"The Lost Daughter": тайната тъга на майчинството

Първият режисьорски филм на актрисата Маги Джиленхол "The Lost Daughter" e последният, който излезе в Netflix преди да изтекат финалните субтитри на 2021 г. Дакота Джонсън и Джеси Бъкли партнират на Оливия Колман, която с всеки мускул на лицето си разказва история. Сюжетът се позовава на романа “Непознатата дъщеря” от Елена Феранте (писателка, познавач и пазител на женското сърце и неговите терзания) и изследва сложните отношения между майка и дъщеря. 

Актрисата от години следи книгите на мистериозната италианска писателка и споделя:

Имах усещането, че в тези книги се засягат теми, които не се обсъждат на висок глас. Какво е да си жена, мислител, майка. Дори в известен смисъл се шокирах. Помня, че когато четях неаполитанската тетралогия си мислех за това какъв хаос и объркване царят у героините, но 30 секунди по-късно откривах доста голяма част от себе си в тях. Това означаваше ли, че и аз съм такава? Или може би всичко, за което те говорят, е познато на жените навсякъде по света? След всяка книга у мен се настаняваше комфортната мисъл, че може би аз не съм сама в тези чувства.

Вероятно The Lost Daughter по същия начин ще донесе същата комфортна мисъл на много жени по света.

Маги Джиленхол създава адаптация, която е красиво заснета, много добре изиграна, деликатно разказана и спокойно може да послужи за урок по създаване на напрежение. Кадрите са поднесени нежно, грешките на героините - също, а тишината сякаш лениво се надпреварва със заглушителните шумове - тези на фара, на невъзпитаните тийнейджъри, на миналите спомени, на падащата шишарка.

48 годишната Леда (Оливия Колман) толкова отчаяно е имала нужда да избяга от нещо, че се е озовала сама на остров в Гърция. Нарича го служебно пътуване, любезничи вяло с околните, но предпочита собствената си компания. Може ли да е там за удоволствие? Разбира се, възможно е, но обикновено когато отиваме чисто сами на остров и почти не сваляме слънчевите си очила, докато водим записки в тефтер… е, това поведение издава тихите ни битки с демоните от миналото или с тези, които все още са в нас. Макар все да вечеря сама, Леда винаги е в компанията на шумните образи от предишния си живот. Шумни са, защото първо, това са гласовете на двете й малки деца, на съпругът й, и на собствената й младост, и второ, защото макар глъчката да е стихнала и дистанцията на времето да е заличила контурите, понякога остава един страничен бял шум, с който свикваме да живеем до степен, в която почти не се впечатляваме от него, но той е там, винаги там.

Настоящето на острова в Гърция се преплита с ретроспективни кадри, водещи ни право в апартамента на гореспоменатата младост. Джеси Бъкли играе младата Леда и за разлика от порасналата си версия не стои непоклатимо с черни очила, а е жена, на ръба на нервна криза, която много трудно удържа юздите на живота си, докато един ден просто не решава да ги пусне... И вероятно това е най-голямата тема на филма (и романа). Джиленхол вае неудобна визуална приказка за непроизнесимата мисъл, че една майка може да пожелае време за себе си, да срещне нова любов, да не знае как да се справи с всичко и просто един ден… да си тръгне. Децата са смазваща отговорност, казва Леда на семейството, което среща на острова.

А смазващата отговорност често води до депресия и тази на майчинството има различни лица. Невинаги се изразява в бягство, но това далеч не означава, че не присъства. Достатъчно сцени говорят за семейството на Нина (Дакота Джонсън), което никак не е спокойно, мирно и хармонично. Но това не й пречи да казва, че е щастлива. Не пречи да скрива зад усмивка осъдителния си поглед, когато чува, че някои родители си тръгват. Вероятно очарованието на щастието й е и причината тайно да целува другиго и ежедневно да се пита Това ще свърши ли някога?. А децата, независимо колко агонизират майките им, са там, в другата стая, и търсят мама, която трябва да целуне раната, за да спре да боли. Винаги са там, на другата кърпа на плажа, и търсят мама, която трябва да влезе с тях във водата… и мама бърза да остави всичко, да напусне и мъничкото останало от собствения си свят, и да отиде да целува раните и да играе във водата. Понякога обаче тялото изнемогва и малко преди да докосне с върха на пръстите си студената синева грохва, пада на брега и остава там, докато и последната вълна не се разбие в лицето й.

Филмът казва толкова много неща, без изобщо да ги каже и това го прави толкова деликатен, ненатрапчив и смислен. Тишината и актьорската игра заключват големи идеи, без нито за момент да делят хората на добри и лоши. Защото понякога всички ние сме и добри, и лоши. Особено в семействата си. Особено когато сме малки или когато станем родители.  Децата често обвиняват майките и бащите си за всичко, за което не знаят кого да обвинят. Някой трябва да поеме отговорност за хаоса, безредието, несъвършенствата по тялото ни, изгубените ни кукли... Не знаем кой е този някой, затова се обръщаме към мама и татко. 

В The Lost Daughter за миг се чува гласът на френската философка Симон Вейл, според която вниманието е най-чистата и рядка форма на щедрост. В случая на сложните отношения между майки и дъщери можем да кажем, че най-чистата и рядка форма на щедрост е прошката. В нея е събрана цялата неизмерима любов и понякога се изразява в това да набереш онзи, който знаеш, че със сигурност ще ти вдигне, защото ти е простил за грешките.