Сегашно продължително време

Dribble

Пиша този текст, седнала навън, на един стол, тип “режисьорски”, със сериозна и видима биография, който при всяко мое помръдване заплашва да се срути. Слънцето пече в лицето ми и за да виждам екрана на компютъра си, почти непрекъснато мижа. Облечена съм с тънка риза с дълъг ръкав и от ранния априлски ветрец леко ми е хладно. Някъде над главата ми жужи една ентусиазирана от пролетта пчела, която при всякакви други обстоятелства щеше да е причина да се преместя вътре вкъщи без резки движения. 

Сега обаче стоя и пиша навън.Балансирам на стола и го щадя, присвивам очи и се вторачвам, за да видя какво се е отразило в компютъра като текст от ума и ръката ми, а вятърът, който от време на време ми чорли косите и ме кара да настръхвам от лекото студено, не ми пречи. Пчелата ми е особено симпатична. Мисля да си стоя под носа й и да слушам жуженето й, докато на нея й писне от мен. Всъщност, освен птиците и тихия шум от вятъра, тя е единственият малко по-отчетлив звук в тихото пространство на природата наоколо. Преди не я чувах така - заради самолетите, които прелитаха и заради глухия тътен от междуградския път недалеч. Сега небето е цяло - няма ги онези бели ципове, които самолетите шиеха върху него и които магично се попиваха във въздуха, без да се отворят към други измерения. Междуградският път е заприличал на вена на човек в кома. Не, че знам точно какво и що са вените на човек в кома, ама ето така си ги представям - спокойни, подсигурени, с минимална, но живителна активност. И в пълна готовност за ударен старт.

“Кой ден сме?”, попита Мечо Пух

“Днес.”, отговори Прасчо.

“Това е любимият ми ден!”, каза Мечо Пух

Днес повече от всякога е “днес”. И моят любим ден. И преди съм го обичала, но някак винаги съм го възприемала и преживявала като платформа на “утре"-то. Въпреки че вчера, това същото “днес” е било “утре”, в момента, в който стане трансформацията, “утре” губи и своеобразната си поетичност. Става си делничното “днес”, в което отново трябва да заредим следващото “утре”. “Днес” е работната ръка, която да свърши на практика интелектуалното усилие на “утре” и да го превърне в реалност, в делничност. То е стартова площадка за неща, които съм планирала да се случат по-натам. Опс… думата “планирала”… Осъзнавам колко несъстоятелно звучи тя в момента, но това (изненадващо) не ме натъжава. Изключила съм сектора “Планиране” в мозъка си. Не е нарочно, не е и осъзнато - някакъв вътрешен механизъм за справяне с опасности е. 

За първи път от много време “днес” е просто “днес”. 

Последният път, когато съм го усещала така, бях дете. 

Като си малък, не възприемаш живота като процес, който има минало, настояще и бъдеще. Живееш го сега, във всеки момент, такъв, какъвто си е. Понеже все още нямаш нито опит, нито механизми за философско обследване и обяснение на случващото се, просто се потапяш в него и се разтваряш. Попиваш картини и звуци, усещания и настроения. Овладяваш базисните неща - как е студено, как боли, кое е приятно, какво е да ти се доспи, да те е гъдел, да те щипе, как ходят буболечките, как расте тревата, как небето е синьо. Не питаш, само усвояваш. 

После идват въпросите, най-прекрасният от които е “Защо?”. Започваш да го лепваш за всичко, което си усетил и установил. Така равната повърхност, в която досега си се осъзнавал, започва да се процепва тук там. Като самолетите, летящи в синьото небе, въпросите ти слагат ципове при всяко появило се “защо”. От необходимостта да усвоиш света, със “защо” се ражда възможността да влизаш в неговите дълбочини. Сега знам, че това наричаме познание. То е моторът на “утре”-то. Осъзнавам нещо днес, задавам си въпросите, за да го разбера, и на базата на всичко това градя своето “утре”. “Утре” са мечтите, но “днес” е реализацията на отминалите “утре”-та. 

