Катрин Панкол за АртАкция: „Трябва да танцуваме с живота. Той е наш партньор.”

Разговор за вдъхновението, героите, най-добрият учител и тайните страхове.

Катрин Панкол е от онези писателки, които носят утеха и успокоение и в най-тъжните дни. Успява да изгради героите си по толкова истински начин, че след всяка нейна прочетена книга, ни се иска да са ни приятели. Или поне да поговорим по телефона за няколко минути. Няма как да пропуснем да не споменем трилогията "Жълтите очи на крокодилите", "Бавният валс на костенурките", "Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник", трите тома на "Muchachas" и най-новото четиво за дългите летни дни "Три целувки".

Превод: Росица Ташева

Откъде черпите вдъхновение за героите в книгите си – персонажите Ви са толкова истински, толкова дълбоки, сякаш са наистина сред нас. Съществуват ли в реалността?

Не, не съществуват. Литературният герой е магнит, който поставяте на масата и чакате стърготините да се полепят по него. Героят е резултат от това намагнитване. Това са всякакви впечатления, подробности, откраднати от един или друг, дочути размишления. Питам се какво е било детството му, кои са били родителите му, какви са били мечтите му, раните му, надеждите му. Защо е започнал да прави това или онова? Влюбен ли е? Какви са комплексите му, признатите и скритите му вкусове? Постепенно той се оформя и изплува от сянката. Много време прекарвам в мисли за героите си, "общувам“ с тях, преди да се впусна в писането на романа. Когато героят е добре изграден, той става истински. Така читателят може да се отъждестви с него, да го обикне или да го намрази!

Смятате ли, че ако бяхте мъж писател, светът щеше да се отнася с Вас по различен начин? Мислите ли, че съществува подобно разделение и в литературата?

Разбира се! Навсякъде съществува това противопоставяне. Мъжете много трудно признават таланта на жена писател. Освен ако жената няма сериозно алиби, та да благоволят да я приемат на сериозно!

Споделяте, че обичате морето и то рано сутрин, когато е изцяло Ваше. Имате ли нужда от подобни моменти на самота, градивни ли са за творчеството Ви?

О да! Човек може да пише само в самота. Като предъвквам мислите си сама, като се разхождам сама, като плувам навътре в морето, като не правя нищо… тогава се вглъбявам във вътрешния мир на героите си, за да го подхраня и да му дам възможност да се развие.

Историите Ви впечатляват с много и различни нишки, преплитания и обрати. Животът ли е най-добрият учител и съветник за ситуациите, в които изпадаме?

Трябва да разтворим широко ръце за живота. Да не му пречим да ни изпълва, като го блокираме с банални идеи, с предубеждения, с необмислени откази. Трябва да оставаме отворени. Животът е най-добрият ни учител. Ако ни изпраща изпитания, то е, за да научим нещо, ако ни радва, то е, защото сме научили нещо и сме го оползотворили. Трябва да танцуваме с живота. Той е наш партньор.

Помага ли ви писането? Казвате, че е тежък, дори физически труд. Отнася ли Ви в друго пространство?

Човек е много различен, когато пише. Усамотява се. Съсредоточава се. Преминава в друг свят. То е нещо като транс, като левитация. И в същото време сте на ръба на пропастта. Изтощително е. Интелектуално и физически. Но трябва да се издържи!

Когато започвате нова книга, имате ли визия как точно ще завърши? Или че ще прерасте в трилогия? Следвате ли героите си?

Не. Когато започвам книга, имам само няколко ясни герои в главата си и смътна идея за историята. Тези герои ще развият историята, те ще я подхранят. Те ще решат как да свърши. Аз само ги следвам. Така, сякаш следвам живи хора… Като детектив!

Често говорите и за страха – страха от живота, от това, че не пасваш на представите на останалите, на дадени очаквания. Вие самата от какво се страхувате?

Ние всички имаме тайни страхове, които идват от детството. Всичко се случва в детството. Останалото са повече или по-малко успешни опити да се освободиш от страховете си, за да бъдеш стопроцентово себе си – това е голямото предизвикателство на живота. Като малка все се боях, че покривът ще ми падне на главата! Доста време ми отне да се отърва от този страх…

Кой е денят от седмицата, в който Вие сте тъжна? Да предполагаме ли, че е понеделник? (бел. авт. "Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник")

О, не! Човек може да е тъжен в който и да е ден от седмицата. Ние не сме катерици! 

Крехка ли е материята на щастието? Как мислите, трудно ли се съхранява то в днешно време? 

Щастието е нещо сложно в смисъл, че не осъзнаваме, когато го преживяваме, и горчиво съжаляваме за него, когато свърши! Би трябвало да си дадем време, да спрем и да вкусим от мига. Понякога го правя. Спирам и си казвам: "Катрин, щастлива ли си в този момент?“, и ако си отговоря "да“, правя една танцова стъпка, казвам "мерси“ на живота, затварям очи и вкусвам, дегустирам, угощавам се! Не трябва да оставяме щастието да отмине!

За какво мечтаеше Катрин Панкол, когато беше на 20? Какво бихте й казали сега?

Олала! Голям въпрос! На 20 години се борех с живота. Не мечтаех. Живеех сама в Париж и единственият ми проблем беше къде да се настаня, с какво да си купя храна, как да си намеря работа и т.н. Останалото ми се струваше чист лукс! Днес бих казала на двайсетгодишната Катрин: "Е, миличка! Добре се справи! Поздравления!“. Не толкова заради успеха на книгите ми, колкото заради извървяния път, заради всичко, което научих, което разбрах. Заради начина, по който израснах. Много работих над себе си. Много! Бях двайсет хиляди различни Катрин!

Знаем, че Вашата дъщеря също пише. Съветвате ли я и съветите Ви могат ли да се отнасят към всички, които започват да се занимават с писане?

Давам съвети на всички ОСВЕН на дъщеря ми! Това е нормално, тя иска да живее собствения си живот. Без сянката на майка й да се рее над нея. Но си говорим много за книги, филми, картини, музика. Имаме много общи вкусове. Иначе много обичам да предавам опита си на младите, които искат да пишат, и да им помагам да изпратят в издателствата добри ръкописи. 

Какви спомени сте запазили от посещението си в България преди няколко години? 

Всичко много, много ми хареса! Страната, хората, атмосферата, София… Спомням си за десертите с кисело мляко и за кьопоолуто. За катедралата "Александър Невски“, за залезите на Дунава и за двете ми очарователни издателки. 

Какво предстои? Каква е историята, която искате да ни разкажете?

Шт! Тайна! Трябва да има мистерия. Никога не говоря за бъдеща книга. В противен случай тя си отмъщава и изчезва! 

Благодаря Ви.

А аз ви изпращам една голяма усмивка. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция