Няма страшно, че е страшно

Мария Касимова-Моасе разглежда страха като повод за изкуство и продължава лично да се страхува от змии, хеликоптери и Намибия.

Не бях злояда, но не понасях грис. Майка ми, която си беше решила, че грисът е естествен концентрат от най-полезното полезно в едно детско меню обаче, настояваше да го ям. И аз - пени се, не пени се - гълтам, то се връща, пак гълтам, то пак се връща… Една вечер особено категорично за моите пет години отказах да вечерям грис. А майка ми реши остро да ме порицае, като подработи чувството ми за състрадателност и ми демонстрира нагледно как “децата по света нямат какво да ядат, а ти се назландисваш на грис!”. Разпъна на масата в кухнята един вестник и забоде пръст върху огромна снимка, на която свръхслабо чернокожо дете безутешно ревеше, докато над главата му стоеше надвиснал гигантски хеликоптер. Не знам какво точно видя детската ми душа в тази снимка, но не състрадателността ми се събуди чрез нея, а страхът. Смразяващият страх от нещо необяснимо, но осезаемо. Нещо огромно, мощно и безпощадно. С гигантските вертолетни перки, които се размятаха като наточени ножове и които можеха да посекат всичко живо, изпречило се на пътя им. “Ето това детенце от Намибия си ляга гладно. За него няма дори паничка грис…”, драматично каза майка ми, докато аз ужасено гледах възслабото тяло на детето.

Farrah Yoo, Dribble

Резултатът от тази възпитателна акция беше следният: години наред споменаването на Намибия предизвикваше у мен изпотяване; споменът за онова кльощаво дете с огромни зъби и сълзи ме смразяваше до тийнеджърските ми години; дълго време изпитвах ужас от вентилатори - перките им ми напомняха оня хеликоптер; не съм се качвала на вертолет никога в живота си; продължавам да ненавиждам грис под каквато и да е форма. Не особено подходящата идея на майка ми как да ми даде актуален пример за световен глад и да ми докаже колко облагодетелствана от съдбата съм да не съм негова жертва, роди у мен първото осъзнато усещане за страх от нещо, което реално не съм преживяла и което де факто не познавам. Страх от възможността то да ми се случи. Страх от осъзнаването колко беззащитна съм всъщност. И колко опасности дебнат отвсякъде над всичко, което съм и което приемам за неизменямо в малкия си, петгодишен живот. 

През годините ме е било страх от най-различни неща. От мишки и змии. От края на приказката “Малката кибритопродавачка”. От бенгалски огън и газови котлони. От тъмния ъгъл на детстата ми стая и решетката на електрическата печка. От учителя Михайлов по физическо, на чието погребение някаква безмозъчна учителка реши да стоим като караул до ковчега. А бяхме десетгодишни. От Трета световна война, когато Брежнев почина. От капиталистическия материализъм и атомното оръжие. От матурата, изпитите за университета и тези за театралната академия. От комунистите и мутрите. Страх, че може да забременея, а после страх, че може и да не. Развих още страх, че след като баща ми се разболя от рак, задължително ще се разболея и аз. Както и че майка ми реално също може да умре и какво ще правя аз без нея. След това дойдоха и другите страхове - от бременност и раждане, от детски болести, температура и нервопаралитични гърчове, от натравяне, алергии и задавяне. Страх от тишината, в която нечуващото ми дете трябваше да живее и страх, че няма да мога да я науча да говори. Страх, че не съм добра майка. Страх от операцията  на дъщеря ми за поставяне на кохлеарен имплант и страх дали ще започне да чува и говори. Страх да родя отново. Страх за здравето на второто ми дете. Страх за тях, страх за себе си, страх, че нещо може да ни се случи и ние просто да го гледаме как виси над главите ни и безутешно и страшно да ревем. 