В този момент, докато упорито пиша навън при обстоятелствата, описани по-горе, съм пак като онова дете. Всички, малко или много, сме онези деца, които забравихме, че сме били. Всъщност, ако още сте във старческата фаза на отчаяние, във възрастната на гневене или в младежката на задаване на бързи въпроси и търсене на бързи отговори, моля ви, направете осъзнато усилие поне за един ден или поне за час дневно да сте в първата фаза, детската. Времето на плътно и органично възприемане. Възрастта на сетивното попиване на света. Преинсталирането на хардуеъра, ако щете, рестартиране на цялата система. И опитайте да стоите там малко по-дълго всеки ден - животоспасяващо е. 

Този начин на живеене се наричаше “ден за ден”. Беше лошо нещо. Учеха ни, че така живеят мързеливците, готованците и безперспективните. Да имаш визия за бъдещето беше базисно изискване за успешен живот. Няма как да съм се осъществила в нашата култура и цивилизация, ако не съм планирала добре битието си поне десет години напред. “Какъв искаш да станеш, като пораснеш?” е точно такъв въпрос, който възрастните задават на децата, за да ги учат на полагане на бъдещи планове. И на проекции, за които да живееш. Никога нито един възрастен не ме е питал как се чувствам. Не ме е питал какво изпитвам, когато преживявам състояние, случка или изкуство. Въпросите, с които се опитваме да опознаем някого, са свързани с миналото или с бъдещето му, но рядко с това, което е сега, в момента. Къде сте работили, били ли сте болен, живяли ли сте в Америка… И как се виждате след десет години, имате ли намерение да създадете семейство, какви са бъдещите ви творчески планове… Наблюдателността на сегашното и детайлното му описване се приема за творческа работа, за изкуство. Което автоматично го прави неприложимо към сериозния живот, настроен винаги да планира. Брошката на палтото не е толкова важна, колкото самото палто, нали? С нея или без, то ще ти топли и това е по-важно. 

Нашето общество с неговите бързи скорости така се беше разкрачило в тези мрежи от бъдещи планове, че накрая се оплетохме. И забравихме да наблюдаваме. Да откриваме като деца вече откритите от някого преди нас неща. Да престанем да питаме, а малко да се оставим да чувстваме, да изпитваме, да усетим, да преживеем. И после да споделим.  

Докато сега се наслаждавам на живота ден за ден, аз, вечно планиращата, имах своите виновни моменти. “Ма как така ден за ден?! - крещеше съзнанието ми - Къде ти е римайндърйът с планираните задачи за месеца, къде ти е календарът с точките, зад всяко от които стои друг план, къде са ти купените самолетни билети до края на годината, попълнените документи за потенциални събития, които със сигурност щяха да се случат, къде са ти заетите дати за след половин година?!” 

Ми… там са си. 

Тези, които останаха, след като другите се самоизтриха, заради световната пауза, в която сме. Нямах власт над тях. И осъзнаването на този факт беше най-трудната и болезнена част за моята надъхана, уверена и оперена човешка природа. Сега си давам сметка, че точно там е започнал пътят ми назад в самата мен, връщането ми във фаза отпреди, а после и в онази преди нея, и преди нея…  Така минах и през депресията и отчаянието, и през гнева, а след това дойде и питането “защо”. 

Точно днес, на хлабавия стол, със сбърченото от слънцето лице, под тихото синьо небе без ципове, в компанията на пчелата, съм в начална позиция - на възприемане. На наблюдение. На връщане към същината. 

Гледам усърдието на пчелата и съм изумена от генетичното й постоянство да не стои без работа. Не мисля за вредните UV лъчи и даже не съм си сложила слънцезащитен крем. Небето ми е чисто като паметта на нов компютър. Мога да записвам на нея новите си спомени, новите си идеи, новите си въпроси и техните отговори. Знам, че ще има “утре”, но за първи път от детството си не знам точно кога. Стои си проектирано в някакво бъдеще, но понеже то е неясно, и “утре”-то се е разтекло като часовник в картина на Дали. Изглежда, че не съществува време и няма права, по която да се движим в животите си. 

Не е така. 

