София Лорен: парите не са свобода

Публикуваме интервю, което актрисата е дала преди 40 години пред бъдещата Нобелова лауреатка Елфриде Йелинек.

Рождените дни носят радост. Поздравления, пожелания, подаръци. Рождените дни носят тъга. Спомени, сантименталности, сълзи. Когато обаче рожденичката е София Лорен, разбираме, че датата е само формалност: на 20 септември тя навършва 85, но това е само факт от сухата статистика. Иначе в съзнанието на зрителя за Лорен отдавна се е изпълнил гьотевия зов към тъй хубавия миг да поспре. Киното и фотографията са запечатали този миг. Защото ние, дори и поздравявайки я сега, всъщност искаме да я помним такава, каквато е била на 30, 35, 40, 45… От времето, когато мъжете до един бяха влюбени в нея, а жените мечтаеха да приличат на Лорен. 

Възрастта идва с други разбирания за красота, премества погледа към други неща, поставя акцента върху други особености. Упоритата неаполитанка и тук издържа изпита. Като не спира да работи. На 81 години е модел на "Долче&Габана“ за червило за устни например. През 2007 г. застава гола пред камерата на фотограф за календар на "Пирели“. Пише книги. Ангажира се с политически мисии. Снима се в киното и телевизията.

Последната новина, свързана с нея, е от юни тази година. София Лорен участва във филм на сина си Едуардо Понти. Работното заглавие е "Мадам Роса“ и е екранизация на романа "Животът пред теб“ на Ромен Гари (Емил Ажар). Лорен изпълнява ролята на мадам Роса – еврейка, оцеляла от концентрационния лагер в Аушвиц, след това работила като проститутка. Вече възрастната бивша жрица на любовта се грижи за децата на други проститутки. Това е втората екранизация на романа на Гари. Първата е от 1978 г., снимана е от израелския режисьор Моше Мизрахи със Симон Синоре в главната роля и е отличена с "Оскар“ за чуждоезичен филм.

Ангажиментите на София Лорен в киното в последните година са предимно във филми на сина й Едуардо Понти. През 2002 г. излиза "Между странници“, където актрисата си партнира с Клаус Мария Брандауер и Жерар Депардийо. Първият филм за сина е стотният за майката. През 2014 г. участва в "Човешкият глас“, филм на Понти по пиеса на Кокто. Но и в този случай критиката като че ли обръща по-голямо внимание на Лорен, отколкото на режисьора. Не е тайна, че за да стигнат до собствената си слава, децата на известните първо трябва да преодолеят славата на родителите си – Едуардо не прави изключение. Това лято двамата работят заедно за трети път.

През 1968 г. София ражда първия си син – Карло Понти дж. Днес той е диригент на симфоничен оркестър в Калифорния. През 1973 г. в Женева се ражда вторият – Едуардо. След появата на първото дете София разрежда киноучастията си. В никакъв случай обаче майчинството не е я отдалечава от работата й. Когато Едуардо е на 6 години, Лорен издава първата си автобиографична книга "Живеейки и обичайки“. Година след това автобиографията става основа за американски телевизионен сериал. 

По повод излизането на книгата бъдещата нобелова лауреатка Елфриде Йелинек прави интервю със София Лорен, което е отпечатано в мюнхенския Абендцайтунг през април 1979. Разговор между две силни жени. Нека разгледаме подробно положението и на двете преди 40 години.

По това време София Лорен вече има награда за най-добра актриса от фестивала във Венеция (1958) за изпълнението си във филма "Черната орхидея“; отличие за най-добра женска роля в Кан (1960) за филма "Чочарка“, както и "Оскар“ за същата роля, втора номинация за "Оскар“ за ролята си в "Брак по италиански“ (1964), има "Давид на Донатело“ за ролята си в "Слънчогледи“ (1970). С почти постоянния си кинопартньор Марчело Мастрояни двамата са може би най-любимата екранна двойка в края на 60-те и през 70-те години.

Когато се среща с Лорен, Елфриде Йелинек е на 33 години, с леви убеждения, активна участничка в движението от 68-а, феминистка до мозъка на костите си. През 1975 г. е направила първия си голям пробив в литературата с романа си "любовничките“ (по това време тя пише всички съществителни с малки букви, по-късно се отказва). През 1979 г. тя е още далеч от бъдещата си слава. Има само няколко австрийски литературни награди. "Пианистката“ ще напише през 1983 г., а оспорваната от член от журито, но все пак връчена Нобелова награда ще дойде при нея чак през 2004 г.

Така погледнато за интервюто се срещат една много успешна, световна актриса и една много амбициозна, по-млада писателка. Въпреки славата си първата има труден личен живот. Италианската държава не признава брака й с продуцента Карло Понти, тъй като не признава неговия развод с първата му съпруга. Лорен и Понти са принудени да преодоляват и надхитряват ограниченията на католицизма, като разводът и бракът са извършени във Франция. Йелинек пък като типична лява интелектуалка директно сгазва религиозните норми, живяла е за кратко в комуна, после по отделно с различни мъже и едва от 1974 г. е женена.

