Да поговорим за края ти

Тя е един от най-позитивните и ведри хора, които съм срещала напоследък. Ведростта е в кръвта ѝ, чувството ѝ за хумор е самоиронично, от най-любимите ми, а желанието да прави неща е толкова заразително, колкото са приключенията на Пипи Дългото Чорапче

А иначе… Иначе Клер Търнър е собственик на платформата huunuu и се занимава с организиране, съхранение и предаване на поколенията на нашите собствени спомени и тези, които другите имат за нас, когато вече няма да сме между живите. Казано с други думи, Клер е човекът, на когото да поверите всичко около… смъртта си.

Клер между този и онзи свят

Звучи леко зловещо, затова нека започна по-отдалеч.

Клер скоро ще навърши петдесет и две. Не мога да кажа, че не ѝ личат, но е от хората, за които искрено казваме, че изглеждат страхотно. Това, че винаги е усмихната, не е изненадващо, като се има предвид, че е британка. Да си приветлив е част от възпитанието на тези хора, които не товарят другите около себе си с душевните си черни дупки. Напротив, тя е в състояние да разкара и най-тегавата балканска темерутщина и неусетно да я замени с една особена, небесна лекота.

Така, като я гледаш отстрани, Клер прилича на човек, който е достигнал идеята за щастие и ежедневно я изпълва със собствен смисъл. Първият път, когато я виждам, размахва ръце над главата си, за да даде знак, че тя е човекът, с когото имам среща, и с цяло гърло крещи “хелооооооуууу!”. Носи тесни тъмносини джинси, къс пуловер и ярки маратонки, слънчевите ѝ очила са кацнали удобно между русите къдрици на върха на главата ѝ, а походката ѝе като че леко си танцува. Отивам по работа в старата ѝ френска къща, отвътре се носи примамлив аромат на кафе и нещо току що изпечено и сладко, а светлината на пролетния ден се е излегнала във въздуха и образува прави, оптимистични слънчеви лъчове от небето към земята.

Малко след Клер се появява и Стийв, съпругът ѝ. Някъде във втората половина на своите петдесет, атлетичен, трябва да е висок около два метра - поне от моите скромни метър петдесет и осем, изглежда така. Прегръща Клер откъм гърба, а тя отвръща на нежността му, като на свой ред придърпва двете му ръце още повече около себе си. Преди да го приближа и да се здрависаме, Клер закачливо се извръща и го целува по бузата. Пет минути по-късно вече знам за Стийв и интересната подробност, че като член на националния тим по гребане на Обединеното кралство, е бил участник в две олимпиади, в които отборно е печелил четвърто и шесто място. Двамата се познават от 2004-та година, когато случайно се срещат по работа. Към онзи момент всеки от тях е щастливо женен - Стийв има две дъщери, а Клер - двама сина.

Срещата им обаче се оказва много повече от размяна на работни услуги, защото още при първото взаимно докосване и двамата усещат онова специфично електричество, което после повдига пеперудите в корема и ги държи в постоянно пърхане. Разбира се, не си го признават веднага. Защото, както става в историите, дето ги пише животът, трябва да се мине през малко трудности, едно-две разбити сърца, пълно разбъркване и чак тогава, евентуално, някакво пренареждане.

Няма да ви занимавам с подробностите, защото този текст всъщност не е толкова за любовта, колкото за смъртта. Но понеже Клер ми казва, че те двете много си приличат, нека приемем, че разказът е за живота - такъв, какъвто се случва, докато се чудим как да го планираме. Та в крайна сметка след няколко месеца Клер и Стийв се оказват прекалено влюбени един в друг, за да крият или подтискат връзката си. Взривяват по една бомба в уж подредените си семейства, уреждат бързо разводите си, някак обясняват ситуацията на децата си и се събират. Официално се женят преди шест години, но за всичките 14 години, в които живеят заедно, са сменили единайсет адреса, заселвали са се в четири различни страни, прекарали са над 300 дни в непрекъснато пътуване. От 2014 година пък имат и свой общ бизнес - идеята и платформата huunuu.

Здравей, моя смърт!

Големи хора сме, така че дайте да си подтиснем балканския трагизъм и да седнем със смъртта на една маса! Клер го е правила няколко пъти, но един от тях ѝ подействал толкова драматично, че родил у нея мечтата да изнамери начин, по който хората спокойно, осъзнато и без притеснение да говорят за края на живота.

Точно след като срещнала Стийв и все още се опитвала сама да разбере чувствата си и да реши какво да предприеме, отишла на кратка почивка за един уикенд с майка си и втория си баща в селска къща покрай океана. Прекарвали си страхотно, било романтично и тихо, само вълните се разливали разточително по брега, като че да напомнят за кръговрата на живота. Последната сутрин, едва събудила се от шума на океана, Клер дочула стенания и сподавени викове от стаята на майка си и нейния приятел. "Боже - помислила си - не мога да повярвам, че толкова шумно правя секс!”

След секунда обаче осъзнала, че майка ѝ всъщност пищи от ужас. Влетяла в стаята и заварила майка си свита в единия ъгъл на стаята, напълно безмълвна и трепереща от страх. А Марк, вторият ѝ баща, лежал безпомощно на леглото и едва дишал в предсмъртна агония. Клер се впуснала да го спасява, междувременно майка ѝповикала линейка, но в крайна сметка Марк починал на път за болницата. Масираният мозъчен кръвоизлив, който получил, бил неспасяем.