Времето съществува, но е точно сега. И правата я има, но не е напред, а навътре, в дълбочина. Из фейсбук се разпространяваше един много хубав пост за това колко и какви неща написал Пушкин, докато бил в тримесечна изолация извън града. Изброяваха се чудовищно много текстове, непосилна интелектуална и практическа работа. Не знам дали новината е съвсем вярна, но това няма значение. По-важното е друго - вглеждането в нещата, вникването в понятията и причините, вдълбаването навътре. С тях идва и нуждата да споделиш. Затова и в настоящото време на живот ден за ден, докато “всичко това свърши” (все “това” му викаме, забелязали ли сте? Сякаш предпочитаме да не го назоваваме, че да не се установи трайно в живота и спомените ни), сме така чувствителни. Осъзнах го първо по себе си, когато взех да пълня очите на какви ли не неща, вклюючително на мои стари текстове, на калинка, катереща листо, на чаша чай, на мравка, тътреща нанякъде зрънце през полето от дребен чакъл, който за мен е просто декорация в градината, а за нея - безкраен лунен пейзаж, стигащ до хоризонта. Осъзнах го, когато взеха да ми звънят или да ми пишат хора, дето от сто години не сме се търсили, за да ме питат как сме. Както и когато на свой ред се разрових в тефтера и се свързах с всичките ми хора отвъд най-близките ми приятели, за да ти питам точно това - Как си?. 

Как си? Как се чувстваш днес? Какво правиш сега? Какво ядете? Какъв сериал гледате? Къде учат децата - в хола или по стаите си? Слушате ли музика?. Все въпроси от сегашния, неочакван живот ден за ден, който имаме шанса да преживеем. В който единственият впрос, свързан с някакво бъдеще, е “ще излезете ли да ръкопляскате довечера на балконите си?”

Помислете само! Никога сегашното време не е било толкова продължително. Никога бъдещето не е било толкова малко изискващо. Никога не сме си прeдставяли да видим Ню Йорк и Париж толкова празни. Никога не сме се радвали толкова много на въздуха отвън, на слънцето в прозорците, на неизменното идване на пролетта. Във това безкрайно време сега, понеже така и така по човешки винаги имаме нужда от движение, се движим вътре в нас, по-чувствителни сме. Затова и имаме нужда от изкуство. Потъваме в него, разменяме си го, създаваме го, доколкото можем и в домашни условия. Свирим и четем стихове. Правим видеа със смешки и безброй мемета. Готвим специални рецепти. Говорим за книги и цитираме авторите им. По-мислещи сме. Ммм, не точно - по-замислящи се сме. Не сме по-добри и едва ли ще станем. Но сме малко по-“човешки” хора - по-искрени и в лошотията, и в добротата си, и в завистта и в любовта си. По-оголени, по-раними. И това… tова е добра новина. 

Малката ми дъщеря, като беше на две-три годинки, като всяко малко дете, говореше разни смешки. Явно аз, в усилието си да я възпитавам и да давам граници на детския й живот, все съм повтаряла “и това е положението”. “Леглото трябва да се оправя и това е положението!”, “Супата трябва да се изяде и това е положението!, “Трябва да си споделяш играчките с другите деца и… това е положението!” Сега го осъзнавам като родителска слабост, ама тогава просто съм бързала да планирам някое утре и не съм имала време да вляза в дълбочината на своята забрана, за да я обясня на детето си. Та един ден, докато пак клетото мъниче е застанало в подножието ми и аз се раздавам в ролята си на майка с принципи (разбирай, команди), дъщеря ми с плачлив, но отчетлив тон казва: “Мамо, няма положениееее!”…

Да, точно така е, Рада! Днес, седемнайсет години след онзи ден, когато ми го каза, наистина разбирам, че няма положение. Има ден, който се случва сега. И в ученето да си върнем сетивата, за да го преживеем чисто, отново и по детски, е най-добрата философия точно в това положение, дето… го няма. 

ПП. Знам, че този текст се чете с връщане назад, препрочитане на някои от изреченията на глас и бавно, с паузи за мислене. Текстът винаги е такъв, какъвто в момента е онзи, който го е написал. И тъй като все още съм под синьото, чисто небе, на стола, който все още не се е разпаднал, с пчелата наоколо и лекия ветрец, който вече даже не е хладен, и думите, излезли изпод клавиатурата и духа ми, са бавни и даже малко по-тромави. Да ги наречем умозрителни. Умозрителността е най-великото умение, което можем да развием в живеенето ден за ден. И понеже “това” все някога ще свърши, използвайте сегашното продължително време за умозрителност. Душата ще е благодарна.