Ирене Вайехо: Книгите са най-голямата ни победа срещу унищожението и забравата

Ирене Вайехо е привлечена от митологичните светове на Гърция и Рим още от ранна възраст, като изучава класическа литература и защитава докторат в университетите в Сарагоса и Флоренция. Изключително продуктивна в своята научна сфера, Вайехо често взема участие в конференции и разпространява знанията и любовта си към класическия свят в седмични колонки в „El País“ и „Heraldo de Aragón“. От деня на публикуването си книгата „Безкраят в стрък тръстика“ омагьосва всеки, който я прочете, и неслучайно се е превърнала в международен бестселър. 

Jorge Fuembuena

В „Безкраят в стрък тръстика“ говорите за изгубените книги в човешката история – тези, за които знаем, че са съществували само благодарение на други източници. Ако си представите, че имате силата да върнете една от тях, коя бихте избрали?

Ако ми се изпълни това желание, бих искала да възстановя последния ръкопис, върху който е работил Валтер Бенямин и който е бил изгубен при смъртта му в Портбу, когато се е опитвал да избяга от преследване, прекосявайки Испания на Франко, с надеждата в крайна сметка да стигне до Съединените щати. В спомените си унгарката Лиза Фитко, която помага на Бенямин да се измъкне от Франция, за да избяга от нацистите през 1940 г., ясно си спомня, че е чула Бенямин да казва, че съдържанието на куфара е изключително ценно. Когато Фитко го попитала защо е решил да вземе толкова тежък куфар, Бенямин отговорил, че съдържанието му трябва да бъде спасено на всяка цена. Куфарът е съдържал ръкопис. Ръкопис, който бил по-важен дори от собствения му живот.

Заглавието на книгата напомня за началото на стихотворението „Auguries of Innocence“ на Уилям Блейк : „To see a World in a Grain of Sand/ And a Heaven in a Wild Flower...“ (Да съзреш света в песъчинка/ И раят в диво цвете...). Как можем да поберем безграничното в песъчинката, цветето или тръстиката? 

Парадоксът в заглавието е преднамерен. Искам да подчертая, че думите и историите са много крехки неща, защото са направени от въздух. Те излизат от устата ни и увековечаването им през хилядолетията е зашеметяващо постижение. Книгите са успели да запазят голяма част от това въздушно наследство. Те са се превърнали в носители на безкрайността на нашите идеи, страсти, страхове, открития, убеждения, бунтове и спомени. Въпреки че самите те са предмети, които лесно изгарят или биват изяждани от насекоми, те са най-голямата ни победа срещу унищожението и забравата. Мисля, че стиховете на Блейк ни помагат да погледнем с ново удивление на това завладяващо постижение, което сме склонни да приемаме за даденост.

Като се има предвид огромният успех на „Безкраят в стрък тръстика“ и преводът му вече на близо 30 езика, смятате ли, че книгата ще продължи пътя си към големия и малкия екран?

Обмисляме евентуална аудиовизуална адаптация на „Безкраят в стрък тръстика“ в документален филм. Особено ми е интересно да анализирам връзката между екраните и книгите като носители на думи и знания. Настъпиха много промени, но ми харесва да подчертавам приемствеността и оцеляването на навика да се чете. Съществува нишка от букви и страници, която свързва Александрийската библиотека с нашето технологично настояще. Книгите и библиотеките са били моделът, който е вдъхновявал новаторите, както обяснява Тимъти Бърнърс-Лий, известен като бащата на световната мрежа. Като цяло сме склонни да изтъкваме съперничеството между традиционните и цифровите формати, докато плодотворната творческа връзка, която ги обединява, почти не се споменава. Всеки технологичен пробив се ражда от минали открития и в същото време иновациите помагат за усъвършенстването на стари предмети и практики. 

Като изследовател се интересувам от богатството на съвместното съществуване – а не на съревнованието – между традициите и настоящето. Не си представям хартиените книги и цифровите екрани като врагове, а по-скоро като спътници в приключението на знанието. Всеки от тях ни предлага различни предимства, разширявайки хоризонта на нашите възможности. Смея да твърдя, че преживяваме началото на едно красиво, трайно приятелство.

Очарована съм от начина, по който много древни жестове и формули се преработват по нов начин. „Безкраят в стрък тръстика“ е и почит към устната традиция, която не е изчезнала с изобретяването на книгите. В продължение на векове историите са продължавали да се пеят и приказките да се разказват край топлата жарава на огъня, в грандиозни дворци и в скромни домове. Всъщност талантът и красноречието не са присъщи единствено на писаното слово: винаги е имало прекрасни разказвачи, които не са можели нито да четат, нито да пишат. Днес най-новите технологии работят заедно с тази древна устна традиция: по радиото, в подкасти, в аудиокниги.

Детската литература често е първата любов на читателя – коя е любимата Ви детска книга и защо? 

Като дете любимата ми история, тази, която ме очароваше най-много, беше „Одисея“. Тази история започва в щастливото време на приказките за лека нощ. Една вечер баща ми, седнал на ръба на леглото ми, каза, че трябва да се подготвя за дълга и вълнуваща история: „Чувала ли си за Одисей?“ През раковината на ушите ми дойдоха русалките, циклопите, островите, бурите, торбата с ветровете, Навзика на плажа, Калипсо в градината си, Цирцея, която приготвя вълшебни мехлеми, Пенелопа, която тъче и разплита... Оттогава гръцката митология е моят дом. Любопитството ми към древния свят, създал тези легенди, е ненаситно.

Четенето на деца, без да искам нищо в замяна, може да граничи с революционното. Какво е четенето, ако не удоволствие? Вярвам, че всички ползи от четенето се случват само ако човек влиза в книгите свободно, отворен за техните послания, с желание.

Четенето никога не може да бъде задължение, не трябва да бъде награда или наказание, то трябва да бъде изключено от шантажа, с който принуждаваме децата да се държат добре. По-добре е четенето да бъде забавление, игра. Най-новите изследвания сочат, че четенето трябва да се насърчава като споделено удоволствие, като прозорец, отворен за разговор и близост с възрастните, които ви четат приказка, като занимание за свободното време, което допълва други (видеоигри, таблет, телевизия и т.н.). И трябва да му дадем своето пространство, така че да стане част от ежедневието, свързано с удоволствие.

Съществените въпроси се отнасят до възрастните: Колко книги имаме вкъщи? Колко пъти ходим до библиотеката или до книжарницата? Подаряваме ли им книги като подарък по специални поводи? Виждат ли те възрастни, които четат? Четем ли им ние? Накратко: част ли са книгите от ежедневието на децата?

Тъй като се влюбих в литературата, когато родителите ми ми четяха на глас, на ръба на леглото ми, преди да заспя, вярвам в магията на устността. Ако някой ви чете на глас, той иска да изпитате удоволствие. Tова е акт на любов и примирие сред битките на живота. Докато слушате като в сън, книгата и читателят се сливат в едно присъствие, в един глас. И точно както вашият читател променя за вас интонацията си, фините си усмивки, мълчанията и погледа си, така и историята по право става само ваша. Никога няма да забравите човека, който ви е разказал хубава история в сенките на нощта. 

Наскоро беше публикуван за първи път на български език целият канон от 154 стихотворения на Константинос П. Кавафис, който намира своето място във вашата книга. Какво според вас прави творчеството на Кавафис интересно и до днес? 

Кавафис е напълно съвременен автор, чиито стихове съдържат дълго и плодотворно минало. Той е успял да възприеме живата традиция, която все още пулсира в настоящето. Умеел е да експериментира и да въвежда иновации от мъдростта, а не от забравата. В най-известните му днес стихотворения оживяват реални и измислени герои от Итака, Троя, Атина и Византия. В други, очевидно по-лични стихотворения, поетът се впуска, понякога с ирония, понякога с тъга, в собствения си опит на зрялост: носталгия по младостта, посвещение в удоволствията и мъка от изминалото време. И все пак категоризирането на стихотворенията по тематика е повърхностно упражнение. Кавафис е бил толкова развълнуван от миналото, което е чел и си е представял, колкото и от собствените си спомени. Когато се разхождал из Александрия, той виждал как сърцето на отсъстващия град бие под реалния, който го е заменил. Макар че легендарната Александрийска библиотека е била изчезнала, когато той е живял там, нейното ехо, шепот и мърморене продължавали да трептят в атмосферата. За мен тя е ориентир, стремя се да открия вълните на историята в нашето технологично и ускорено настояще.

С кои други книги и автори се срещаме по време на пътуването – как направихте подбора?

„Безкраят в стрък тръстика“ е книга, която свободно броди през вековете. Тя непрекъснато се разхожда между настоящето и миналото. Тя безпроблемно свързва Сафо с Емили Дикинсън, Александър Велики с Iron Maiden, Маргарет Атууд с Аспазия и по същия начин свързва телевизионни сериали, книги, градове в лабиринт от истории в подреден безпорядък. 

Интересуват ме и ме вълнуват тези връзки, безкрайният разговор между нас и най-светлите умове на миналото. Споменавам един цитат на Елиас Канети, който пише, че ако всяка епоха губи връзка с предишните, ако всеки век прекъсне пъпната връв, ще можем да изградим само приказка без бъдеще. Резултатът би бил задушаване. 

Но преди всичко съм заинтригувана от анонимните герои. Всъщност смятам, че героите на това невероятно книжно приключение не са велики воини, а анонимни хора, чиито имена са ни неизвестни, посветили живота и труда си в защита на знанието и науката. Мисля си за жените от педагогическите мисии в Испания или за библиотекарите на коне в Кентъки, за толкова много хора, които и днес, в местните градски училища, в малките селски библиотеки, в независимите книжарници, които устояват на трудностите на тези тежки времена, продължават вековното наследство на толкова много хора, които държат на убежденията си за стойността на литературата, културата и знанието. За мен те са истинските герои на тази книга.