По пътя на Ода

Началото

Помня подножието на Стара планина, където планината прилича на морски вълни от небе, земя, дървета. Обичам мястото, на което живея в момента, намира се между апартамента на баба ми и на баща ми. Не е място, което да е обременено със спомени. Защото понякога дори и най-хубавите спомени ти липсват. Просто ги няма…

Обичам прашния софийски въздух, котките, джанките по дворовете. Пръстта на вилата ни, толкова глинеста, че нищо не може да поникне. А за мен това беше истински подарък за малките глинени скулптури, които опичах на слънце. 

Беше детство пълно с мечти и слънце. Само с хубаво. Затова ми е много мило и го нося със себе си. Кристо, например, не говори дори на български. За мен това е болка, която отнема енергия по пътя.

А аз имах истински подарък с едно прекрасно детство. Пазя го и си го отварям като малка кутийка по всяко време, когато имам нужда. Топли ме и ме отвежда на мили за мен места.

Тогава малката Ода дори не предполагаше какво ще ѝ се случи. Единственото, което исках, беше фигурите да са по-големи. Оставях ги вечер, а на сутринта сякаш някой друг ги беше дооформил и променил с дъжда. Имах, а и още имам, огромни мечти. Щом е мечта, нека да е голяма. 

Опити за летене

Материята ми е такава, че обичам невидимото, искам да отида малко зад хоризонта. Нека да е безкрайно, нека да преодолеем граничното.

Изкуството ми дава възможност за летене. Там са останали страни, които не сме открили. Другите неизвестни места са в самите нас.

Чудя се дали сме семенце, което попада в почвата и пораства. Вярвам, че има нещо, което е закодирано у нас, че имаме принадлежност към страната ни. Тук е толкова уютно, толкова топло.

Изумително е, че никой от нас не се повтаря. Толкова сме много. Фантазията, която е имал онзи, който ни е създавал, е ненадмината. Всеки е една планета. Има неща, които ни обединяват, можем да мислим, че сме едно цяло и че сме в състояние да направим нещо голямо заедно. Защо да не можем? 

Светлината

Не обичам разделенията на добро и лошо. Обичам нюансите на един цвят. Едва ли ще имам цвят, който да се повтори в картините ми. Има един цвят наречен “прасковен” или цвят на кожата. Но ако погледнем добре, ще видим, че вътре всъщност са налични всички цветове. 

Не деля нищо на черно и бяло. Не съм сигурна, че цветовете съществуват в природата така крайни, както са в тубичките на боите. Прекалено абсолютно е, напомня на тъмнината, на затворените очи… А аз предпочитам да стоя с отворени. Ако смъртта е пълното черно, то всичко останало е много по-красиво. С всички несъвършенства. Когато рисувам, това е тайна, никога не рисувам с чисто черно. Ако се доближиш, ще видиш, че има добавено малко синьо, малко червено. 

Обичам светлината сутрин. Следобед е много красиво, знам, че всички фотографи обожават именно тази топла светлина на залязващото слънце. Но мисля, че това са розови очила, които си слагаме. А сутрешната светлина… тогава всичко е възможно. Следобед щастливият край пристига винаги. Без значение дали е заслужен или не.

Когато рисувам, дори не знам къде отлитам. Това не е контролируема разходка, няма никаква дисциплина, само пространство, в което не знам дали някой ме води, дали аз летя. Обичам да чувствам процеса, да усещам. Това е много по-важно за мен от всички концепции на света. Хаосът ми помага. Не мога да си представя да съм подредена в кутия.

За болката

Преди време срещнах човек, който много го болеше. Каза ми, че когато болката отиде при него, той просто ляга на земята и казва: Добре, поканих те, ти си нещо добро. 

Тя просто идва, аз нямам къде да избягам. Затова реших да прегърна болката, която идва. В някакъв момент тя просто си тръгва. Мисля, че в човешката болка има красота. Дори в най-трудните и неразбираеми моменти, аз не вярвам в криенето и в изтриването на спомените и болките, а по-скоро в това да отидем още по-навътре, да намерим центъра. А това става с нежност и с обич. Спрямо онова, което не те обича и онова, което иска да те съсипе. Така се чувствам по-силна.

Научих се да се сприятелявам с демоните си и с подсъзнанието. Имаме специална връзка. Дори не се опитвам съзнателно да си го обясня. Никога не търся сюжет, никога не търся какво да нарисувам, животът сам поднася толкова много неща. Никога не съм измисляла нещо. По-скоро е трудно да селектирам какво да нарисувам. Но техниката е ренесансова, бавна, моделирането също. Времето ограничава нещата. Дано да имам още време.

Думата спомен, има нещо с мен, харесва ми. Съдържа миг на вечност, като че ли не си спомняме цели истории, а малки вселени. Колко мига може да запечата една картина? Може би дори част от мига. Вярвам, че именно той е различен за всеки. Аз не илюстрирам спомени, нито преживявания, нито нещо, което ме е заобикаляло. Разхождам се и намирам неща в различни пространства. Идват от много дълбоко.  

Прегръдката

Очаквах да свърша ПРЕГРЪДКАТА за три седмици. Мислех си, че след като мога да нарисувам 5 метрова картина, значи мога да се справя. Така останах повече от три месеца тук, с кратки връщания. И ако не си бях наложила срок, може би още нямаше да съм готова.

ПРЕГРЪДКАТА не пусна ръцете си, стисна ме, прегърна ме, лежах в скута ѝ, докато работех по нея, може би това е единственото произведение, което вече живее собствен живот, но ми липсва физически. Истински. Като дете, което си е тръгнало. ПРЕГРЪДКАТА е различна. Исках границата между прегръдката да е плавна, да е прегръдка между любовници, между брат и сестра, майка и дете. Да минава денят, да идва нощта, но те да остават.

Мисля, че ѝ е уютно на местата, на които е в момента. Толкова бях щастлива, когато я инсталирахме за първи път. Избрахме местата по чувство. Както се избира подходящо място за картина. Прегръдката сякаш диша, исках да видя какво би станало, ако оживее. Направена е така, че да е вечна. 

Съществува прегръдка, която всички сме усетили. Тя е подарък от майка ни. Може би, може би ще се случи пак. Но веднъж сме били дарени с онази безусловна и безкрайна прегръдка. 

Много ме е страх от самия страх. Ужас. Опитвам дори да не си го представям. Сковава те, може изобщо да не ти позволи да продължиш пътя си, нито да се защитиш. 

Аз никога няма да кажа “можеше да се случи”. И съм благодарна за това. Платих много, много висока цена. Плащаш за куража, за смелостта, за болките по пътя. Но нямаш пространство за тези думи.

Ако видя хора, които много силно се обичат и искат да се свържат с прегръдка, но все нещо не им достига, бих им казала просто… смело напред, няма нищо по-хубаво. В прегръдката душата е най-близо до другия. Прегърнем ли се, всичко ще бъде наред.

Питам я кой е най-големият подарък в живота ѝ.

Ида. Дъщеря ми. 

Ода и Ида. Сякаш от друг свят.