той обясняваше как е снимал Порейки вълните на Ларс фон Трир: без осветление, само с един отражател. Райнер Клаусман и при нас почти не използва осветление. Само когато бе крайно наложително. А камерата взе на рамо. За фартовете използва преустроена инвалидна количка, за да се получи необходимата динамика. Единствените сцени, снимани от статив, са тези със Селим Сеслер и оркестъра му.

Тъй като почти не използвахме осветление, можехме да снимаме докъм четирийсет кадъра на ден. И това на три различни терена! Беше си същински спорт. Но екипът ни беше малък и затова доста мобилен. При Солино на терен висяха седемдесет души – един отговаряше само за циповете, друг за връзките на обувките.

 

Основателни ли се оказаха опасенията, или успя да озаптиш Бирол?

 В първата снимачна седмица разбрах на какви пачи яйца сам се насадих. Снимахме във "Фабриката“ по време на концерт на Мейсио Паркър. При тестовете за звука работихме с две камери. После концертът започна и екипът изчака хората да се разотидат. Мехмет Куртулуш отговаряше за Бирол, това му беше задачата. Не знам какво му е минало през главата – може би си е казал, че трябва да направи така, че Бирол да кротне, – но двамата седнали да пият.

По-късно, когато пак искахме да започнем със снимките, Бирол бе така поркан, че изобщо не можеше да следва каквито и да е указания. А трябваше да заснемем сцена с него и разотиващата се публика. Това не бяха платени статисти, нямахме пари за такъв ангажимент, така че снимахме нормалните зрители. Но тях не можеш да ги накараш да се върнат назад, за да направим следващ дубъл – снимаш сега или никога! Бирол обаче отказваше да облече фланелката, която беше носил сутринта – целта беше да се получи връзка между кадрите.Междувременно зрителите се разотидоха. Всичко стана страшно бързо.

А Бирол не иска да застава пред камерата! Първо аз блъснах Бирол, после той мен. Накрая взехме да хвърляме столове един срещу друг и да си налитаме. Докато Райнер Клаусман – операторът, се намеси и каза, че при това осветление и бездруго няма да се забележи с каква фланелка е облечен Бирол. Така че снимахме.

При втората сцена във "Фабриката“, която беше с "Фанфаре Чокарлия“, в сценария беше написано: "По време на концерта Кахит излиза на сцената“. Бяхме се уговорили с музикантите, че това ще се случи при осмото им парче "Iag Bari“. Комуникаци- ята вътре в екипа ни беше доста затруднена, защото беше ужасно шумно, но въпреки това бяхме готови. Но Бирол го няма! Беше се затворил в караваната си, също като Бранка в През юли – от страх как ще излезе на сцената пред всичките тия хора. После взе да троши караваната. Нямаше как отново да се нахвърля отгоре му, затова седнах, гледах го какво прави и пушех, докато той разрушаваше караваната.

 

Междувременно дойде и отмина "Iag Bari“, а Бирол не излезе на сцената. Питахме мениджърите дали "Фанфаре“ би могла да изпълни като бис още веднъж това парче. Това никак не се хареса на групата: "В биса не изпълняваме парчета, които вече сме свирили в концерта!“. "Окей, колко бихте искали, за да го направите?“ В крайна сметка успях да ги убедя и Бирол се качи на сцената. Танцува, излиза на сцената, продължава да танцува, възторжен е и лицето му кърви. Публиката, която нямаше и представа за снимките, се стъписа. Отпред до сцената стоеше едно момче от ромски произход, което Бирол бе изцапал с реквизитната си кръв – а за ромите е голяма обида, ако някой ги напръска с кръв. Затова момчето извади нож и искаше да го забие в Бирол. Някой от нас го забеляза и се наложи трима да идем да го убеждаваме да се откаже, накрая момчето отстъпи. Някак нещо ни закриляше в този филм.

 

 

Преди да стигнем до приключенията при снимките: откъде се пръкна тази история?