Не пиша всичко това, за да предизвиквам чувството ви на страх. Знам, че днес то е тук. Седнало е насред бита ни като далечен роднина, когото сме виждали един-два пъти в живота си, ама се е домъкнал на гости и нахално се е разположил на масата за хранене. Страхът винаги е присъствал в географията на съществуването ни и това е най-нормалното нещо на света. Безименен и хаотичен, пръснат на малки, разнородни парченца, които няма как да съединиш в едно, за да го видиш и да го назовеш. Страховете ни бяха толкова много и толкова различни, че често се превръщаха в симпатична част от собствената ни оригиналност. Ха, виж ти, Джони Деп се страхувал от клоуни, Наполеон, Кралят Слънце и Шекспир имали коткофобия, за Шер и Упи Голдбърг летенето със самолет е ад, баскетболната легенда Майкъл Джордан се смразява пред океана, а Уди Алън изпада в паника, ако каналът на душкабината е точно в центъра й! Моя приятелка настръхва цялата, когато споменеш каквото и да е, свързано с бойлер. Друга за нищо на света няма да пипне живо пиле. Имам познат, който опищява орталъка, ако види буболечка, дори да е пеперуда или калинка. Всичко това е безобидно, дори в някакъв смисъл забавно. 

Страхът тук и днес не е забавен

Сега страхът има друго лице. Той е по-голям от нас и е общ. Има си име и образ. Действа по своя логика, която ние още не познаваме и ни паникьосва. Всички сме като онова гладно намибийче от моя някогашен вестник, стреснато втренчени в хеликоптера с въртящите се перки. И всички се надяваме ако не да отлети колкото е възможно по-скоро, то поне да не попаднем под шеметното въртене. 

Не, не, няма да ви плаша, тъкмо напротив - смятам да ви покажа полезната перспектива. Защото днес осъзнавам, че моите малки страхове са ме карали да правя големите си крачки. Чувството, че не мога, не знам и не бива ме е тикало да пробвам, да разбирам и да променям. Спокойно да паля бенгалски огън и да го държа в ръцете си. Да имам хамстер за домашен любимец (със змията няма да ни се получи в тоя живот). Да накарам майка си буквално да допише края на “Малката кибритопродавачка” в книжката ми и така да промени хода на събитията в полза на живота. Да преодолея страха от смъртта, като съм сто процента, всеки ден и по всяко време, на страната на живота. Благодарение на страха упражнявам професия, чрез която в рамките на един живот мога да преживея много други. Същата свобода дава и изкуството. Смелостта на неговото дръзване, свободата на мисълта му и реещото се въображение неведнъж са ме изхлузвали от малките ми страхове и са ме понасяли нагоре - над перките на някой пореден вертолет, над чернобелия образ на някоя друга детска Намибия, над усещането, че хората сме нищожно дребни и крехки.

Страхът не е просто страх, когато е изкуство  

Професор Джейн Кантор от университета в Уисконсин от десетилетие изследва от кои филми продължават да ни побиват тръпки дълго, след като сме си тръгнали от киното, и защо. Според нея три са нещата, които характеризират най-дълго плашещите киносюжети - ужасяващи картини, предстояща заплаха и липса на контрол над ситуацията. Проф. Кантор помолила участниците в експериментите си да опишат как се чувстват, когато мислят за най-страшния филм, който са гледали някога. След анализ на описанията, установила, че емоциите, породени от киноисторията, са подобни на тези, които изпитват пациенти с посттравматичен стрес.

“Паметта ви прави асоциация с онова първо чувство, което филмът е предизвикал у вас, когато сте го гледали за първи път - казва Кантор - затова дори само мисълта или споменаването му ви карат да се чувствате по същия начин.” Всъщност експериментът не приключил само с установяване способността на паметта да пази страха почти непокътнат. Оказало се, че зрителите на тези филми били толкова впечатлени и повлияни от тях, че много загубили здравия си сън или пък развили различни фобии. Тук се появил и въпросът защо мозъкът ни не прави разлика между реалната заплаха и несъществуващата, тази, която рационално оценяваме като фикция.