Няколко часа след като им съобщили за смъртта на Марк, Клер седяла по турски на земята, а майка ѝ я галела по главата и си играела с косата ѝ. "Мамо, срещнах един човек и имам чувства към него.” Думите сами се изсипали от устата ѝ.  "Виждаш колко е кратко всичко и как бързо идва краят…” отговорила майка ѝ. Нищо повече не казала. Седмица по-късно Клер съобщила на първия си съпруг, че го напуска, събрала си багажа и се изнесла. Без никаква драма, делово.

Нямала повече време нито да се прави на щастлива, нито да чака щастието да я намери. Тогава си дала сметка че, за да живеем пълноценно живота си, трябва да се научим да приемаме смъртта като част от него. Да я опознаваме спокойно и с мъдрост, когато знаем, че ни остава определено време. Да планираме да направим нещата, за които все сме мечтали и все не ни е достигала смелост, лудост, подкрепа, организация или просто време. Да подготвим близките си, като ги лишим от отговорността непременно да ни съчувстват и се подготвим сами. Да създадем специални спомени за онези, които вече ги няма и ни липсват, както и да организираме спомените около самите нас. Да предадем желанията и волята си на тези, на които не сме успяли да го направим по една или друга причина.

И в крайна сметка можем да организираме своето погребение в най-малки подробности - класически, ръчно изрисуван от приятели или пък екзотичен ковчег, погребална капсула, наподобяваща майчината утроба, арт урни за съхранение на праха, подбор на музика, място, визия, храна и напитки за последния ивент, в който сме главен герой. Но всъщност, ако излезем извън конкретните услуги, в които Клер и компанията ѝ посредничат, става дума за нещо много по-дълбоко и душеспасително - дедемонизация на смъртта, чрез говоренето за нея. За годините, в които Клер провокира хора да говорят за смъртта, е чула стотици истории, страхове и планове, свързани с нея. Всеки има история със и за смърт. И тя трябва да бъде споделена, за да може да бъде понесена.

Бизнесът на Клер или huunuu за начинаещи

Не съм попадала на място, в което така ведро да става дума за времето, когато ние вече няма да сме тук. Трябва да призная, че чак ми стана забавно. В платформата на Клер и нейния екип можеш да запишеш послание до някого, който ще го получи след смъртта ти. Можеш да си направиш списък с желания, за чието изпълнение да получиш логистична помощ.

Има опция и да си избереш неща, които непременно да направиш, докато си на тая земя - например да летиш с балон, да свириш в джаз банда, да ходиш на курс по грънчарство, да отидеш на сафари в Африка, да опиташ всички сирена на света, да стартираш блог, да прочетеш 30 книги за една година или пък да напишеш своя собствена. Можеш също да пресъздадеш спомена за някой отишъл си любим човек, като например си поръчаш пачуърк завивка, направена от неговите дрехи или пък подготвиш спомени за близките си, като им поръчаш златни или сребърни медальончета с твой пръстов отпечатък.

Благодарение на хората на Клер можеш да оставиш завещание, което да бъде отворено след смъртта ти, да разкажеш важна история на семейството си, която не си могъл да споделиш приживе, да направиш признание, извинение или пък да установиш традиция. Всичко, което оставиш като информация в персоналния си профил в платформата, се пази като в дигитална банка. Как и кога да бъде използвана тя зависи от собственото ти желание и указания. Платформата има и блог, който съдържа текстове, подпомагащи процеса на приемане на идеята за смъртта. Защото всъщност връщането към светлата страна на живота е най-важното, което Клер и нейния екип искат да постигат с всеки един от потърсилите ги хора. И пътят до тази светлина минава през мрака, който сме закрепостили в душите си.

Аз умирам и светло се раждам…

Докато разказвам за Клер и Стийв, си представям реакциите на една голяма част от читателите. Виждам плюенето в пазвата, възгласите “ужас!” и сбърчените вежди. У нас смъртта е крайно трудно за преодоляване събитие - то е такова и навсякъде другаде по света. Нас обаче ни маркира трагично от малки. Няма да нарека това грешка - то е такова, каквото е. Но го намирам за жестоко към душите и сърцата ни. Като силно експресивни хора, естествено податливи на мистика, ние сме научени на тъга много по-рано, отколкото на радост.

Страхуваме се да се радваме до безграничност (знаете поговорката "много хубаво не е на хубаво”), но охотно потъваме в безкрайна мъка и я изискваме и от другите, претърпели загуби на любими хора. Мерим нечия любов към отишлия си с отделеното време за скръб и нейното демонстриране. Траурът ни приляга на манталитета - оценяваме някого, след като е умрял, преди това сме заети да обясняваме колко не го харесваме и колко не струва. И винаги страдаме по това, което безвъзвратно сме загубили, нищо, че когато сме го имали, не сме се старали да го съхраняваме. Разбира се, че като българка нося същия трагизъм и уклон към константно страдание за все някога идващата смърт.

Яд ме е на това обаче! Защото всички загуби на хора, които обичах, полека-лека ме учеха да се радвам на живота по принцип. Даваха ми трепкащото усещане, че днес съм тук, дишам, усещам, виждам, чувам и мисля. Убеждаваха ме, че ми е важна всяка минута и в името на живота и тези, които са го загубили, нямам право да я пропилявам. Така със скръбните събития в живота си станах по-позитивен и весел човек. Научих се на ведрост и лекота, с които като Клер гледам да започвам дните си. Живея живота такъв, какъвто ми се случва, докато се въздържам да си правя грандиозни планове. Правя само малки - стъпка по стъпка, за лични неща, ежедневни. И се уча да им се радвам до безграничност.

Така смъртта може да почака. Защото това, от което тя най-много се страхува, е животът, който винаги продължава след нея. Клер ми го каза.

Повече за платформата може да научите тук.