Защо е важно да споделяме щастливите моменти, които ни се случват

Винаги ще си спомняме пътешественика Алекс Супертрамп, чиято история преди години оживя на екрана във филма на Шон Пен Into The Wild. Богатото момче, което имаше прекрасно бъдеще, чисто минало и всички възможности на света, остави лукса и удобствата настрани и избяга в дивото, за да потърси по-висш смисъл и повече дълбочина на душата. Няма да разказваме историята на живота му, но просто ще си припомним надписа, който в края на живота си Алекс написва по стената на буса, в който живее.

Щастието е реално само тогава, когато е споделено.

В днешното объркано време непрестанно се опитваме да търсим баланса между активния социален живот и времето, посветено на самите нас. Сякаш вечната дилема е дали да се появим сред хора или да останем вътре в себе си.  И самият живот не знаем на себе си ли да посветим или на другите? Опитваме се да не се страхуваме от самотата и да се скрием зад маската на имагинерната независимост. А всъщност няма страшно. Няма страшно да споделим, че се нуждаем от някого, на когото да разкажем всичките си мрачни мисли.

Страхотно е да си признаем, че е добре понякога да има две ръце, чиято прегръдка да ни пази като чадър от дъждовете на собствените ни облаци.

Алекс Супертрамп е прав. Защото ако хубавите моменти останат несподелени, то с тях избелява и щастието. Когато положителната емоция отключи усмивка на лицето ни, то тя трябва да бъде насочена към някого. Не е случайно, че в моменти на радост хората изпитват нужда да се прегръщат. От раждане на дете, през големи професионални успехи, до победа на футболен мач. Не сме създадени да бъдем сами и няма значение дали това ни се нрави или не. Разбира се, хубаво е в дъждовен ден краката ни да са опрени на рамката на прозореца, до нас бавно да се върти някоя тежка джаз плоча и времето да е спряло. Хубаво е, но би било страхотно, ако до нас има и човек, с когото да се сподели парчето, рамката на прозореца и спрялото време. “Светът е за двама”, казват. И вероятно те знаят по-добре от нас. Вероятно трябва да ги чуем и да им се доверим. 

Ако Малкият принц нямаше своите лисица и роза, то той щеше да гледа по 44 залеза всеки ден, опитвайки се да удави тъгата си в пищността на светлината им. Пол Остър казва, че приятелите са до нас, за да изслушват всичките ни радости и тъги, а пък от гласа на Джоко Росич сме чували неведнъж, че един мъж няма смисъл да прави каквото и да е, ако до него няма жена, която да се възхити. 

At the end of the day винаги можем да си водим дневник, в който смело да си кажем всичко. Можем и тихо в съня си да шепнем на възглавницата, но идеалният вариант е да има човек, на когото да можем да се обадим с думите: “Знаеш ли какво стана днес?”. А често не е нужно да има и думи. Мълчанието може да бъде много стряскащо, но ако е споделено, не тежи. И всички онези, способни да изслушат тайните, които крием само за дневниците и възглавниците си, ще бъдат там и за най-голямото щастие.

Не е ли страхотно да знаем, че на всеки ъгъл от картата на щастието дебне по един верен приятел, с когото да споделим пеперудите в стомаха?