Достена Лаверн: „Един художник може да посвети целия си живот на съзерцанието на маслиновото дърво“

В столичната галерия „Българи“ беше открита самостоятелната изложба „Сътворения: гръцки мотиви“ на пловдивската художничка и антрополог д-р Достена Лаверн. Експозицията включва 40 картини, вдъхновени от природните и митични пейзажи на Средиземноморието, и по-специално Гърция, в които Еросът и светлината се превръщат в живописна материя. Творбите се отличават с оригинални формати, някои от които са рамкирани със сводове от прозорци от Стария град, което създава усещане за пътешествие между отделните цикли на изложбата. Със своя подход д-р Лаверн цели да материализира съзидателния принцип на природата, като поставя акцент върху синтеза, хармонията и позитивното въздействие на изкуството върху зрителя.

Снимка: Iva Jauss

Как се роди идеята за цикъла „Сътворения“ и по-специално за гръцките мотиви в него?

Бих обобщила вътрешния подтик и идеята на изложбата със стиха от книгата ми „Завръщане в тайнството“: „Любовта търси плът / за възкресение, брат!“

Живописта ме пленява именно защото художникът работи на границата, където духът и материята се преливат в непредвидим танц – едновременно на отдаване и съпротива. Платната се превръщат в портали, през които отдавна забравени или дори паралелни светове могат да се въплътят отново. Някои образи просто настояват да се появят — такива, каквито вече съществуват, са съществували или ще съществуват. 

В този свят на бърза консумация бих искала човекът, който прекрачи прага на галерията, да си припомни — макар и за миг — „вкуса на вечността насъщна“. Изложбата е покана да се сподели моето усещане за Гърция не само като природен, но и като духовен топос. Небето ѝ ме плени още в десети клас, когато от класическата гимназия ни заведоха да посетим античните светилища. Помня първата спирка в подножието на Олимп — сякаш времето спря, и небето се отвори. Оттогава Гърция и Средиземноморието са за мен пространства, където митът не е минало, а жива плът — зад всеки ъгъл, на всяка крачка, но най-вече в самата природа. Тази магия, вдъхновила поезията на Рицос и Елитис, е вплетена и в моята живопис, както и дълбоката връзка между елинската и тракийската култура по нашите земи.

Какво Ви привлече към маслиновото дърво като централен символ в тази изложба?

Звучи невероятно, но вече съм убедена, че един художник може да посвети целия си живот на съзерцанието на маслиновото дърво. Всяка маслина над гръцките скали и острови е едно същество – неповторимо, с изумителна индивидуалност. Летата, които прекарвам в Гърция, не престават да ме удивляват – тези дървета са живи скулптури, огънати от времето и светлината. В платната те са антропоморфни и космически едновременно – жрици, самодиви, птици, ръце, които връзват и развързват ветрове. Те носят в себе си ритъма на сътворението още от библейски времена. Образът им резонира и с този на природата при Пазолини в „Медея“, където жертвоприношението под дърветата съдържа идеята за колективно и космическо пресътворяване. Маслината за мен е архетип на връзката между земята и духа, между болката и светлината, между съпротивата и благодатта.

Споменавате връзка с философията на Пазолини и митологията на Пилион – как тази митичност се превежда в съвременен визуален език?

Пазолини ме вдъхновява със своя зов за завръщане към първичното – към свят, в който митът и ритуалът не са фолклор, а жив език. Освен режисьор, той е и поет, и пророк на едно изчезващо вътрешно сияние. Особено силно ме е белязало есето му „Изчезването на светулките“, публикувано малко преди смъртта му през 1975 г. Там Пазолини използва метафората на светулките, за да говори за гасненето на светлината на човешкия дух в съвременния свят — за угасването на невинността, поезията, вътрешната свобода под прожекторите на дехуманизирания консуматорски спектакъл. В моите картини опитвам чрез цвета, светлината и текстурата да възкреся тази изгубена луминесценция — първичната, архетипна енергия на елементите. Работя с напрежението между светлина и сянка, геометрия и хаос, материя и дъх. Символите – спирали, вортекси, слънчеви дискове, свастики – не са цитати, а своего рода ключове. Така древното се превежда в съвременен език не чрез повторение, а втъкано в пулса на едно вечно настояще.