Според Джоан Кантор хорър филмите всъщност дърпат спусъка на онази част от мозъка, която наричаме амигдала. Тя е разположена в “по-ниска” позиция в най-сложния ни орган, което означава, че в процеса на човешката еволюция, именно тя следва да се е развила много рано. “Благодарение на нея, твърди учената, човеците се научават как да не стават храна за съблезъбия тигър, например”. Активирането на амигдалата кара тялото да отговаря със същите симптоми, с които разпознаваме страха - сърцебиене, високо кръвно налягане, изпотяване и треперене. В това състояние амигдалата активира и производството на хормони, които от своя страна въздействат на тялото. Тук се включва хипокампусът - не му се шашкайте на името, става дума за корова гънка, изолирана с бяло мозъчно вещество, която има основна роля при мотивация, прояви на агресия и формиране на спомени. Най-просто казано, той “складира” страха и информацията, свързана с него, превръща ги в дългосрочна памет и така ни подсеща да се страхуваме, когато срещнем лице в лице нова заплаха. Забележете само, че в това мъничко пихтиесто нещо в главите ни се събират в едно три уж не толкова свързани помежду си неща - мотивация, агресия и спомен. Изкуството особено добре ги може тези шпагати! В света на киното най-големият майстор на естетизирания страх е Хичкок. Според проф. Кантор той наистина успява да стигне до амигдалата чрез един оригинален киноспособ - като инжектира страха в най-безобидните, тривиални и банални места - например под душа (в класиката “Психо”).

“Хичкок е бил наясно, че съспенсът, обещанието за заплаха държат нащрек реакцията ни - казва тя - и тя винаги се появява в два варианта - или се извисяваш над ужаса, или му се съпротивляваш. И в двата случая обаче филмът те изтегля от некомфортното чувство да те е страх.” Казано с няколко думи, преживяването на страха чрез изкуство, може да ни помогне да тренираме реакциите си към него. И така полека дори да го опитомим.

Да се страхуваме в изкуството

Чели ли сте нещо от Стивън Кинг? Ако не сте, поне сте гледали филми и сериали по негови сюжети, последният дори (Outsider) в момента е сред популярните. Някога му бях умерен фен, но с годините и житейския си опит започнах да чета книгите му, заради удоволствието да следя този път къде ще ме отведе фантазията му. Но и защото вече бях възпитала у себе си онзи “режисиран”, реално безобиден страх. Самото му изпитване ме освобождаваше от парализиращия ефект на другия, истинския страх, когато се изпречваше някъде в реалния ми живот. Всъщност Кинг е един невероятно добър мениджър - той успя не само да преодолее всичките си детски страхове (от клоуни, чудовища, призраци и неидентифицирани “същества”) като ги превърне в литература, но дори благодарение на тях стана един от най-богатите световни писатели изобщо. 

В световното художествено изкуство страхът винаги е бил тема.Виждали ли сте картината “Папа Инокентий Х” на Диего Веласкес? Франсис Бейкън, който обичал да прави свои различни копия-прочити на творби на Веласкес, прави такова и на този портрет. И от него наистина те побиват тръпки - папата е като зловещ дух в застинал крясък. 

Ами Рубенс! Той далеч не е рисувал само пълнички голи жени. Една от най-страховитите картини в историята на изобразителното изкуство е неговата “Сатурн изяжда сина си”, на която богът във вид на гол старец буквално къса със зъби плътта на безпомощно бебе. 

Не може да не споменем и Фра Анджелико с неговата “Страшният съд” от XV век, където е изобразено точно какво ще ни се случи, когато настане второ пришествие и то, повярвайте ми, е доста зловещо. 

Ако се върнем в по-ново време, сред платната, които те карат да сънуваш кошмари е и “Главата на идеалиста” от шотландския художник Кен Къри. Представлява близък портрет на мъж с черни ями вместо очи, точно каквъвто се явява като образ и зловещото същество от Outsider по Стивън Кинг. 

Вижте още и “Лицето на войната” на Салвадор Дали, която и да е от работите на Ото Рап, разбира се, Мунк (то само и “Писъкът” стига, за да ти се разтупти сърцето), както и граничещата с жестокост стилистика на автори като Фабио Магалярес (обсесивно рисува части от човешки тела и органи, натикани в прозрачни пликове) и естетиката на Валерио Каруба, по чиито картини може да се изучава анатомия.

Фабио Магалярес

Ще откриете колко много и изумителни с жестокостта си лица има страхът, представен в изкуството. И понеже човешкия начин за справяне със света е първо чрез въвеждането му в назовани с имена образи, тези запечатани в изкуство проявления на страха, са всъщност стратегия да го овладеем. Видели сме го с очите си и сме го запомнили. А нищо, което вече сме възприели като образ, не може да е по-страшно от онова, което не можем да си представим. Непознатото винаги е по-плашещо. И безОбразното винаги може да има много лица. 

“Писъкът”, Мунк

Страхът може и да е музика. Като изкуство, което не дава готови образи, музиката разчита да предизвика такива. Ако оттекнат в определени емоции или спомени, тези образи могат да са убийствено страшни. За някои Вагнер е философски, но за други е парализиращ. Феновете на рока слушат дет метъл с разпускашо удоволствие, но това не пречи същата музика да предизвиква еуфоричен ужас или попарващ страх у други. “Реквиемите по принцип са страшни”, твърдеше учителката ми по музика от гимназията и благодарение на тази нейна фрустрация до ден днешен слушането на реквием ме кара да се чувствам, като че са ме наказали дълго да стоя в тъмна стая. Въпреки това обаче осъзнавам, че самото изпитване на страха ме запознава с формите и поведението му. Кара ме да не му се плаша. И най-важното - дава ми увереност, че мога да му се противопоставя. 

Децата обичат да си разказват страшни вицове. Най-често в тях основен герой е някакъв съвсем обикновен предмет - бели обувки, червена гривна, жълт куфар… После, съвсем по Хичкок, този обикновен предмет започва мистично да се появява на тривиални места - “момиченце, момиченце, белите обувки са на втория етаж… белите обувки са пред вратата… белите обувки са в коридора…”. Напрежението расте по същата логика, по която се случва съспенсът, а ти преживяваш смъртен страх, защото предчувстваш трагичен край, предусещаш хладни тръпки по тялото. И въпреки тях с някакво необяснимо вътрешно удоволствие очакваш да се смръзнеш. Да те е шубе. Да ти треперят мартинките. Да ти гори под лъжичката. Да ти прималее. 

Всъщност няма страшно! Страхът е реакция, която ни кара да действаме съхранително - “Страх лозе пази”, но и “На страха очите са големи.” Да се активираме, въпреки него -  “Който го е страх от мечка, не ходи в гората”, ама и “Мечка страх, мене не!”

Нормално и полезно е да ни е страх. Страх ги е било и онези десет човека от “Декамерон”, събрани под един покрив по време на чума, за да оцелеят. Единственият начин да се спасят от сковаващия ужас, е като си разказват различни истории. Чрез тях се разсеяват или разсмиват, критикуват или благославят, опознават света и хората през най-съвършеното човешко умение - това да разказваме истории и да споделяме опит. Стоенето на противоположни полюси и взаимното крещене в лицата колко сме различни, се бяха превърнали в мерило за значимост и стойност - колкото по-краен и противопоставен си, толкова си по-важен. Е, сега дойде момент да се чуваме и да се слушаме. Днес всички ни е страх за живота. Да се справяме с този страх може да ни помогне само човечността. Важно е да не я губим и да не забравяме за нея. А ако се случи да го направим, да се връщаме към изкуството. Убедена съм, че именно то е амигдалата на вселенския мозък.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт