Фотографът Вера Гоцева и скритите реалности

„Между притаения дъх и щракването е голотата, преходността и безсмъртието.“

Вера Гоцева е от онези хора, които носят спокойствие и ни представят света по вълшебен начин чрез фотографиите си. Между нея, сутрините и морето има особена връзка. Разказваме за нея и надникваме в един личен, нов свят. И никак не ни се тръгва. Защото е тихо, спокойно... и носи усещането за дом.

Вера, какво ти разказва морето рано сутрин, когато сте ти и то?

Морето нищо не ми разказва, точно това е хубавото. Но вечният му ход, отколешното присъствие успокояват мислите ми и ме приповдигат. Ние винаги виждаме в природата точно толкова, колкото можем да отразим. Затова някои виждат повече, други по-малко, а трети изобщо нищо. Мен в морето ме изумява старостта му, постоянните промени, физиката и химията, животът вътре. Изпитвам страхопочитание и моменти на просветление, в които го виждам оставено на себе си. Морето няма смисъл, не го търси и не го притежава. Смисълът се отнася към нас, хората. Но понеже и аз съм човек, колкото всички останали, бързам да отразя морето, да му вкарам баланса, който търся, и да изпадна в еуфория пред вечността.  

Къде никога не би ти омръзнало да се будиш?

Странно е как с годините затвърдих чувството си за дом. Но не онзи, който има стени, врати и прозорци. Аз нося душа на номад и донакъде пътят е мой дом. Затова и не мога да посоча нито едно конкретно място, което да предпочитам. Чувствам се еднакво добре почти навсякъде, стига да носи дивост. Това чувство за дом се допълва от хора, от човекът до мен, от семейството. Знам, че никога не би ми омръзнало да се будя в онова “вкъщи” което се състои не тухли, а от очертанията на конкретни устни и притворени очи рано сутрин. Също в последните години осъзнах, че никога няма да ми омръзне да се връщам в градината на майка ми, тя да ме посреща с купа, пълна с напечени от слънцето домати, а после дълго да си говорим.

Как се роди идеята за фотографските уикенди, които организираш? Вярваш ли, че хората имат нужда да запечатват моментите, да си “открадват” от реалността?

Фотоуикендите се родиха от случайното съвпадение на няколко неща – моите собствени пътувания през 2015-та, желанието на непознати хора, които ми бяха писали в страницата на Lomovera, че искат да са по пътя с мен, напускането на една рекламна агенция и окуражаващите думи на близките ми, които безрезервно вярват в мен. Бях уплашена, когато започвах, беше трудно, никой не знаеше какво е това “уикенд по смартфон фотография”. Хората си мислеха, че прокламирам снимането с телефон за сметка на това с фотоапарат, а аз просто им показвах, че фотографията не е и никога не е била в устройството.

С времето всичко се подреди, аз се успокоих и дори открих в себе си неща, за които съм благодарна. Дължа много на фотоуикендите и на хората, които ми гласуват доверие, записвайки се на тях. Точно те са ми най-важни, с тях откривам всеки път нещо ново по пътя и виждам, че и те откриват себе си. Не мисля, че това е нужда да си “открадват” реалността. Да, на фотоуикендите учим сериозна теория и практика, но те с това са различни, че при тях фотографията е само врата, която внезапно откриваш, че винаги е била отворена и те води по път, който тръгва от човешката ни същност и свършва отново с нея. Хората идват, за да преминат през тази врата, а аз, в най-добрия случай, просто ги държа за ръката. 

Кой е любимият ти фотограф и вечно вдъхновение?

Толкова ми е трудно да посоча един. В годините кои ли не бяха – и Саудек, и Куделка, Лeнг, Капа, Адамс, Аведън, Майер и толкова много други. Има безброй фотографи, които ме вдъхновяват винаги. Много искам да спомена сред тях и страхотни български фотографи – Йордан Йорданов-Юри, Николай Попов, Никола Михов, Веселина Николаева, Яна Лозева, Марица Колчева, Евгения Максимова, Васил Танев, Боряна Кацарова, Павел Червенков, Вера Хаджийска, Лубри, Мина-Анхела Игнатова, дуото Богданов и Мисирков. Жалко е, че половината от тези имена са непознати на широката публика. За тях няма да прочетете навсякъде, няма да влязат в топ 10 българи, които да следвате в Инстаграм и няма да се сетите за някоя тяхна снимка. Но за мен са адски добри, всеки по своему, и са професионалисти, които никога няма да ми омръзнат. Към тях добавям единствено и Иван Богданов, който пък е изцяло в Инстаграм със своите прекрасни фотографии.

Какво би написала в твоята пощенска картичка към баща ти...

Няколко човека са ми задавали този въпрос. Отговорът се състои в снимките, които направих. Те са моите “послания” към баща ми, не езика. Думите още се пилеят по пътя някъде от стомаха нагоре.  

Как мислиш, фотографията може ли да излекува липсите, тъгите?

Фотографията има изключителната способност да ни кара да приемаме себе си с всичко в нас. В годините, в които работих над проекта си “Пощенски картички към баща ми” личните ми търсения се смесваха с любопитството към фототерапията и с тъгата, която изпитвах след смъртта. Работата по този проект много ме разбърка, но после много ме подреди. Фотографията отдавна вече не ме вълнуваше в качеството си на “красив” или “правилен” кадър. Бе нещо друго - око което улавя емоциите, а не формите. В “Пощенски картички към баща ми” има много фототерапия – и към мен, и към другите със стената, на която оставяха своите послания.

Аз имах нужда от пространство в което свободно боли, в което говорим за липсата, за празното, за промяната, кояо настъпва в нас с осъзнаването, че сме смъртни. Вярвах, че хората също имат тази нужда и така и беше. Тогава снимането ми бе дневник на душата. Изпитах огромен катарзис с този проект. Спомням си как, след като си прибрах снимките в края на изложбата, два дни плаках неутешимо – за всички картички, които прочетох, за мъртвите, за живите и за себе си. Фотографията, а и всяко друго изкуство или прост акт, извиращ от душата, не може да ни излекува, но може да ни подреди и да ни помогне да се приемем. 

Кой е перфектният кадър?

За мен няма перфектен кадър. Като видя някъде “пефектна снимка” и “тайни на фотографията” и разбирам, че говори маркетинг специалист, а не фотограф. Ако говорим чисто технически за фотографията и я разглеждаме само като комбинация от компоненти като светлина, композиция и прочее, сигурно мога да се опитам да ти отговоря еднозначно, но не е това.Наскоро с един приятел си говорихме за снимането с дрон и той направи точното наблюдение, че единственото, което прави този тип фотография интересна в момента, е неизследваната гледна точка.

Просто твърде добре познаваме кадрирането от земя и сега всички залитаме към небето, докато ни омръзне и то и дойде нещо друго. И нито в добре познатите сними от земя има перфектен кадър, нито в тези отгоре. За мен фотографията не е съчетание на технически компоненти. Да, понякога гледам някакви снимки и ми е ясно откъде е кадрирано, каква техника е използвана, колко е пипано после, но дотам. Това не е “перфектен кадър”. Единственото което може да се доближи до съвършенството е снимането от сърце. Да научиш техническите принципи, но да не останеш при тях, а да следваш интуицията си за кадъра. Да не копираш чужд стил, а да изследваш себе си. Ако една снимка те вълнува искрено, тя е жива. Ако успее да развълнува не само теб, но и някой друг, вече живее собствен живот. Това е. 

Има ли моменти, в които не искаш да снимаш, когато е толкова хубаво, че искаш да запомниш вечно бягащия миг и да го запазиш само за себе си?

Има много моменти, в които не искам да снимам. Но повече са тези, в които ми се снима. Което не означава автоматично, че всичките ми снимки виждат бял свят, напротив. Имам тонове фотографии, които никога не бих показала на хора, извън семейството ми, въпреки че може би отстрани не винаги изглежда така. Казвам това, защото в днешния преекспониран дигитален свят, личния живот сякаш губи ценноста си. В този смисъл да снимам, но да не пускам снимка никъде е почти същото като да не снимам в някакви моменти. А именно ценноста на личното, на съкровеното се съдържа в онзи бягащ миг, за който ме питаш. 

Много хора твърдят, че днес всички са фотографи, защото притежават телефон с добра камера. Къде се крие фотографията? Може ли именно непрофесионалист да улови най-добрия момент?

Притежаването на телефон с добра камера не те прави фотограф. Също така не те прави фотограф наличието на добър фотоапарат, нито това да имаш диплома. Много съм разсъждавала над въпроса със снимането тези години и продължавам да се убеждавам, че има два типа снимащи – едните снимат и с това общуват дигитално. Това не са фотографи без значение какъв телефон или фотоапарат притежават. Това са хора, които използват фотографията като визуален език, на който превеждат ежедневието си и общуват с другите. Тези хора могат да снимат и добре, и не толкова добре, но при всички случаи могат да се научат. Вторият тип снимащи са фотографите, които имат неутолим вътрешен стремеж да изкажат нещо което няма име и сякаш само снимането им помага. Те работят по проекти и за тях фотографията всеки ден е нещо ново. И сред двата типа снимащи можеш да видиш хора с добри телефони, добри фотоапарати или дипломи, както и обратното – без добри уствойства и абсолютно самоуки. Не техниката и не хартията прави фотографите това което са, а мотивът да снимат. Що се отнася до “най-добрия момент” – всеки може да го улови. Най-добрият момент е различен за всеки, за мен тук няма рецепта, но ако наистина е добър, ще развълнува всички. 

Мислиш ли, че снимките са прозорци към миналото? Какво се вижда от твоите?

Мисля си, че снимките са огледало в две посоки – едната отразява фотографа, а другата зрителя, така че какво се вижда в моите снимки оставям на всеки от хората, които ще ги видят. 

Ако сега дадеш телефон или апарат на малко дете, това ще го научи ли да вижда света от различен, по-особен ъгъл? Какво съвети би му дала?

Знам, че на моето дете бих му дала в началото прост лентов фотоапарат, за да развива въображението си и да “играе” фотографията, преди да я гледа. Мисля си, че новите телефони и фотоапарати са прекалено прецизни, прекалено точни, прекалено предлагащи готови решения и с това малко лишават начинаещите от възможността да импровизират или да правят грешки. Така че със сигурност на децата първо ще им покажа само с ръце, наужким,  или с лента фотографията, а после ще им дам по един телефон или камера. И единственото което бих им казала е, да снимат свободно и че няма тайни във фотографията, а само въображение. Всъщност децата имат голяма интуиция за фотография и колкото по-малко им се месиш, толкова по-добре. 

Онова, което никога няма да спреш да снимаш? Какво се случва в онази секунда между щракването и притаения дъх?

Абсолютно всичко. Светът около мен, животът извън мен и в мен – това са най-големите ми вдъхновения и терени за опити. Между притаения дъх и щракването е голотата, преходността и безсмъртието. 

За какво мечтаеш?

Мечтая да имам време за всичко, което обичам.  

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още ИнтерАкция