Къде се срещат за Вас науката, философията и изкуството?

Тези три сфери са различни пътища към едно и също познание.

Науката анализира, философията осмисля, а изкуството синтезира. Нашата цивилизация е подчинила ума на анализа – на разделянето. Но ни липсва способността да събираме, да обединяваме. Изкуството е именно алхимичен процес на събиране – на концентрация на енергия, образ и внушение, който лекува разпокъсаното ни съзнание и възстановява връзката с цялото.

Доколко архетипите и митичните образи, към които се връщате, са лични, и доколко – универсални?

Архетипите винаги се раждат в личното преживяване, но принадлежат на общото несъзнавано. Когато художникът ги преживее автентично, те престават да бъдат „негови“ – започват да говорят с езика на колективната памет.

Моите маслини, жрици и самодиви са лични видения, но и универсални символи. Те са мостове между вътрешния и външния свят – между моето въображение и това на зрителя.

Как виждате мястото на българското съвременно изкуство в европейски контекст?

Първо, бих искала да направя едно уточнение, което може да звучи провокативно. Според мнозина изкуствоведи – и на Запад, и на Изток – терминът „съвременно изкуство“ е до голяма степен идеологическа конструкция. Той често не обозначава времеви период, а определена културна идеология, която в своята същност отрича традицията и принципите на изкуството като съзидателен акт.

В този смисъл, когато говоря за мястото на българското изкуство, имам предвид не идеологическия пазар, а творчеството на българските художници от XX и XXI век – онези, които са съумели да преведат своята духовност и митопоетика в съвременен език.

Малко хора знаят колко световни фигури е родила нашата живопис: Владимир Димитров-Майстора, когото поставям редом до Ван Гог; Борис Георгиев – духовен великан, приятел на Айнщайн, Ганди и Тагор; Димитър Казаков, Иван Вукадинов, Генко Генков... Техните творби носят универсален заряд, който надхвърля националното.

Мечтая някой ден да се осъществи европейско турне на Майстора, или филм за Борис Георгиев. Самата аз съм била куратор на изложби на художника Валери Ценов в Страсбург, писала съм текстове за картините на Анастас Константинов и бих продължила да работя за това българското изкуство да се популяризира в Европа. Българската образност е дълбока и древна – и когато българските художници говорят със своя автентичен глас, не подражавайки, а превеждайки своите корени, те естествено стават част от големия културен диалог. За съжаление българската културна политика не е на висотата на българските творци и тук има много какво да се направи.

Работите и върху монография за съвременното изкуство – какви въпроси изследвате в нея?

Монографията е резултат от дългогодишни теренни и теоретични изследвания, проведени във Франция, Гърция и България. Опитвам се да анализирам процесите, които доведоха до доминирането на ентропичните, разрушителни образи в съвременното изкуство, и да предложа алтернатива – мислене за изкуството като акт на съзидание.

Интересува ме как изкуството може отново да стане пространство на синтез, на нова сакралност в секуларно време – място, където духът, природата и човешката чувствителност се събират в едно.

Какво бихте искали зрителят да отнесе със себе си, когато напусне Вашата изложба?

Надявам се зрителят да излезе по-тих, по-събран и по-светъл. Да усети не просто образите, а тяхното вътрешно звучене – онова, което настройва струните на душата на по-висока честота. Ако поне за миг сподели усещането ми за сътворяващата енергия на света, ако в него се пробуди спомен за живота като непредсказуема благодат – тогава изложбата е изпълнила своята мисия.

Достерна Лаверн изложба Пловдив Сътворения: гръцки мотиви галерия Българи