Просташкият език на хилавото лидерство

- Глупак!
- И на мен ми е приятно, господине, а аз се казвам Ширак!

В зората на кариерата си, едва двайсет и пет-шест годишна, работех като репортер в голям български ежедневник. Всеки ден имахме т.нар. планьорки на екипа - срещи, на които се решава бързо и конкретно какво ще има по страниците, коя е водещата новина във всеки раздел и каква е най-важната информация под главата на вестника. Подобни срещи обичайно преминават с бързо и бурно темпо, заради напрежението от задължителния график и липсата на време. Но все пак работата с хора предполага дори при такива условия да има някаква култура на общуване. Поне така си мислех тогава, от позицията на своите двайсет и малко години, домашното си възпитание и университетското си образование. На втората седмица във вестника случайно се оказах на най-важната подобна планьорка - тази със завеждащите редактори, основните топ репортери и главния редактор. И не щеш ли, точно на нея един от водещите международници си позволи да влезе минута именно след него - Главния редактор на ежедневника.  

И гледай ти гнева на Зевса… 

Закъснението беше нищожно и не наруши никакъв ред - хората все още отваряха тефтерите си, разменяха шеги и допиваха изстиналите си кафета. “Началника” обаче не мислеше така. Засегнатото му честолюбие се възпламени така, че избълва изрази, закани и сравнения, от които обръгналото на какво ли не журналистическо ухо пламна. “Ще ти откъсна п.шката”, “ще ти навра т..ките в устата”, “да не си е.ал некоя колежка по ъглите, че ми се точиш като по..ция”… Цялото това нещо се лееше в завидно овладяна последователност - така че да навре “провинилия се” там, където, според разярения Главен му беше мястото - “на майка ти в…”.  И това не беше кулминацията. Тя дойде с обобщение, което трябваше да шамароса превантивно и останалите в залата - да не би непочтителното отношение на колегата към Негово Величество началника да вземе да ни разхайлази и нас. Цитирам го точно, защото няма как да го забравя: “да ви е.. в журналята прости, какви гадни пе..расчета сте всички, ма.ка ви жална репортерска, до един ше ви оправя мнооого бързо!”.

Беше първото ми челно сблъскване с подобен род публично говорене. Стоях втрещена и ме беше страх. Не само, че никой нищо не каза, но и цялата онемяла колегия се държеше все едно Главния го дават по телевизията, ама ние сме си го пуснали без звук. Гледат втренчено пред себе си, стискат зъби и прикашлят. Колегата международник беше млад като мен. Сигурно затова също подмина случката с насилено нехайство. Само бузите му станаха морави. 

Години по-късно, вече редактор на свободна практика, съм на подобна екипна среща в лайфстайл списание. Претенциите големи, разбира се - като за лайфстайл библия! Собственичката на изданието много държеше да участва хипер активно в делничния му редакционен организъм, въпреки че хабер си нямаше как функционира той. Тази любознателност, разбира се, можеше да е похвална, ако и въпросната дама като онзи главен редактор не беше скарана с възпитаното публично говорене. Така че по подобен начин и при подобни обстоятелства атакува една от най-добрите журналистки. Невъздържаните коментари този път влязоха директно в махленско-домакинската стилистика. Главен обект на скандала беше “скъпата ти чанта, която идваш, за да метнеш тука на бюрото”, а набиращата скорост истерия преля в преекспонирано имитиране от типа “момичета от пети А клас се карат с момичета от пети Б клас” - с пискливо “ня-ня-ня” и фалцетно “ама я си гледай работата, бееее”. Тук обаче обектът на речевата агресия не остана ням. И успя да деактивира скандала по най-добрия възможен начин - със спокойно, тихо, категорично и изключително възпитано говорене.

Както съм се убеждавала десетки пъти след това, такава е най-ефективната стратегия срещу говоренето с превъзходство и пренебрежение. На обидния език и ругаенето противостои само възпитаното говорене, не мълчанието! Стига обаче да го владееш и да си даваш сметка за потенциала му. 

Ясно е, че не живеем във времето на Марсел Пруст, за да си говорим красиво и витиевато. (Междудругото, той също не го е правел само от любов съм литературата. Размерът на хонорара му е зависел от броя думи, така че красноречието му е било продиктувано повече от материален интерес, отколкото от интелектуален порив.). Днес обаче езикът, който говорим ежедневно и публично, е обезцветен и елементарен. При това нямаме нито материален, нито друг интерес от този факт. В езика и чрез него се отразяваме самите ние. И не, че сме непременно черно-бели и семпли като личности - просто  начинът ни на говорене с хора днес е все по-малко нюансиран, все по-еднозначен. Превърнал се е в конфекция, в бърза храна. Каквото имам да го кажа, го казвам директно, едно към едно, без да мисля как езикът ми може да повлияе емоционално. Нямаме време да си създаваме синонимни речници, да нюансираме думите и понятията, с които описваме случките и чувствата си. В свят, в който е задължително всичко да е “лесно”, “достъпно”, “на една ръка” и “на един клик”, полека се отказваме да ползваме различни начини на изразяване. Важно ни е да има светкавично въздействие, бум и тряс, не да влизаме в диалог или да провокираме общ разговор. Казаното да е казано, стореното - сторено. Дума дупка не прави, както се казва.

Дупка може и да не прави, но впечатление - определено! Съвсем наскоро публично и нескрито видяхме и чухме как министър-председателят Борисов се скара на шефа на Пътна агенция Георги Терзийски заради винетките по пътищата около София. “Скара” е въздържаната дума за това, на което бяхме свидетели - “начука канчето”, “нашока репата”, “сви сармите” и “наруга” са по-точните изрази. “Защо правите тези номерца? - подвикваше Борисов от стола си на заседание на Министерски съвет - Нали знаеш колко бързо ще се рязправя с вас? (…)Във всеки център отиваш лично днес и, като едно време глашатаите, викаш по три пъти: "Няма да има винетки! (…) Ако още един път ме накарате да се задъхвам преди МС, ще бъде много критично за вас”…

Нали и на вас този истеричен монолог, който не предполага наличието на никаква съпротива и никакъв отговор, ви напомня на моите два описани по-горе случая? Началнически патос в езика на някой, осъзнал себе си като особено важен и високопоставен! Държащ всеки, включително целокупният български народ, да е наясно с тази изключителност. И понеже примитивното честолюбие винаги предпочита да действа агресивно, вместо дипломатично, ръсенето на обиди и ползването на улична лексика са точното му оръжие. Унижавай, за да си личи, че си силен! Обиждай, за да разберат, че си ангажиран! Нареждай, за да всяваш страх! И прави това възможно най-публично, за да въздействаш масово. 

Унижаващото говорене и обиден език все повече се наместват в обществената комуникация, въпреки (а като че ли и напук) на т.нар. политическа коректност. Световните лидери и най-вече хората, които се грижат за техния имидж, добре си дават сметка за това. На аудиторията се гледа като на стадо прости и настръхнали за бой тийнеджъри, на които може да им се въздейства само с гаменска лексика, оскъдна, но експресивна улична реч и словесни ритници. Тръмп е добър пример в това отношение. Има доста лимитиран речников запас, където всяка емоция се описва, общо взето, с три думи - “великолепно, велико и впечатляващо”. 

В нашите георграфски ширини, където идеалът за мъжественост включва една представа за непосредственост, граничеща с простотия, обидното говорене се приема за искрено говорене. Който обижда, не шикалкави. Който се изразява грубо, говори истината. Уличният език е нередактиран и емоционално органичен, затова е верен. Някога беше модерно отзад на автомобилите да се пише “Добрите момчета отиват в рая, лошите - където си поискат.” И с публичното говорене днес стана така така - възпитаните да си ходят на изисканите места, невъзпитаните - на лидерските. 

Езиковото опростачване като следствие от интелектуалното такова е реалност. Имаме безброй много примери в българския политически живот, населен предимно с хора, добили самочувствие, заради социалните си постове и управленски права. Наскоро в отбора на обществениците гамени се разписа и евродепутатът Александър Йорданов, който иначе имаше претенции да е интелектуалец. Е, видяхме го с нокът да си чисти заседнала храна между зъбите, докато наблюдава как главният прокурор хулигански се “дърви” на журналисти в Брюксел. И как, тъкмо извадил пръст от устата си, го размаха в лицата им, крещейки “Я се дръжте културно! (…) Дребни провокатори!”. Честно казано, при този бащински гняв, не бих се учудила, ако им беше пернал по една “циганска” през бузите или поне ги беше извел от европейските институции за ухо! Точно така, както и Борисов можеше да напердаши клетия, въздържан директор на Пътна агенция Терзийски пред притихналите министри от кабинета си. Че както те, така и ние пред телевизорите, да видим, аджеба, кой води парада…

Ами… може да ме наречете романтичка, непоправимо изостанала, старомодна и сляпа за новата нормалност, но на мен ми липсва уважителното говорене. Липсва ми респектът, който изпитвам към ораторите с богат и цветист речник. Слуша ми се хубав, плътен език, в който да усещам настроението не през мизерния понятиен капацитет на недоучилия, а през широката култура на литерата. През въображението и мисълта на интелигентния, който може да срази с една, точна като острие на копие, дума. Вярвам в неограничените възможности на кода, наречен език, и знам, че който го владее както трябва, може да променя мирогледи, да показва непознати гледни точки, да води другите в посоки, които те не познават. Убедена съм, че културата винаги е по-силна от простотията, защото тя пренася цивилизации. Проблемът е, че действа бавно и за нея се изисква усилие. Затова и в бързооборотната ни епоха на културата й е все по-невъзможно да вирее. 

Преди години при посещение на някакъв обществен форум френският президент Жак Ширак бил посрещнат от спонтанна тълпа. В един момент от нея се възнесъл отчетлив мъжки глас, който изкрещял към високия гост “Глупак!” Ширак не му отговорил с “а ти, бе, тъпанар”, не изпратил охраната да го “обезвреди” и дори видимо не показал никаква емоция. Само направил пауза, обърнал се към мъжа, усмихнал се и с прекрасен френски казал: “И на мен ми е приятно да се запознаем, господине! А аз се казвам Жак Ширак.” 

Ето това е силата на интелигентното говорене. 

Заглавна илюстрация: Оriane Safre-Proust