 

Срещу стената има много източници на вдъхновение. Една приятелка туркиня веднъж ме пита дали бих сключил с нея фиктивен брак – не го направих, но въпросът ѝ роди идеята за комедия и в един най-първоначален вариант сценарият бе написан точно като комедия.

 

Някои елементи останаха. Например представянето на Кахит пред родителите на Сибел си е класическа комедийна ситуация: двама мъже си дават вид, че са нещо, каквото изобщо не са. Публиката е посветена и може да се забавлява от ставащото, тъй като знае повече от героите във филма. Някои го предпочитат горещо на Били Уайлдър функционира на този принцип.

Когато по някое време се разбра, че Бирол ще играе ролята, стана ясно, че чак толкова смешно едва ли ще се получи. А по това време аз трупах все повече гняв: бях гневен заради Солино, бях гневен заради времената след 11 септември, бях гневен на проклетата война в Ирак. Целия си гняв излях при писането на сценария. Един след друг отстранявах комедийните елементи.

 

В Хамбург имаше клуб, наречен бар "Бернщайн“. Един от участниците – турски боксьор, всеки понеделник пускаше музика там. Турската музи- ка от клуба влезе в Срещу стената. Там се срещаха немци, италианци, турци, гърци, черни, какви ли не. Пощуряваха от музиката. Някои от турците се дви- жеха така, че при танцуването си рязваха ръцете с остриетата на бръсначите. Това е танцова фигура, арабеска, форма на самобичуване, която пък идва от шиитството.

Това исках да включа в сцената, в която във "Фабриката“ Бирол чупи чаши и се втурва към сцената. Понеделнишкият клуб си каза думата и в епизода със Сибел, когато тя готви на музиката на Сезен Аксу и с кеф облизва ножа. Каквото и да приготвя Сибел, то трябва да има нещо общо със секса. Тя готви пълнени чушки, а аз винаги съм възприемал това ястие като акт на оплождането. Пълненето на чушките отговаря на осеменяването. Малко след това във филма се говори за безплодието. Като дете веднъж гледах на видео Нощта на вълците на Рюдигер Нюхтерн – филм за пънкрокерите, които се сдърпват със собственика на една дюнерджийница. Влизат вътре, пускат силно музиката, танцуват и разрушават закусвалнята. Бях малък и всичко това ужасно ме шокира. В началото на 80-те години отидох с баща ми при Али Кешкин – преводач и писач на писма, който живееше на "Баренфелдер Щрасе“. В стаята влезе туркиня пънкарка. Усетих някакво странно влечение към това момиче. Нямам понятие откъде дойде всичко това – вероятно има нещо общо със забраната, опасността и любопитството.

 

Кахит има ли реални първообрази?

 

Има един бивш наркоман от турския квартал. Турчин, който обаче не знае добре езика. В понеделнишкия клуб винаги танцуваше като дервиш и гледаше света със зачервени и искрящи очи. Във филма отначало Кахит е напълно асимилиран в Германия, но благодарение на Сибел постепенно открива произхода си. Това преместване на идентичността беше проблемът, който мен ме занимаваше.

За разлика от него образът на Сибел си е чиста измислица, за която няма реални първообрази. Често ми се случва да пиша роли за определени артисти – например за Хана Шигула в На прага на Рая или пък за Адам и Мориц в Храна за душата. Малко се гордея с образа на Сибел, защото можах да приложа на практика това, което бях разработил теоретично при госпожа Зандер.

Любопитството ми към туркините, които съм срещал по улиците на Хамбург и съм наблюдавал, бе повече на сексуална основа. Красивите като картинка, слаби и грижещи се за себе си жени с леко пролетарско излъчване, работещи в салоните за красота със солариуми. Питах се: кои са тези момичета? Откъде идват, какво правят, каква музика слушат, четат ли книги? Ако да, то какви? Струваха ми се чужди и тайнствени. Това бяха съвсем различни жени от онези, които бях виждал в бар "Бернщайн“. Днес бих направил проучване и бих интервюирал такива жени. Тогава обаче работех повече интуитивно. Какво би излязло от мен, ако се бях родил момиче? Така че образът на Сибел е и отражение на собствената ми душа.

 

 

Кой да изиграе тази героиня? От Интимност на Патрис Шеро разбрах, че сексът е форма на визуа- лен диалог, а не нещо, което трябва да бъде изрязано, камерата да се отдалечи от него или пък да се затъмни. Имахме намерение да снимаме филм, който не прави компромиси с нищо. Актрисата непременно трябваше да бъде туркиня не само защото във филма щеше да се говори на турски. Предлагаха ми германки и италианки, но точно в тази точка исках да опазя автентичното звучене. Турските актриси, които се обсъждаха – като например Идил Юнер – бяха вече зрели жени. А аз търсех момиче, което в течение на филма ще се превърне в жена. Трябваше да е някъде в началото на двайсетте си години, за да може историята за "възрастния мъж и момичето“ да бъде разказана достоверно.

Бях набелязал няколко актриси, но те отказваха да се събличат пред камера, камо ли да представят секссцени. След като стана ясно, че удрям на камък с актрисите, ангажирах Май Сек – приятелка на Бирол Юнел от Берлин. Тя трябваше да организира кастинг на улицата.

 

Търсеше се туркиня между осемнайсет и двайсет и две години. Да говори турски и немски. Май ходеше из различни учреждения, занимаващи се с проблемите на жените, дискотеки, клубове или просто заговаряше на улицата различни жени и момичета, интервюираше и снимаше много от тях. От петстотин жени, с които тя бе говорила, аз избрах трийсет, с които лично се срещнах. Повечето от тях бяха напуснали бащиния си дом. Биографиите им не се различаваха много от тази на героинята ми. Всяка втора ми казваше: това е моята история!

Сибел Кекили беше сред трийсетте кандидатки. Май ми я посочи със забележката, че по-рано Сибел се е снимала в порнофилми. Бях запленен от тази мисъл. Що за момичета са тия туркини, които се снимат в порнофилми? Май разпита из хората от порнобизнеса дали има още такива. Оказа се, че няма. Сибел беше единствената. По това време тя вече бе прекратила това си занимание и заедно с бившия си приятел държаха стриптийзбар в Есен. Там беше първата ни среща. Ужасно мърляво място!

Гледал ли си порнофилмите ѝ?

 

И досега не съм. Докато снимах, не исках подобни картини с нея да се въртят из главата ми, а след това вече не ме интересуваха. Тогава съществуваше ли вече YouPorn? Нямам представа. Кой знае как би протекъл кастингът, ако ги бях гледал. Да, във всички случаи Сибел бе една от онези трийсет избрани. От тях десет поканих на предварителен разговор. Пет влязоха в по-следващия, по-тесен кръг, три от тях също участваха във филма. Те са съпругите на ония мъже, които Кахит ядосва, като ги пита защо не спят със собствените си жени. През това време жените седят в хола и се кикотят, разговаряйки за качествата на мъжете си като любовници. Включих и жените, защото някак успяха да ми влязат в сърцето.

Сибел и Бирол бяха като куче и котка. С едно изключение – в любовната сцена, която тя накрая прекъсва. Когато я снимахме, всички бяхме доста нервни – за разлика от Сибел, която си беше напълно отпусната. Много по-отпусната и свободна от всички нас. Нежно хвана Бирол за ръката, за да го освободи от сценичната му треска.
 
Друга драма е забраната за пътуване на Бирол Юнел в Турция.

 

Тогава Бирол беше на четирийсет, а в Турция, който до трийсет и осмата си година не отиде в казармата, подлежи на наказание. Смята се за дезертьор и бива арестуван, ако влезе в страната.