Ето и самото интервю, което ни разкрива как е разсъждавала София Лорен преди 40 години:

Вие сте едва на 45. Защо написахте вече мемоарите си?

Защото, още откакто станах на 20, за мен се пишат книги, и във всички тях съм представена такава, каквато не съм. Не исках повече да съществува този фалшив мой образ.

Какъв е той?

Вадени са части от интервюта, които после са сглобявани съвсем своеволно. Никой не знае кое е истина и кое е измислено. Всъщност повечето са измислици и резултатът са тези мизерни жълти истории, които познавате.

Защо, смятате, се пише така за вас?

Защото това е най-простият начин вестниците да се продават. Да се пишат скандални истории е най-лесното. Виждат ме на летище да стоя до непознат мъж и веднага пишат, че това било любовникът, с когото съм мамела съпруга си.

Пишат се такива неща, защото има хора, които се интересуват от тях.

Не вярвам, че хората наистина проявяват интерес към това. Убедена съм, че вестниците възпитават читателите си да се интересуват от подобни истории.

Каква е функцията на тези истории?

Не знам.

Предполагам, че трябва да отклонят вниманието на хората от тяхната нерадостна действителност.

Интересно тълкувание.

Какво, мислите, виждат хората във вас? С какво се идентифицират те?

Със сигурност не със скандалите. Подозирам, че се идентифицират с това, което правя в работата и в живота си, в истинския си живот, а не в измисления от журналистите.

Но него никой не го познава.

Разбира се, че го познават. Не съм се родила вчера.

Това, което всички знаят, е, че сте хубава, богата и че сте успели да направите кариера.

Искате да кажете, че хората се идентифицират с моята кариера ли?

Вие представлявате успеха, богатството, свободата…

Парите не означават свобода. Не го казвам, защото ги имам. За мен богатството никога не е било равно на свободата. Някой може да е най-богатият и въпреки това да е най-нещастният човек на света, ако не знае какво да прави със себе си.

В книгата си пишете, че искате да намерите истината за себе си.

Това всеки го иска. Всеки се опитва да направи същото, макар че не всеки го осъзнава. Това е нещото, с което цял живот се борим.

Имате ли напредък?

Още съм в процес на търсене. Човек никога не намира истината за себе си, но е достатъчно да хване следата, това вече е много.

Съпругът ви Карло Понти прочете ли ръкописа, преди да дадете книгата за печат?

Не. Не искаше да го чете. Той ме обича, но не ми казва какво да правя. Преди време бях от хората, които искат да бъдат водени, вид марионетка. Днес предпочитам аз да водя.

Съпругът ви е с двайсет години по-възрастен от вас. В книгата си казвате: "Женена съм за баща си.“

Да, и?

Това ли е свободата?

Да бъдеш свободна жена не означава да не се свързваш с никого. Човек може да обича и въпреки това да е свободен. Зависимостта от чувствата не е несвобода. Свободата и независимостта не са едно и също.

Пишете, че бихте искали и на осемдесет да продължавате да се снимате. Тогава Понти би бил на сто. Мислите ли си понякога, че ще го надживеете?

Не искам да мисля за това. Не си позволявам на тази мисъл да ме занимава. В това отношение съм много несвободна. Но като цяло днес съм много по-свободна от по-рано. Мисля самостоятелно, сама взимам решенията си, без да питам дали са правилни или грешни. Преди бях зависима от съветите на другите. Научих се да казвам "не“.

На кого?

Първо на самата себе си. По-рано винаги казвах "да“, защото исках да съм мила, но вътре в мен си беше "не“. Това не беше честно нито към мен, нито към другите.

Научихте ли се да казвате "не“ на продуценти, които ви предлагат недобри роли?

Това винаги съм го можела.

Пишете, че сте се оставили да ви натикат в клише.

Да, но аз знаех, че е така. Знаех, че да станеш известен, е необходимо да правиш определени неща. Затова играех хубавото момиче, което е само обект, едно нищо без душа. С филма "Чочарка“ нещата се промениха. Той беше повратната точка в кариерата ми. Понякога и до днес играя роли, които не би трябвало да приемам. Но това си е мое решение. Няма как непрекъснато да се снимам във филми, които да са повратна точка. В човешкия живот не може да има толкова много повратни точки. Понякога се съгласявам за филм, защото искам да работя с режисьора или с някой колега, макар че историята нищо не струва.

Роля, която много сте искали да изиграете, е тази на Лиз Тейлър в "Кой се страхува от Вирджиния Улф?“

Да. 

Защо точно нея?

Защото това е прекрасна пиеса.

Но героинята е съвсем различна от вас. Пие, крещи непрекъснато, замерва мъжа си с разни предмети. Откъде щяхте да вземете материал, за да я представите? Пишете, че можете да играете само това, което сама сте преживели, просто го измъквате от спомените си. Могли сте да изиграете майката в "Чочарка“, защото сте си спомнили съдбата на собствената си майка… Разбирате ли ме?

Да, разбирам ви.

И защо нищо не казвате?

Интересно ми е да ви слушам.

Така не става. Няма да се получи интервю, ако ме оставяте толкова дълго да говоря.

Питахме ме дали нося в себе си тези чувства, които ролята изисква, нали?

Да, дали изобщо бихте си представили себе си в подобна ситуация.

Ах, знаете ли, в детството си изживях достатъчно много кавги между баба ми и майка ми. Имаше страшно много крясъци и омраза, защото бяхме бедни, а бедността прави хората зли. Нося достатъчно емоционален багаж, за да изиграя нещо такова. Мога да го изиграя, но не искам да го преживея. Не искам да преживея това, което се е случило между Лиз Тейлър и Ричард Бъртън в личния им живот. Защото е било унищожение. Преминала съм през такива отношения, когато бях дете. Днес, щом видя, че двама души почват да си крещят, се отдалечавам. Избягвам такива сцени. Това е единственото удобство, което мога да си осигуря.

Благодарение на това, че сте извънбрачно дете, още от малка сте били аутсайдер.

Да.

В известен смисъл днес като филмова звезда продължавате да сте.

Да, вероятно може да се направи такава връзка. Човек се ражда със своето предопределение. Някои са много социални, други цял живот странят. Това е дадено от самото начало. Не може да бъде променено.

Имате ли приятели?

Не много, четирима или петима, истински приятели, хора, с които мога да говоря за неща, които не разказвам дори на мъжа си. Но най-добрият приятел съм си аз самата.

Самотни ли са филмовите звезди?

Може да се чувстваш самотен и сред хиляди хора. Съвсем различно е да си сам. Понякога намирам това за много хубаво и важно. Това са моменти, в които се питаш: Кой съм аз? Кой искам да бъда? Какво искам да постигна? Все въпроси, за които човек няма време, увлечен от всекидневната рутина.

Какво правите, за да останете сама?

Отивам в банята, заключвам вратата, сядам и си казвам: хайде сега да видим какво става с теб. Размислям в каква ситуация съм в момента и търся изход.

Това не е ли налудничаво?

Кое?

Да застанете встрани от себе си и да се наблюдавате.

Ако беше налудничаво, отдавна да бях в лудница. Защото го правя всеки ден. Винаги съм се гледала отстрани, също и в приятни ситуации. Гледам се и си казвам: виждаш ли, не всичко е чак толкова лошо. Не, не съм полудяла… още не.

И в момента ли се наблюдавате?

Не, наблюдавам вас, за да разбера защо питате точно това.

Намирам, че в личен план сте много по-интересна отколкото във филмите ви.

Аз съм многостранна и затова рядко срещана жена. Не раста по дърветата.

Има ли роля, която бихте искали да изиграете?

Да, на Ана Каренина. Това беше мечтата на майка ми. Когато била млада, приличала на Грета Гарбо и винаги желала, щом порасна и стана известна, да изиграя вместо нея ролята, в която тя е гледала Грета Гарбо.

Но това също е безумно: да играете нещо, само защото майка ви не е успяла да го направи.

Вие сте напълно луда. Много ми е приятно с вас. Просто невероятно!

За съжаление трябва да побързаме, защото сега ще дойдат от телевизията за интервю. Каква е разликата между звезда и актриса?

Не знам. Има нещо специално. Магическо. Трудно е да се обясни. Защо някой се ражда като звезда, а пък друг, дори и да е добър артист, не успява да стане? Никой няма да ви отговори на този въпрос. Какво бихте предпочели да сте – артист или звезда?

Най-добре и двете… Но сега трябва да вървим към финала. Налага се да ви питам и нещо за модата, защото интервюто ще излезе и във "Вог“.

Нося удобни дрехи. Не купувам нищо, само защото е модерно.

Не носите бижута, след като са ви ограбили за трети път…

Да, обиците не са истински.

Вярно ли е, че поради страх от отвличане децата ви са пазени от бодигард?

Измишльотина.

Но лудият, който веднъж влязъл във вилата и искал да убие децата ви, това не е измишльотина, нали?

Беше случайност. Когато човек е известен като мен, винаги има луди, които искат нещо да му сторят.

Последен въпрос, вече включват прожекторите… Страхувате ли се от тъмното?

Не. Ако кажа друго, ще напишете: тя не се чувства свободна.

Бележки: за това интервю Елфриде Йелинек е разполагала само с двайсет минути. Иначе София Лорен надживява мъжа си Карло Понти, който почива през 2007 г. На 85 години тя продължава да се снима, точно както е искала преди 40 години. Макар и само във филмите на сина си.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт