Тересе Тунген за любовта, травмите и „страничните ефекти“ на известността

Вече е факт българското издание на Вашия сборник с разкази „Любов, или нещо такова”. Какво научихте за любовта, докато писахте тази книга? Какви емоции Ви донесе тя?

Уповавах се на това, което вече знаех, на личните си преживявания. Цялата книга произхожда от първия разказ, „Любовникът“, разказ за жена, която никога не забравя любовника, когото е имала като студентка. Той е значително по-възрастен от нея и отношенията им са доста неравностойни. Много се зарадвах, когато „намерих“ заглавието на книгата. В крайна сметка какво представлява любовта? Как да я познаеш? Невинаги е толкова лесно да се каже. Този въпрос направи работата ми много по-интересна. Във всяка история пиша за негодувание, съжаление, копнеж, несигурност - чувства, които могат да бъдат доста трудни за изразяване с думи. Интригува ме това, което се случва между хората, развитието на взаимоотношенията. Какви житейски истории изграждаме и колко много означава времето в този смисъл. Интересува ме и ролята на съвпаденията.

Да, процесът на писане със сигурност ми помогна да видя нещата по-ясно, що се отнася до собствените ми взаимоотношения и собствения ми живот. Слушах подкасти от терапевти за човешките отношения и попаднах на термина «hekta» (англ. hooked, бълг. „закачен“, обсебен, зависим), който много точно описва това, което се случва, когато влюбеността се превърне във форма на пристрастяване, какъвто е случаят в „Любовникът“. Да бъдеш „пристрастен“ - това може да продължи десетилетия. Писането за любов, особено за младата, новородена любов, може би ме направи по-любопитна, жизнена и съзнателна. След публикуването на книгата хората около мен, а също и хора, които не познавах, започнаха да ми разказват за собствените си връзки. Това е хубав страничен ефект.

Това е вторият Ви сборник с разкази, оценен високо от критиката. Критическите отзиви ли са по-важни за Вас или широкият читателски отзвук?

Бих искала да се радвам и на двете! Досега съм имала късмет да получавам много задълбочени и добри отзиви за моите книги. Бих искала да ме четат много хора не заради самата слава, а защото знам, че книгите ми не са трудни за осмисляне. Струва ми се, че историите в тях съдържат ситуации, в които много читатели могат да се огледат и разпознаят. В наши дни хората в Норвегия четат по-малко, така че се надявам да започнат да четат повече нови книги, мои или нечии други, художествена или нехудожествена литература.

Вашите разкази са психологически достоверни, овладени, богати откъм усещания и различни душевни състояния, същевременно лишени от сладникавост. До каква степен разчитахте на личния си житейски опит, за да уплътните образите на Вашите героини?

Благодаря за тези хубави прилагателни :-) Наистина писането ми е до голяма степен основано на собствения ми живот, на личните ми преживявания, чувства и мисли. По-лесно ми е да пиша, когато в един или друг смисъл се намирам близо до дома си. Също така измислям много, така че разказите ми обикновено са странно съчетание между истина и измислица. Черпя много от себе си дори когато пиша за герои, които на пръв поглед са много различни от мен. Като Тор в първия ми сборник с разкази, който отказва да напусне града по време на голямо наводнение. Той е гневен и упорит – това са чувства, които и аз тая в себе си, но рядко ги показвам.

Смятате ли, че преди да се впусне в каквито и да било литературни изследвания, един писател трябва да познава добре първо себе си?

О, не знам. Кога можем да твърдим, че познаваме себе си добре? Дори си мисля, че може да бъде предимство да не знаеш твърде много за себе си, да се себеоткриваш в процеса на самото писане. Не бих казала, че пиша основно с терапевтична цел, но откривам, че ефектът от писането, например по отношение на личните връзки, може да бъде просветляващ по начин, подобен на ходенето при добър терапевт.

Една от героините в „Любов, или нещо такова“ е редактор, който остава неразбран от автора, чиято книга редактира. Вие самата също се занимавате с редакторска дейност. Срещали ли сте такива… хм, да кажем прекомерно тщеславни и самодоволни автори?

Ха-ха, срещала съм всякакви автори. Повечето от тях са много интересни личности, но като се има предвид, че сега и самата аз съм писател, трябва да призная, че процесът на писане и редактиране, особено на художествена литература, може да изнерви човек до краен предел. Залогът е твърде голям. Писателят в разказа, който визирате, има някои съмнителни черти, това е вярно. Аз обаче внимавах с фокуса върху тях, държах самата история да е съсредоточена повече върху редакторката, отколкото върху писателя. Става така, че героинята губи почва под краката си, когато приятелят ѝ я напуска, за да учи в САЩ.

През 2022 г. излезе мемоарната книга „Turn Around“ („Обърни се“), в която разказвате за съкрушителната загуба на Вашия син. Моля да приемете искреното ни съчувствие… Изострят ли се писателските сетива за чуждите травми след такава лична трагедия?

Да загубиш дете, е огромен катаклизъм. Както каза Ник Кейв: „Загубата на моя син е състояние, а не тема.“ През лятото на 2020 година 6-годишният ми син внезапно почина от мозъчен кръвоизлив. Писала съм за загубите на различни хора и преди това, но не мисля, че бих могла да напиша цял роман за жена, която губи детето си. Основата на книгата „Обърни се“ е животът ми през първата мъчителна, хаотична година след смъртта на Едвин и всичко написано в нея е вярно… В моите измислени истории някои от героите са преживели травми, но в повечето случаи става дума за ситуации и чувства, с които повечето от нас се сблъскват на даден етап от своя живот: сърдечни сътресения, усещане, че си изоставен или че не си на мястото си, вътрешно колебание дали си направил верен избори и т.н. и т.н. Чрез разказите в сборника „Любов, или нещо такова“ исках да се вмъкна в „обикновения“ живот на съвсем „обикновени“ хора, да разкрия вътрешния им свят и мотивите за изборите, които правят.

Вашият стил на разказване е сравняван със стила на канадската писателка и носителка на Нобелова награда за литература Алис Мънро. Дразнят ли Ви аналогиите с други автори, или ги възприемате като комплимент?

Сравненията с Алис Мънро не ме притесняват, точно обратното. Тя е майстор на поджанра „дълги кратки разкази“. Вероятно начинът ми на писане има корени на много места, включително в друга литература, която съм чела. Истината е, че не знаех много за Мънро, когато ме сравниха с нея. Като цяло смятам, че добре обоснованите сравнения правят литературните рецензии по-интересни за четене. А това може да предизвика читателското любопитство към новата художествена литература.

Миналата година Ваш сънародник спечели Нобелова награда за литература. Как норвежкото общество посрещна този факт? Любопитно ни е, защото в България наградите често предизвикват люти спорове.

Струва ми се, че Нобеловата награда на Юн Фосе направи много хора в Норвегия наистина щастливи. Благородно щастливи заради самия него, щастливи заради значението на тази награда за норвежката литература и не на последно място заради новата норвежка литература. Фосе е средонези 10-15 процента от населението, които пишат на nynorsk (нов норвежки), което прави наградата му още по-голямо събитие за всеки, който предпочита този стандарт на норвежкия език. Фос пише достъпно, но без да се съобразява с големи авторитети, той следва собствения си пример. Това, че спечели наградата, може би ще улесни и поощри младите автори да правят същото, да не дават на света това, което си мислят, че светът иска от тях, а да се вслушват в себе си, когато пишат.

По случай Световния ден на театъра Юн Фосе отправи послание срещу войната. Как се отнасяте към отговорността на творците в свят, в който изкуственият интелект съжителства с чудовищно увеличаване на военните бюджети, масова смърт на невинни хора, тежка бежанска криза, съдбоносни бедствия?

На този въпрос е трудно да се отговори. Точно сега, предвид ситуацията в Близкия изток, войната в Украйна и заплахата, че Доналд Тръмп скоро може да се върне на власт, се чувствам доста безпомощна. Болезнено е да четем за всички мъртви и агонизиращи деца в Газа. Чудя се как всички тези загуби, всички невинни жертви, но също унищожаването на библиотеки, болници, училища и университети ще се отразят на палестинците. Унищожителни действия от такъв порядък са ефикасен начин за изличаване на паметта на хората, предполагам. Мисля, че всички трябва да сме нащрек, да сме будни. Фактът, че светът е ужасно място, не е причина човек да спре да твори, по-скоро обратното. Литературата е уникален начин да видиш света от друга гледна точка и да опознаеш други начини на мислене и живеене. Силно вярвам, че четенето на художествена литература е един от най-добрите способи за събуждане както на любопитство, така и на съпричастност.

Любов или нещо такова Тересе Тунген