Въпреки че знаехме всичко това, започнахме снимките с него, надявайки се, че ще успеем някак да го прекараме през границата. За всеки случай имахме и план Б: ще снимаме сцените със Сибел в Истанбул, а пък обратната гледна точка с Бирол в Хамбург. Или в Лисабон, който донякъде прилича на Истанбул. И двата града се намират на границите на Европа, само че на различните ѝ краища.

Немската част отдавна беше готова. В Истанбул заснехме със Сибел доста повече епизоди, отколкото бяха предвидени в сценария, защото Бирол продължаваше да не получава разрешение за влизане в Турция. Историята наподобяваше малко тази на Копола в Апокалипсис сега. Копола също дълго е чакал Мартин Шийн да се възстанови след сърдечен инфаркт. И аз като Копола се питах: сега какво ли мога още да заснема без Бирол?

В един момент се оказа, че вече няма какво повече. Но точно в деня, когато се подготвяхме за епизода, в който Сибел се забърква в уличен бой с ножове, турското правителство промени закона за наказанията срещу дезертьорите.

Вероятно военните имаха нужда от пари за войната в Ирак – във всеки случай тези, които до този момент не можеха да влязат в страната, получиха правото да минат границата срещу 10 000 евро. Бирол беше първият, който използва новия закон. Шермин Лангхоф, която се бе ангажирала заради нас със случая "Бирол“, веднага отпътува за турското посолство в Берлин и се погрижи той да получи така необходимия печат в паспорта си.

 

 

Бирол пристигна, когато сцената с боя с ножове вече бе заснета. Всичко беше точно. Но на другия ден Сибел получи болки тъкмо там, където бе получила "удара с нож“. Искахме да снимаме с нея и Бирол, но се оказа, че трябва да я откараме в болница. Беше получила възпаление на апендикса и се наложи спешна операция. След това трябваше да прекъснем работа за три седмици. Немският екип отлетя обратно за Германия. Моник и аз отидохме да си починем в Анталия. Време за преосмисляне на всичко.

 

 

Когато продължихме снимките, вече бе дошла пролетта, тъй като междувременно и Бирол се разболя. Почти не можеше да яде, не биваше да близва алкохол. Пристигна в Истанбул, отслабнал с 10 килограма. Бедничкият, и без това си беше доста хърбав. Тъй като сега постоянно бе трезвен, в последните сцени на филма погледът му е съвсем различен. А заради дългото залежаване лицето на Сибел се бе позакръглило.

 

В близките планове си личи. Двете физически промени пасват много добре на това, че във филмовото действие е изтекло време!

И двамата бяха станали съвсем различни хора. Бирол пиеше само кафе и поради това постоянно беше в лошо настроение. Сибел пък мина през състояние на тежка болест, но успя да се измъкне. Почти същите неща изживяват и героите на филма. Въпреки трите седмици прекъсване на снимките екипът вече се усещаше скапан. Физически и най-вече психически бяхме доста уморени. Затова решихме последните сцени да се снимат не в града, а в хотелската стая.

Всъщност двамата герои, когато след всичките години отново се срещат в Истанбул, трябва да могат да се върнат в някакво предишно състояние. Да се носят из истанбулските кафенета, да пият и да се любят, за да наваксат всичкото онова изгубено време. Но ние бяхме прекалено уморени, за да го издържим. Защо просто не пъхнем двамата актьори в една хотелска стая, малко диалог и готово. Има един епизод, който не беше описан в сценария – инсценирахме го под натиска на момента: Сибел стои гола до отворения прозорец и гледа навън, Кахит седи на леглото и гледа към нея. "Losing love is like a window in your heart“, пее Пол Саймън в "Graceland“. И това е то: любовта на двамата излита през прозореца, навън към града, изчезва в нощта. Това е краят на една любов. Но не и краят на живота им. Животът продължава. Те оцеляха. А това не е малко.

 

Книгата "В клинч" може да откриете ето тук.

бюлетин

още интеракция

close

Търсене