Изгубеният допир: една година без прегръдки

2020 г. беше годината, в която сякаш всички осъзнахме, че човешките създания са сътворени, за да докосват и да бъдат докосвани. Тъкмо поради тази причина много хора агонизират по време на пандемията. И до днес изпитват тревожност, тежест от самотата, депресия. Ще се възстановим ли някога напълно? 

Доктор Катерина Фотопулу, професор по невронаука в Лондон, казва, че живее сама и споделя пред The Guardian, че през изминалата година осезаемо е усещала липсата от аромата на бащината дреха и допира до челото на племеника й, но преди всичко е изпитала копнеж по физическата близост до друго човешко тяло. Според нея необходимостта от докосване съществува отвъд хоризонта на съзнаваното. Още преди да се родим, когато около нас се завърта околоплодната течност в утробата, феталната нервна система различава нашето тяло от това на майката. Концепцията, която имаме за самите себе си дори, се корени в допира. Според доктор Фотопулу от малки разчитаме на физическата грижа, която другите ни оказват, и сме свикнали да я търсим. Когато докосването присъства в живота ни, не му обръщаме особено внимание, но бъде ли ни отнето, бързо стигаме до извода, че са много малко нещата, с които можем да си помогнем и да се почувстваме добре. 

The Guardian разговарят с Нина Смит, която е на 40 и живее сама в Лондон. Пред тях тя споделя, че през 2018 г. се бори с мъчително възстановяване в следствие от травма на гърба, което изисква да прекарва дълги часове в леглото. Разбира се, била е посещавана от приятели, но болката почти не позволявала допир и докосване. При настъпването на първия локдаун през 2020 г. казва, че е била подготвена за това, което предстои. “Много добре знаех колко е важно да имам стриктен график за разходки, защото смяната на заобикалящата среда винаги действа освежаващо.” С напредване на времето обаче мрачни мисли започват да обитават съзнанието й. С всяка изминала седмица на изолация започва да се чувства все по-уязвима и колкото и да се опитва да се придържа към рутината си, е трудно.

“Невъзможността да бъда прегърната в един момент беше истинско мъчение. Не знам дали правителствата осъзнават колко разрушително може да е влиянието на тази самота и изолация върху човешката психика.”

Изпитвала е истинска трудност с това да задържа всички тези емоции в себе си, да ги пази в тялото си, без да има къде да ги излее.

Като възрастни невинаги проумяваме важността на допира, дори и когато той изчезне. “Може би започваме да осъзнаваме, че нещо сякаш липсва, но не си даваме сметка, че става дума за допира и докосването.”, казва професор Франсис МкГлоун, невролог от Ливърпул. “Когато говорим за проблема със самотата, много често пренебрегваме и игнорираме очевидното: това, което необвързаните хора, които живеят сами, не получават, е докосване.”

Допирът оказва огромно влияние над психическото и физическо здраве. В проучване на BBC през 2020 г., в което вземат участие 40 000 човека от 112 държави, става ясно, че трите най-чести думи, с които хората описват допира, са “комфорт”, “топлина”, “любов”.

С напредване на пандемията се опитваме да се преборим и справим със стреса, напрежението и тъгата. Всеки от нас има своите различни нужди и граници. Някои хора се чувстват неудобно при докосване и допир до непознат човек, но тоталната липса на човешка физическа близост, особено при изострено емоционално състояние, може да бъде пагубна и да доведе до тревожност и депресия. 

Доктор Катерина Фотопулу казва, че докосването може да управлява нивата на стрес и тревожност. В тежки моменти, с които всички неминуемо се сблъскваме, като например загуба на работа или лични проблеми, го търсим все повече. Близостта до познат и близък човек ни помага да се справим по-добре и има терапевтично влияние. Макар и да сме от хората, които не изпитват нужда от чести физически контакт с другите, след известно време необходимостта става почти болезнена, често се описва като “глад на кожата”. Тъкмо поради това “огладняване” световната пандемия ни накара да разберем колко често сме докосвали хората в онзи живот, който имахме “преди”. Потупването по рамото, ръкостискането, прегръдката между близки, познати, приятели, колеги всъщност винаги са имали благоприятно въздействие над нас, без дори да го знаем. Много научни изследвания показват, че допирът до друго човешко създание дава сигнал на ума, че може да разчита на подкрепа. Дава ни сигурността, че някой може да поеме част от тъгите и мъките ни, за да не ги носим сами в гърдите си.  

Мнозина по света се обърнаха към домашните си любимци, започнаха да гледат цветя или да посещават терапевт. Всеки открива своите начини за справяне със самотата. Най-полезното обаче, е това да се научим да се обичаме много силно. Тъкмо тогава, когато няма кой да ни прегърне. Остава ни надеждата, че някъде там, зад ъгъла на самотата, ни очакват години, изпълнени с допир, близост, прегръдки и докосвания.