Мила Михова: „В музиката съм отпреди да се родя“

Мила, предстои ти да си част от Новогодишния музикален фестивал с "Бисери на белкантото“, преди по-малко от месец пя в "Малка тържествена меса” от Росини на престижната сцена Le Grand Amphithéâtre de la Sorbonne в Париж, издаде книга… Има ли нещо, което да ти липсваше през 2018 година?

О, да... Дори пях концерт с музиката на Бьорк, представяш ли си? Не мисля, че пропуснах нещо, или пък че нещо пропусна мен. 2018-та беше най-важната ми година досега, на всички планове. Работата и предизвикателствата в нея постоянно ме държаха в състояние на мечтание в действителността. Една след друга се сбъдваха мечти, заради които някога поисках да стана певица, а има още толкова много. Експериментирах със себе си и музиката и това ме прави много щастлива. Личният ми живот беше силно турбулентен и все едно ми напомняше, че не е сега моментът да обръщам фокуса върху него, а аз съм достатъчно търпелива и овладяна, за да се вслушам в сигналите на времето.

Разкажи ни повече за предстоящия концерт, ще звучат песни и арии от Росини, Белини и Доницети. Звучи като перфектния предпразничен подарък за публиката.

Музиката, която избрахме да покажем с пианиста Ричард Баркър, е триумф на красотата. Белкантото като цяло е триумф на красотата и романтиката в музиката. Безумно щастлива съм от подбора на песни и арии, защото те показват нас като артисти, специализирани в една много бутикова изпълнителска ниша, а пък ние, като такива, представяме един репертоар, който българската публика не познава толкова добре. Всеки един от композиторите е бил представян в България, разбира се, но с броени заглавия, и то от най-популярните. Аз избирам винаги непознати и редки творби, това позволява на публиката да влезе неподготвена в тази игра и просто да изследва реакциите си, слушайки. Защото за мен това е игра на енергия между хората и мен.

Мислиш ли, че у нас все още трябва да се възпитава вкус, че съществува летва, която сами да надскочим, да се превъзпитаме и да приемаме изкуството във всичките му форми? Къде е границата между адекватната критика и никому ненужното “фейсбук лаене”?

Вкус трябва да се възпитава, но не да се налага. Мисля, че в този детайл се разтварят добрите намерения на много артисти. Аз като артист постоянно поставям персоналната си летва все по-високо и работейки, я прескачам, но не искам да я налагам на другите. Аз заставам с това, което мога и обичам да правя и се заявявам. Ето ме. Това съм аз. Стигнала съм дотук, има още много пред мен. В тази професия, изобщо в изкуството, няма крайна дестинация, няма една крайна, върховна цел. Всеки ефект трябва да е резултат от цели и мечти, но нищо не е на живот и смърт. Трябва да поддържаме едно непрекъснато движение напред, иначе не можем да оцелеем. Малко като асоциацията между акулата и романтичната връзка на Уди Алън. Според мен, възприемането на изкуството такова каквото е, е имагинерно. Всеки възприема на базата на собствената си формация, на изградения вкус, на възпитанието в критично мислене. Това е фундаментална част от личното възпитание, но то не може да се появи от нищото. То е резултат от натрупвание. Окото, слухът, вкусът – те се възпитават с много гледане, много слушане и много опитване. И тогава си способен да оцениш, или да осъдиш. Но границата между адекватната критика и “фейсбук лаенето’, както го наричаш ти, е наличието, или липсата на компетентност. 

Кои са твоите бягства, какво те спасява? Къде намираш убеждище? Не чувстваш ли умора понякога?

В края на тази година съм малко уморена, да. Не от работата, а от съпътстващите пътувания и, като мизантроп ти го казвам, постоянното общуване с нови хора, на които тепърва трябва да обясниш кой си и за какво се бориш. Поне при мен е лесно - пея и веднага става ясно. Моите бягства са най-елементарни и банални неща – стоенето вкъщи, филмите, театъра, разточителни дълги обеди в неделя, котките.

Кога за последно усети онова велико чувство на еуфория или пък на спокойствие, че си на прав път, че това, което правиш, успява да ни пренесе в друг свят?

Всичко около La petite messe solennelle в Париж. От телефонното обаждане от Rossini Opera Festival, с което ме поканиха и аз отскочих на три метра от радост, защото от години метая да изпълня това произведение. През осъзнаването на това колко важен, отговорен, престижен е този ангажимент- на това място, ден след годишнината от смъртта на Росини, която цяла година се отбелязва по цял свят, в Париж, където е починал, с последното произведение, което е написал, пред дипломати и официални лица от Франция и Италия.До самия концерт, по време на който се разплаках от щастие, че просто съм там в този момент.

Поглеждам първия ред и тръпки ме побиват- посланикът на Италия във Франция, директорът на Сорбоната, кметове, директори на фестивали. Лудост. И тогава си дадох сметка, че до всичко това се стига само вървейки по правия път. Няма кратки и заобиколни пътища за това.  

Губиш ли се понякога в ролите, в които живееш? Тежка ли е задачата на това да си посредник на едно изкуство, създадено преди векове?

Не. Не е тежка, просто е отговорна. Много хора са отишли на опера веднъж и са се отвратили за цял живот. Тъжно ми е, че не са попаднали на нещо достатъчно добро, че да ги спечели, да ги влюби. Заради такива лоши примери операта се възприема като тежко, скучно, овехтяло, нафталинено изкуство. В театъра ни се подиграват. Най-голямата обида е “Не ми играй като оперен певец!” А в действителност операта е сюблимна. Тя може да те накара да изпиташ всичко. Просто трябва да умееш да избереш. Тук опираме до онова, за което говориме по-рано: формирането на вкус. 

Какво те прави истинска щастлива? Мислиш ли, че “смисълът на живота има вкус на устни?” Изглеждаш като човек, който се ражда именно там.

Боже, ако някога открия смисъла на живота и той се окаже един единствен, ще ти кажа на какво има вкус. Мен щастлива ме правят музиката и умните хора. С останалото се аранжираме в движение. 

Ако можеше да напишеш една история на небето на света, така че да я прочетат всички, коя щеше да е?

О, не знам. 

Успяваш ли да преработиш болките и спомените, онова, което вероятно никога няма да се върне, поне не под същата форма. Кое се появява първо тогава - музиката или писането? 

Винаги музиката. Винаги. Аз съм в музиката отпреди да се родя. Тя е естествено продължение на мен самата. Обичам да живея в нея, обичам да се разтварям в нея.

Има много неща, които никога не бих могла да напиша, но мога да изпея, дори от името на някой персонаж. В този смисъл, в музиката съм абсолютно свободна. 

Ейми Уайнхаус пее “А song for you”. В припева, по неиния велик начин прошепва - We were alone and I was singing this song for you. Коя е песента, която би изпяла на един-единствен човек, представи си, сам в зала, сам в театър, в стая или на плаж през ранен септември.

По принцип избягвам да говоря за личния си живот, обаче това лято ми се случи една любов. После стана тотален хорър, някаква Суспирия в емоционален план, ама онази, оригиналната на Дарио Ардженто. Разказа ми се играта. Но докато траеше беше нещо велико. Представи си най-големия облак от захарен памук. Бях си откачила главата и старателно я бях поставила на един рафт, за да не ми се меси. И този човек, той ми пееше. Пееше ми в ухото песни на испански по улиците, носеше ме на ръце, целуваше ме във фонтани. Та имаше една песен, която ми пееше винаги “Te quiero dijiste”. Ставаше ми неудобно от романтика, криех си главата в шепи, защото си мислех “Ако това го погледна като страничен наблюдател, жестоко бих се подигравала и на двамата за тоя вселенски кич.” Понякога пропускаме да разберем, че много от върховните преживявания са обстоятелствени и после, извадени от контекст, стават тъпи. Тогава ми е било добре, но сега си мисля - тази песен, ако я чуя отново, сигурно ще счупя нещо. Сигурно и той ако я чуе ще му прилошее. Затова внимавам с подаряването на песни. 

Има ли нещо, за което съжаляваш? Улица на живота, по която не си минала, а много ти се е искало?

Мисля, че ми е рано за подобни равносметки, но ако има нещо от детството, което да съм пропуснала и това да ме кара да съжалявам, това е, че така и не се научих да карам колело. Майка ми и гаджетата ми много ми се подиграват за това.

Коя е твоята дефиниция за добър живот, за успех?

Ето, това е нещо върху което още мисля. Моята майка, която е всичко, от което съм се учила и съм се вдъхновявала до този момент, имаше кариера като оперна звезда, за каквато много певци могат да мечтаят. В годините преди youtube и инстаграм, преди оперните прими да се превърнат в поп-продукти. Тя имаше света в краката си и го постигаше без видими усилия – свръхталант с феноменална харизма. Малка, крехка жена, която на сцената ставаше исполин. И гребеше от това с пълни шепи. От славата, от обожанието, от лукса, от презадоволяването, от собствения си шарм, с който до ден днешен заразява всички наоколо. Класическата формула за успех и сладък живот.И в един момент то спря. Ама точно със скоростта на щракването с пръсти. Изчезна. И днес ако я питаш дали би променила нещо в живота си, тя никога не би казала “Бих направила така, че онзи инцидент никога да не се случи”. Тя казва “Бих се радвала повече на любовта в семейството” – нещо, което с всичките и пътувания и отсъствия от вкъщи, не можеше да се случи. Така че, ето...

Добрият живот и успехът за всеки е нещо различно. За мен добрият живот е да погледна на поредната изминала година и да си кажа “Аз имам всичко.”. Аз далеч нямам всичко-всичко, но усещането за пълнота и смисъл ме прави спокойна и с усещане за успех.

Двигател ли е страхът? Има ли нещо, което те ужасява, от което искаш да избягаш? Или напротив, изправяш се пред предизвикателството и се хвърляш във водата, макар и да е ледена?

Не. Страхът няма място в живота на артиста. Дори да го изпитваш и все пак да се хвърлиш – не той е бил двигател, а любовта към онова, което си искал да направиш. Моят двигател е това. Просто много обичам да пея. Никога не ме е било страх от сцената. Естествено, че като бях по-малка и изобщо не знаех какво правя с гласа си, времето на сцената минаваше в някаква капсула от хаос и несигурност. Но това не ме спираше да излизам. Никога не съм си казвала “няма да изляза, не съм готова”. Наскоро един колега ми каза “Ама това е защото имаш психика!” и аз се пошегувах “Знаеш ли откога имам психика? Откакто имам техника..”

Иначе, страхове нямам. Съвсем съзнателно се предизвиквах да се лекувам от тях. Единствено имам все още ирационален страх от домакинска стълба. Представям си как падам по лице и си чупя предните зъби.

Ако можеше да изтанцуваш един-единствен танц с някой мъж, с кого щеще да е?

Ами, днес като ме питаш, ама днес конкретно, искам с Рами Малек да танцувам, то кой не би искал. Иначе винаги съм някъде между Дейвид Боуи и Пол Нюмън.

За какво мечтаеш, Мила? Къде ще те открием на 80 години?

Мечтая въздухът на тази планета да е по-чист, за да мога да работя, да правя хубави роли в хубави театри, да нося от време на време Валентино, да не спират разточителните обеди в неделя и да имам време да се радвам на любов в семейството.